Имало едно време
едно бедно, Объркано животинско царство. Единствената храна на животните в него били приказките. Всеки ден се разказвали приказки – по една, по две, за по-лакомите по три, а когато се свършели, започвали ги отначало.
– Няма нищо по-питателно от старата приказка на нов глас! – тази рецепта за дълголетието на царството измислили неговият законен владетел, цар Гол Охлюв. – Новата приказка е ново безпокойство. Забранявам новите приказки! Точка!…
Поднасяли се само стари, изтъркани приказки, които ухаели на чуждоземни подправки и били запържени в собствената си незабележима тлъстинка. Всяка от приказките звучала приблизително така: „Нашето царство-господарство, където царува приятелят на животните – великият цар Гол Охлюв, е най-щастливото царство в Балкана. В него живеят най-щастливите животни, които са ужасно щастливи и умират от щастие. Но това е нищо в сравнение с онова неземно щастие, което очаква щастливите животни в щастливото бъдеще. Точка. Да живее цар Гол Охлюв!“
Ето, дотук нашата приказка би трябвало да свърши. Но един ден се родила нова приказка за Обърканото царство. Тя започвала като останалите приказки, но за разлика от тях се родила с твърда черупка, на части и отделните ѝ приказчици побързали да се скрият в голямата черупка. Все още никой не знае или не смее да каже откъде се е пръкнала, колко е голяма и като как е посмяла да се роди. Да я чуем, преди да ѝ се е случило нещо. И така…
Нова приказка за Обърканото царство
Имало едно време едно бедно, Объркано животинско царство.
На високия престол от дълги години царувал Гол Охлюв. Никое животно нямало право да бъде по-голямо от него.
Животните тук били странни и объркани. Лъвът, стар и проскубан, голям колкото жабок, нервно подскачал и квакал.
– Аз съм лъвът! Ква-кваа!…
Колкото и да квакал, всички му вярвали, защото лъвът наистина бил лъв, при това единственият в царството.
По полянките, от тревичка на тревичка подскачали и цвърчели като щурчета малки сиви вълчета.
– В тези вълчи времена да бъдеш вълк… Бвъррр!
Конете приличали на морски кончета, лисиците на попови лъжички, жабите – дребни като буболечки, а буболечките въобще не се виждали. Най-тъжен от всички бил Слонът. Голям колкото бълха, той се криел из опашките на другите животни и философски разсъждавал:
– На какво прилича това!? В другите царства от бълхата правят слон, а тук от слон – бълха… Срамота!
Особено благоприятен за живот в царството бил климатът за малките магаренца. Те трудолюбиво тътрели насам-натам тежките си каручки, писукали като котенца, а за награда им дърпали дългите магарешки уши.
Животните мечтаели поне мъничко да порастат, но не смеели. Никой не бил виждал цар Гол Охлюв, не знаели колко е голям. И затова те често се обърквали и питали:
– Знаете ли колко е голям нашият цар?
– Не съм го виждал, но щом е талкова нависоко… значи е грамаден!
– Името му е такова. Гол Охлюв съкратено значи Голям Охлюв.
– Аз съм виждал високия пиедестал, на който стои…
– Аз пък съм виждал яркочервената му мантия, която се спуска по мраморните блокове на пиедестала…
– Аз пък съм виждал огромната царска корона…
– Аз пък съм чувал пискливия му царствен глас…
– Аз пък съм виждал царствените му рога, дълги, дълги…
От време на време някое незабележимо животно прошепвало:
– Наведете се да ви кажа на ухо, така… Нашият цар не е голям, даже напротив.
В такива моменти животните се нахвърляли върху клеветника.
– Млък! Ще ни чуят къртовете…! Страхът е наоколо!…
Страхът бил невидимо животно и от него животните така се страхували, че чак треперели от страх. Разтрепервали се едно по едно – бъз, бъз, бъз, после се разтрепервали всичките заедно и из гората се разнасяло неприятно шептене и жужене: бъзз, бъзз, бъзз.
В царството имало и още едни много особени животни, Слухчовците. Някой Слухчо най-неочаквано издебвал животните и им разказвал най-невероятни слухове.
– Слушайте, животни! Аз чух разговора между цар Гол Охлюв и царя на птиците, Орела. „Как си допълзял толкова нависоко?“, попита Орелът. Знаете ли какво отговори Гол Охлюв?
