„…“ Пътуване

Гордана Стойковска

Отново Хамлет

Завесата падна. Продължително мълчание. За актьорите това едно мъчително пътуване в нажежена пустиня. Следва гръмотевица, създадена от аплодисменти. Силно стиснати клепачи, ръце – сгърчени от силата на аплаузите, усмивки и въздишки на облекчение. Сподавените въздишки и сълзите се сливат с дълбоките поклони. Заблудени погледи се лутат из пространството, в което се ражда тътенът. Пъстрите цветове на вечерните тоалети се превръщат в суматохата, която създава илюзията за взривен изгрев.

Ирион прави всичко необходимо. Знае, че всяко негово движение е предварително планирано и проверено. Покланя се, раздава целувки за подарените цветя, благодари със сковани думи, повторно се покланя. Това не би било от значение, ако не го тормозеше болката в ребрата. Гръмотевицата продължава. Врявата е все по-силна. Приема поздравления и се оттегля в бронята на железните си мисли. Около него се случва какво ли не. Събитията му убягват, не може да проследи думите, които се реят в главата му. Блясъкът в салона за приеми го заслепява. Тълпа. Смесица от аромати на скъпи парфюми и силни алкохолни изпарения. Целувки и потупвания по рамо, професионално премерени и умело подправени със злоба и завист. Духът му спира. Астматични болки в гърдите го тласкат към изхода. По-далеч от блясъка, по-далеч от суетата. Стъклената врата му се присмива.

Да бъдеш или да не бъдеш Хамлет? Всичко започна с магическия въпрос. С лудешкото отброяване в главата, с гърча, с беззвънните нощи. Дилемата, която всеки актьор крие в сънищата си; размислите, които носят в себе си много по-силни чувства от вечния копнеж да се достигне зенитът; желанието се превръща в стръв. Минутите отминават, решението трябва да бъде взето. В актьорския занаят трябва да се въведат правила; съществуват образи – какъвто е и Хамлет – които изискват поне една година размисъл. На всеки актьор му е необходимо време, за да премисли всичко, преди да вземе окончателното решение и да приеме ролята. Ирион не разполагаше с необходимото време. За него минутите отзвучаваха като камбанен звън. Взетото решение не му носи очакваното облекчение. Но още на първата репетиция подтиска дилемите и страховете си.

Светът на длан. От репетицията на репетиция Ирион преминава със силната вяра, че е открил истинското. С очевидно нетърпение очаква да види финала на проекта. Той може. Как да стане безтелесен, да се въздигне в безвъздушното пространство, където неговото тяло и душата му се превръщат в универсум.

На него му е дадена вълшебната възможност, мощта да покаже силата на вечното, на прекрасното, което властва над времето и пространството; светът да види това, да се стресне.

Вечността е само мълчание, нещо недосегаемо. Ирион е предопределен да я докосне; от срещата се нажежават пръстите му, кръвта приема цвета на богоизбраните – предпазливите защитни цветове на неизбежността.

Докато извървяваше пътя към дома, Ирион чувстваше, че премиерата е много повече от успешна. Просто можеше да си представи статиите във всички утрешни издания. Можеше да види думите: брилянтен, пластичен, характерен, изключителен… дрън, дрън… думи, свързани с неговото тълкуване на вечността.

Облечен в портокалово-оранжево с черно, нощният човек мие улицата. Дебел маркуч и силна струя. Водата мие тротоара, в който се къпе светлината на уличните лампи. Малки светли танцьорки следват своя път. Ирион се приближава до портокаловия човек, подава му плоското шише, което е взел от приема. Черните пръсти сграбчват гърлото на шишето.

– Изглеждаш ми познат.

– Може да сме пили заедно.

– Досега не сме…

По мраморните стълби на банката се лееше уиски за здравето и честта на министъра на културата и се пушеха цигари в чест на градската комунална управа. Неведнъж нощта се променяше, ставаше разпенена, по цигански тъжна.

– Знам те. Видях те във вестника… ти си онзи артист, ех, да му еба мамата, Шекспир.

– Аз съм.

А Хамлет? Приказките не са вечност, а само силно оръжие в ръцете на революционерите. Вечни са само нежните сънища, които могат да разкъсат жилавите времена; вечен е приглушеният шепот на истината, която се разголва; единствено променлива е белотата на костите.

