Камъкът, когато расне,
първо почва страшно бавно,
ти дори не забелязваш,
взрян във себе си тогава.
После камъкът до прага
все расте и вдига рамо,
зад вратата ти присяга
и пред теб – стена от камък.
Изпод вежди сиви, каменни
камъни те наблюдават,
във съня си виждаш само,
че земята ни я няма,
теб те няма, даже камъкът,
а светът е черна яма…
Но светът върти се вечен,
каменна преграда няма.
Тръгвай в своя път далечен,
друг си ти – това е само.
Лудост
IV
Вървиш из града със разбитите статуи,
през тъмни води на съня.
В ръката си носиш малка свещица
сред вечерната тъмнина.
Блясъкът ѝ като пеперуда изгрява
над глави без уста и очи,
уморено тя търси във реката мъглява
сред големия мрак трепет чист.
Изгрява луната, като птицата жълтокрила.
Угаси светлина! Лежи върху дъното от кал
ангел бял, върху мраморни спомени,
скрили изпочупените му крила.
Превод: Теодора Ганчева и Ганчо Савов