– Не. Кажи ни, Слухчо!
– „Аз тук съм се родил.“ – така му отговори.
– Ауу! – чудели се обърканите животни и разнасяли тази случка от ухо на ухо, от клюн на клюн, от опашка на опашка.
– Ауу, я! – отвръщало им Ехото, което понякога било голям шегаджия.
Всичко това ставало през нощта, защото в Обърканото царство били разменени местата на деня и нощта. Денем животните спели, а нощем почиствали с лапички и опашки гората от окапалите листа и боядисвали клоните и листата на дърветата.
Отдавна никой не влизал и не излизал от границите на царството. Разказва се приказка за последния чужденец, минал оттук преди много години. Той бил с врат като маркуч, дълъг три метра и половина и навярно се досещате, че се нарича Жираф, но в неговата родина му викали галено Жиро.
Приказка за Жиро
Той бил страстен пътешественик, но досега не бил идвал тук. В Обърканото царство Жиро влязъл през нощта и чул около себе си монотонна песен.
– Раз, два, три, четири… Пет, шест, седем, осем… Осем, седем, шест, пет… Четири, три, две, едно…
Жиро се заслушал, сложил рентгеновите си очила за нощно виждане и се огледал. Останал страхотно учуден!
– Раз, два, три, четири… – продължавала песента.
– Ей, има ли някой? – обадил се пътешественикът.
– Кооой… – обадило се Ехото.
Песента спряла, настъпила невероятна тишина.
– Има ли някой? – отново попитал Жиро.
– Кооой… – отново отговорило Ехото.
– Я престани да се обаждаш! – скарал се Жиро на Ехото и отново се провикнал – Има ли някой?
– Има, има… – отговорил нестроен хор от животински гласове.
– Кои сте вие?
– Животни от Обърканото царство. А ти кой си?
– Известният пътешественик Жиро… Каква песен пеете?
Въпросът му останал без отговор, обидено мълчало и Ехото.
– Няма ли да ми отговорите, каква беше тази никаква песен?
И отново му отговорила тишината, която взела да става страшна. Но Жиро бил смелчага и продължил да настоява:
– Хей, аборигени!… Защо мълчите? Не ме ли чувате?
– Ето, почна и да обижда! – обадили се от животинския хор злобни, дрезгави гласове. – Като си попитал веднъж и не ти отговаряме, няма да питаш втори път! Разбра ли?
Жиро не отговорил.
– Разбра ли? – въпросът прозвучал още по-дрезгаво и заканително.
Пътешественикът обаче не бил вчерашен.
– Като сте попитали веднъж и не ви отговарям, няма да питате втори път. Разбрахте ли?
– Да – дисциплинирано отговорили гласовете.
Жиро доволно се разсмял и любопитно протегнал дългия си врат.
– Виждате ли ме?
– И още как, само че не целия… Много си дълъг!
– От малък съм такъв. А аз защо не ви виждам?
– Ами… Защото е тъмно.
Жиро навел дългия си маркуч и продължил да се оглежда.
– Сложих си специални очила, гледам, гледам… някакви сенки и петънца…Ама наистина, почти не ви виждам!
– Казахме ти вече – тъмно е! – грубо отговорил хорът на дрезгавите гласове.
– Я не ме баламосвайте! – ядосал се пътешественикът. – Не ви виждам, защото сте микроскопични!
Избухнал взрив от животински викове и писъци.
– Обижда ни! На големина!… Чужденец, дълъг, грозен…!
– Мълчете! – извисил се властен глас, най-дрезгавият от всички и настъпила страшна тишина. – Ти ни обиди, дългучо!
– О, извинявайте! – невинно отговорил Жиро. – Но аз винаги казвам това, което виждам.
– И какво виждаш?
– Виждам червено-кафява гора. Целия свят съм обиколил, но такава шантава гора…
– Друго виждаш ли? – злобно го прекъснал дрезгавият глас.
– За пръв път виждам гора, преметена като аптека. Хо-хо…
– Не се смей! Отговори! Защо е боядисано и преметено така? Броя до три. Едно…
Жиро се замислил, дори замислено се почесал по главата.
– Двее! – отброил гласът.
Пътешественикът Жиро мислел, мислел, но нищо интересно не му идвало наум. Освен това, че май започвало да става опасно.