Ирион прекоси границата, търсейки подобното, преживявайки текста, той прескочи линията. Неговите мисли, начинът, по който поемаше въздуха; болката – това е пространството, в чиято гнилота се измъчва датският принц. Случи се тук. Той прие истината; тя не се взима, а по своя воля си избира обекта и се заселва. Истината – това не са думите, нито сълзите и силните емоции. Истината е мълнията на мълчанието, на поражението, което ражда всичко наоколо. Избраникът само трябва да я носи, да я раздава, да подарява огън. Ирион нямаше тази сила.

И се връща при публиката. Усеща нейния пулс, вижда очите, които го следят, те са неговия товар; съпреживява дълбоката тъга на Офелия, през която галопират мъртвите коне. Той хвърля пламъка, нажежената червенина се блъска в непробиваемата, вкаменена кожа на публиката, огънят отново се връща в пръстите му, в топлия дом.

Всяко следващо появяване през зрителите беше нов, още по-силен шамар. При възторжените и въодушевени поклонници и познавачи на театъра истината обаче е безсилна. Вратата остава затворена. Ирион започва да се съмнява в себе си, в умението да пресътвори образа. Никой не проумява истината, никой дори не се опитва да го разбере.

Очите им бяха пълни със сълзи, страдаха от злокобната игра на орисниците, които са отнели всичко на младия принц и на неговите желания, у тях се събуждаше стремежът да се намесят в представлението да изтръгнат отровния меч. Ала никой не долови приглушения шепот на истината. Никой не почувства смрадта, която се носеше от новата гнилота, днешната, славянската.

От ден на ден горчивината, която възпаляваше гърлото, му се задържаше все по-дълго и по-дълго, все едно е глътнал голям пепелник с недопушени цигари. Като измама – в стаята му влиза нощта. Нощите престанаха да бъдат облекчение за изгубената душа.

Появата на очите в неговата стая не го изплаши, просто го отдаде на превъзбуденото си съзнание. Още един кошмар, привидение, видение. Затвори очи, провикна се на тъмнината, разпозна я. В неговата стая има призрак. Очи и ръце… очи в четирите посоки, в едната ръка – меч, в другата – рог с медовина. Късно е да се паникьосва, само пръстите показват истерията, неспособни да спрат треперенето.

Ирион повтаря добре познатата реплика, зовейки светците и ангелите да защитят душата му. Призракът кротува. Все едно предлага питие. Ирион дълго се колебае, сънят изчезва, напуска стаята като дим.

Завесата пада. Аплаузите не стихват. Възхищението на публиката не отслабва. Като че самата тя усеща, че нещо не достига, че представлението има още едно действие, голяма част от нея идва по няколко пъти. Изчака. Театралните критици не престават да пълнят вестниците с името на Ирион, с Хамлет, който от представление на представление оставя у публиката все по-силно впечатление. Невиждано. Всеки път си мисли, че това е върхът на актьорските възможности, но Ирион погребва съжденията ѝ с новата си трактовка. Същото се отнася и за критиката. Всички похвали, поздравления, изпълнени със завист коментари, влюбени погледи не впечатляват актьора, защото никой не вижда очевидното.

В тъмнината Ирион бърза към своя дом, може би, тази вечер ще се появи Призрак или Бог? Може би някоя изгубена душа, която векове наред като зрънце се лута из тъмнината, неспособна да прекрати своето пътешествие, ще се отдели от миналите спомени. Може би тя носи заръка.

Ирион си играе със спомена, чака. Може би е мълниеносен спомен за остарелите северни гори, за забравените завети и благословии. Може би се събуждат отдавна забравените спомени, за да защитят своето потомство. Само върховният бог гледа на четири страни, само той познава тайните на видимото. Мечът поражда съмнения. Закана, или може би отбрана?

Нощите на Ирион минават в очакване. Повторната среща трябва да донесе и истината. Някъде в генетичните кодове на спомена е заложено посланието. Само боговете са имали дарбата да предсказват истината. Според древните вярвания, по утайката на медовината се предрича бъдещето. Треската измъчва преуморения му разсъдък. Само появата на призрака може да успокои отровата, която се движи по тялото му.