И тъкмо преди дрезгавият глас да каже „три“, обадило се плахо гласче:
– Нашият цар обича преметеното и не може да понася други цветове, освен червения и кафявия.
– Кой подсказва?! – зловещо изкрещял дрезгавият глас.
Отговорила му най-страшната тишина.
– Кой!?… Кажете, или всички ви ще разкъсаме!
Надигнала се ария от ръмжения и друга, по-малка ария от животински писъци.
– Той беше, той! – и виновникът бил предаден.
Последвал уплашен вик, прекъснат от зверско изръмжаване: Хряс-хруп-хряс и накрая мляс-мляс!
– А сега се смейте! – заповядал дрезгавият глас.
– Ххх… – дочул се опит за смях.
– Смейте се!
– Хи-хи..хо-хо… – уплашено мяукали животинските гласчета, към тях се присъединил и гръмогласният смях на дрезгавите гласове: Ху-ху-ху-ху!
Жиро гордо изпънал врат и попитал:
– Стори ми се, че току-що беше разкъсан някой. Толкова ли е смешно?
– В обърканото царство всичко е наопаки – весело му обяснил най-дрезгавият глас. – Смеем се, когато някой умре, плачем, когато някой се ражда. В това царство отдавна никой не се ражда, само умират… Голям смях пада, ху-ху-ху…!
– Виж ти! – промълвил Жиро. – А защо през нощта работите?
– За да има дисциплина.
– Нищо не разбирам!
– Сега ще ти обясня…
И пред Жиро се изправил Големият Кърт, притежателят на най-дрезгавия глас, главата му представлявала две сплескани уши и огромни зъби, остри и жълти като боядисан трион.
– Аз съм Големият Кърт, началник на къртовете и къртиците – най-верните слуги на царя. Всеки от нас следи по едно животно.
– А защо ги следите?
– За да не му се случи нещо.
– На животното ли?
– Ху-ху! – подигравателно се изсмял Големият Кърт. – Глупак!… Ние живеем под земята и слънчевите лъчи са най-големия ни враг. Давам ти една гатанка. Ние трябва да следим животните, животните трябва да бъдат следени, но ние можем да излизаме само през нощта. Въпросът е: кога трябва да излизат животните? Броя до три! Еднооо…
Жиро се замислил.
– Ще ти помогна – изтракал със зъби Големият Кърт. – През едно… Двее!
– Не зная – объркано отговорил Жиро.
– Хайде де! Животните могат да излизат през но… но…
– Когато си искат! – рязко отговорил пътешественикът.
– Не! Само през нощта! – изревал Големият Кърт и жестоко го ухапал.
– Ооох! Аз съм свободен пътешественик и ти нямаш право да ме… – опитал се да протестира Жиро.
Но Големият Кърт зверски изръмжал.
– Като си пътешественик, пътешествувай! Изчезвай оттук или целия ще те наръфаме! Оауууу!
– Колко сте невъзпитани! – само това успял да каже пътешественикът Жиро и побягнал. Едва успял да избяга, защото дългият му врат се оплел в клоните на дърветата и развалил украсата.
Всичко това се случило много отдавна.
Вече никой не минава през Обърканото царство
Нито пък птици прелитали над него. Нямало птици в царството, защото никой не помислял да лети, а и как да летиш през нощта.
Нямало и риби в реките и езерата на Обърканото царство. Пък и за какво са рибите, когато повечето животни умеели така чудесно да мълчат като риби, така били овладели езика на рибите, че се разбирали от половин бездума. Така викали на думата тук – бездума.
– П-п-п… – и ставало ясно Това.
– П-п-п… – и ставало ясно Онова.
– П-п-п… – и нищо не ставало ясно.
– П-п-п… – и ставало ясно, че нищо не е ясно.
Ето, така живеел цар Гол Охлюв, така живеели неговите поданици в Обърканото царство. Дни, месеци, години – червени и кафяви, дълги и тънки като паяжина, оплетени като паяжина, мълчаливи и страшни като паяжина.
Докато една сутрин, едва се бил подал първият слънчев лъч.
Раждането на Катърчо
От една кошничка със слама, кацнала кой знае как и откъде-накъде на преметената полянка, обкръжен със златно сияние като малък ангел, изскочил… Всъщност първо се показали дългите му уши – почти като магарешките, после се показала и главата на младо конче, после тялото, опашката, копитата, частите на тялото приличали ту на кон, ту на магаре. И това е естествено, тъй като от кошничката изскочил Катърчо. Радостно се засмял и се огледал около себе си. Видял единствено един малък Магарчо, който бил спрял да тегли тежката си каручка и ококорен гледал пришълеца.
Катърчо отново се разсмял.
– Здравей! Ти кой си?
– Магарчо – смутено отвърнал другият. – Ама че си голям! Как се казваш?
– Не зная. Но ще разбера! Защото не мога да живея без да зная кой съм и защо съм роден… Да знаеш случайно как съм се родил?
– Излезе от кошничката. А кошничката я спусна един голям бял птиц. Беше много смешно! – и като си припомнил какво се е случило преди малко, Магарчо весело се разплакал.
– Ей! Защо плачеш? – приятелски го попитал Катърчо.
– Защото ми е смешно.
– Ама че глупост! Като ти се смее, смей се!
Магарчо се разсмял.
– Браво! – доволно го облизал Катърчо.
– Да… ама сега се смея, защото ми се плаче!…
– Ама че глупост! И защо ти се плаче?
– Защото не мога като теб. Да се смея, когато ми е весело и да плача, когато ми е тъжно…
Магарчо се натъжил, още веднъж облизал хълцукащия Магарчо и тихо го попитал:
– Искаш ли да те науча като мен?
– Уха! Искам!… Ама… – и Магарчо уплашено се огледал.
– Какво има? – попитал Катърчо.
– Дали не се е скрил наоколо някой Страх!?
„Кой ли е този Страх?“ – помислил си Катърчо.
– Трябва да си вървя – бързо казал Магарчо. – Много ми беше приятно! Никога не бях говорил толкова много!
Катърчо недоволно скочил.
– Чакай! Къде ще вървиш? Денят едва започва… Остани да си поиграем, моля те!
– Забранено е. През деня ние спим. Довиждане!
И въпреки нежеланието си, Магарчо потеглил с каручката. Но бил толкова уморен, че само след няколко крачки силите му свършили. Каручката спряла със скърцане, а ушите на Магарчо увиснали като повехнали зелеви листа.
Катърчо го съжалил и му помогнал да дотикат каручката до колибката.
– Ти си истински приятел! – разнежил се Магарчо. – Как да ти се отблагодаря?
– Остани да си поиграем! Искаш ли аз да тегля тежката ти каручка през нощта, а ти да си играеш с мен през деня?
– Искам! – възбудено и безотговорно се съгласил Магарчо. Неговият нов приятел му вдъхвал сила и той забравил законите на царството.
Катърчо радостно изцвилил и се вдигнал на задните си крака.
– Страхотен си! – извикал Магарчо. – Направи го пак!
Катърчо отново се изправил на задните си крака, високо изцвилил и като истински кон започнал да рие с копита.
– Чувам конски тропот. След мен! – и Катърчо се втурнал напред.
– След теб! – изписукал Магарчо и побягнал подире му.
Играта на коне им харесала. Катърчо се вдигал на задните си крака, а после опитвал и Магарчо, а после риели с копита и цвилели:
– Иъъъ!
– Хайде към гората! Иъъъ!…
– Ъ-ъ-ъ… – разнасяло Ехото радостните им викове.
От този ден двамата приятели станали неразделни. Нощем Катърчо помагал на Магарчо, а денем измисляли нови и нови игри. Магарчо забравил за страха, научил се да се смее. А Катърчо се запознал с царството, сприятелил се с животните и те го обикнали. Но все по-често той оставал замислен.
– Ех! – въздишал той в такива моменти. – Страшно искам да зная кой съм и защо съм роден!
Катърчо се сблъсква със страха
Един ден, докато минавали с Магарчо през гората, Катърчо забелязал, че животните спят с отворени очи.
– Приятели – попитал ги, – защо спите с отворени очи?
– Защото не спим.
– А защо не спите като спите?
– Защото се правим, че спим.
– А защо се правите, че спите?
– Защото така…
Катърчо се обърнал към Магарчо и го попитал:
– Аз нищо не разбрах. А ти?
– Страх ги е – потъркал се в него Магарчо.
„Още не зная кое е това животно Страх!“ – помислил си Катърчо и предложил на животните:
– По-добре елате да играете с нас!