С вятъра в стаята нахлува и мирисът на изгнили растения. Призракът се оформя пред очите му. В ръката си носи рога, в който е скрита заръката, тълкуванието на предстоящото. Без страх се приближава до протегнатата ръка и той, който гледа света от всички потайни ъгли, предлага решението на всички дилеми. Готов е да изпие течността, приближава рога до пресъхналите си устни. Празното дъно на стария бокал злокобно изписва истината. В дланите му стене пресъхналото море. Песента на уродливостта примамва лековерните души да се качат на черния кораб. Търси четирипосочните очи на пришълеца. Тъмнината кънти на кухо.

Всичко е измама, от първия ден – Предателство. Трябва да се проговори, да се отворят заспалите очи. Рефлекторите са безсилни. Слънчевата обвивка трябва да се нажежи до бяло. Пробождане.

Публиката мълчи. Червеният костюм лежи самотен на първия ред. Напразно пропилени нощи, напразно пропилени дни… Червеният костюм е пуст. Шепот на копринени гърди, които се втвърдяват от жарта на разранени устни в пустия костюм. Години на напразни надежди, очаквания, болезнени влюбвания.

Водата губи благотворното си въздействие върху възпалената кожа. Всичко е заразено. Язвите на проказата се размножават в топлата утроба и протягат гноясалите си пръсти към мозъчната маса, мутират на мига, превръщат се в зъбати паразити и дъвчат, превръщайки мозъка в слузеста рана.

Бягството е невъзможно, защото колкото по-силно е желанието, толкова по-силни стават невидимите пипала, които го превързват към източника на болката. Предстои война, дълга и безсмислена. Това е славянската прокоба, генетичният импулс на самоунищожението. Вълшебните огньове угасват в калта. Ирион се подготвя за предстоящата война. Той не знае тактиката и плановете, няма съюзници и ятаци. Разбунените кръвоносни съдове издават команди.

Появява се стражата. Хорацио сочи към призрака. Хамлет не следи думите, от блесналите му очи към публиката струи огън.

– Измамата също е предателство. Празни костюми и язви от проказа, които поглъщат ума, душата. Към кого да насоча меча си, празни костюми, възнесени в убогото съществувание. Искам боговете. Не, Клавдий!… Всеки може да бъде Клавдий и Гертруда, кръвта вода не става.

Зад кулисите настъпва суматоха.

– Какво му става?

– Побърка се от славата.

– Мълчете, той знае какво прави.

– Той нищо не знае. Мисли си, че наистина е Хамлет.

– Казах: мълчете. Той разтърси публиката. Това представление ще се запомни. Следете неговите импровизации, призракът да е готов. Вярвайте ми… представлението ще се запомни.

Хамлет изважда шпагата си.

– Искам боговете. Вадя шпагата си, ела на дуел, Създателю.

Публиката е станала на крака. Дъхът ѝ секва, за да не изпусне нито една дума. Хамлет размахва шпагата, разсича въздуха. Изведнъж скача от сцената и се неподозирана бързина се втурна по стълбите, които водят към покрива.

В синята светлина се провижда въздушен силует. Бялата брада крие възрастта му, тялото е силно, младежко. Хамлет се приближава до него с оголена шпага и смразяваш поглед. Той всъщност не знае какво трябва да направи, влече го някаква силна ръка. Бляскавият метал е оръжие.

Към него се носят гласове. Искат да го спрат, да му вземат оръжието. Денят на истината. Не смеят да го спрат.

– Кажи, белобради, по свое подобие ли ни създаде?

Белобрадият се смее, виждат му се зъбите. Смее се и благо, сякаш пред него стои дете, се опитва да му говори с очи. Знанието е измислица на слабите, тъй както и войните. Заблуден в безтелесната си сила разтърсва шпагата в ръцете на принца.

Гласовете се приближават, в гърба си усеща топло дихание. Белобрадият се отдалечава от балкона. Понася го някаква сива светлина. Той е достатъчно близо, добре премерен удар с шпагата. Празното пространство се разтваря, за да приеме тялото на Хамлет. Отмъщение.

Превод: Александра Ливен

Коментари