– А къртовете и къртиците? – отвърнали животните, въпреки че много им се искало да си играят.
– През деня тях ги няма.
– Довечера ще ги има и като разберат, че не сме спали, брр!
– Няма да им казвате!
– Всяко трето животно е животно-изказвач.
– Изказвачите са животните, които най-много приказват и най-много мълчат – прошепнал му Магарчо. – Те изказват всичко на къртовете и затова са по-дебели от другите животни.
– Ей, животни! – предложил Катърчо. – Щом ги знаете кои са тия животни, накажете ги!
– Ами после?! – писнали животните. – Ами къртовете и къртиците?!
– Накажете и тях! – разпалил се Катърчо. – Докога ще…
В този миг сякаш настъпило земетресение. Земята започнала да бучи и да се движи, пръстта зигзагообразно се гърчела и повдигала.
Магарчо уплашено изкрещял:
– Къртовете!
Писнали и останалите животни:
– Къртовете и къртиците!
– Тее-е-еее… – уплашено прошепнало Ехото.
След миг из гората се носело юнашко похъркване.
– Хрррррр…
Катърчо се огледал. Всичко живо спяло. Спял и Магарчо в краката му, ушите му тревожно били щръкнали, а на лицето му бил изписан ужас.
За първи път Катърчо усетил някакво непознато чувство и възкликнал:
– Значи това е Страхът!
Земята под краката му продължавала да се движи, боботела и бучала, сетне боботенето и бученето преминали в познатите дрезгави, подземни гласове.
– Уплаши ли се? Ху-ху-ху!… От няколко дни и нощи те следим. Толкова си голям, а си толкова глупав!
Катърчо се поокопитил и нахакано попитал:
– Какво искате?
– Веднага да напуснеш Обърканото царство!
– Защо?
– Никой няма право да е по-голям от цар Гол Охлюв. Махай се! Бученето и ръмженето се усилили, станали страшни, пръстта започнала да се мести и на земята зейнала огромна яма.
Катърчо едва успял да отскочи, за да не падне в нея.
– Махай се или ще те разкъсаме! Хрррр…!
Катърчо се уплашил по-силно от преди и побягнал. Подире му се чувало ръмженето и подземният смях.
Той бягал, бягал, докато престанал да чува зловещите звуци. Спрял изморен, едва си поемал дъх. Пред него зеела пещера, от утробата на която се реела златиста светлина.
Катърчо седнал замислен пред пещерата.
– Виж ти! Как можех да се изплаша!? Страшно нещо бил страхът!… Обаче… обаче повече няма да се плаша!… Ехе! Как вълшебно свети тази пещера! Какво ли има в нея?…
И без повече да мисли, Катърчо влязъл в пещерата.
Катърчо научава истината
Окъпана в златист блясък, в пещерата се излежавала Огромната Змия.
Когато Катърчо нахълтал вътре и затворил очи, заслепен от неземната светлина, Змията започнала да съска, дългото ѝ тяло напрегнато се изпънало. Двамата се гледали и любопитството им нараствало.
– Това е най-вълшебната пещера! – най-после казал Катърчо.
– Благодаря за комплимента! – отвърнала Змията и изсъскала: – Тук е забранено да с-с-се влиза!
– Защо така съскаш? – направил се, че не чува предупреждението гостенинът.
– Защото с-съм дълга и буквите ми изостават.
– Колко си голяма! Коя си ти? – попитал Катърчо и смаяно продължавал да я оглежда от главата до опашката и от опашката до главата.
– Аз с-съм Голямата Змия. Цар Гол Охлюв с-само на мен позволи да с-си остана с-същата, за да пазя Истината и никого да не допускам до нея.
– Ти пазиш Истината!? – радостно възкликнал Катърчо. – Това е чудесно! Ще ми я кажеш, нали?
Змията лукаво се усмихнала.
– Може… Но какво ще ми дадеш с-срещу това?
– Каквото искаш! Само ми кажи Истината!
– Много бързаш! Не знаеш какво ще искам да ми дадеш… Толкова ли ти трябва тази опашата Истина?
– Стига си ме разпитвала! – нетърпеливо потропал с копитца Катърчо. – Искай каквото ще искаш!…
Голямата Змия пляснала с опашка и прибрала усмивката зад мъничките рогца на главата си, а от устата ѝ пробляскало тънко, дълго езиче като камшиче.
– Добре – казала тя замислено. – Ти си един малък глупак, но това си е твоя работа… Истината е под езика ми. За да ти я кажа, първо трябва да ми дадеш да те ухапя.
– Само това ли? Толкова ухапвания съм преживял… Хапи!…
Катърчо се приближил до нея. Змията се приближила до тялото му и бързо го клъвнала по крака.
– С-свърших – рекла тя натъжена и лениво се протегнала. – Никога не ми е било приятно да хапя, но такава ми е работата. С-съжалявам!
– Нищо не усетих! – разсмял се Катърчо. – Казвай сега Истината!
– Ти с-се казваш Катърчо. Майка ти с-се казваше Кобила, а баща ти – Магаре, беше много силен и искаше да се състезава с конете…
Катърчо радостно започнал да цвили.
– По-тихо де! – уморено го прекъснала Змията. – Ти с-си толкова голям, защото си роден от различни животни и си объркано животно. Затова законите на Обърканото царство не ти действат. С-спри да цвилиш, ти казах!…
Катърчо млъкнал, но продължил възбудено да трепери.
– Ти с-си роден – продължила Змията, – за да вдигнеш бунт в Обърканото царство. Но животните са уплашени и ще те последват, когато станеш прочут…
– Ще стана, чувам конски тропот…! – възторжено изцвилил Катърчо.
– Късно е, малкия, късно е…
– Я стига си дрънкала! – прекъснал я Катърчо и в галоп препуснал към изхода.
– С-с-сбогом! – просъскала подире му Змията, навила се на кълбо и заспала. Златистата светлина се стопила и в пещерата настъпил непрогледен мрак.
Когато Катърчо излязъл от пещерата, насреща му изскочил Магарчо.
– Приятелю, ето те най-после! Радвам се, че си жив и здрав!
– Ура! – прекъснал го Катърчо. – Аз се казвам Катърчо и ще освободя Обърканото царство!
– Уха! Как разбра това?
– Змията беше така добра и…
Но не можал да продължи. Паднал като отсечен на земята.
– Ухапала те е! – и Магарчо се разплакал. – Знаех си аз, сега ще умреш. Ъъъъ…
Катърчо събрал сили и се опитал да го успокои:
– Радвам се за теб, Магарчо. Ето, тъжно ти е и плачеш…
А после затворил очи и останал неподвижен.
Магарчо продължил да плаче. Приятелят му умирал, а той бил безпомощен. Но изведнъж, съвсем неочаквано си спомнил един подобен случай…
– Сетих се! Ще те спася! Ще изсмуча отровата..
Нямало време за губене и той започнал да смуче отровата от ухапаното място. Смукал, докато я изсмукал цялата. Но понеже не знаел как се прави това, глътнал част от отровата. И понеже бил много малък, а отровата – много силна, тя веднага подействала. Магарчо се катурнал до големия си приятел. Успял само да ритне два пъти с копитца във въздуха и да въздъхне:
– Уф!
После умрял.
След малко Катърчо се пробудил от тежкия си сън. Разтърсил грива и радостно извикал:
– Жив съм! Жив съм! – видял приятеля си и радостно го облизал. – Магарчо, жив съм ! Жив съм!… Спиш ли? Магарчо!… Магарчо!..
Изведнъж разбрал какво се е случило.
– Ти си ме спасил?… Глътнал си отровата вместо мен?… Ти… Магарчо!? Ти беше най-великото животно, което познавах! Ще отмъстя за теб!… И ти обещавам, че няма да плача!
Но вече плачел с пълно гърло. Гората била притихнала, клоните и листата скръбно се навели надолу.
Изведнъж настъпило чудо.
На Магарчо му пораснали бели крилца и го понесли нагоре. Станало много светло, дочула се тържествена музика.
Катърчо смаян гледал нагоре, докато спящият Магарчо се стопил в синевата.
– Я-я! – прошепнал Катърчо. – Магарчо отлетя на небето! Значи… който направи добро, не умира… ?
Отново той дочул конски тропот. Първо от много далеч, после от малко далеч, после от малко близо, после от много близо, все по-силно и по-силно.
– Напреед! – и препуснал към примамливите, тръпнещи звуци.
– Апреее! – отвърнало Ехото.
Било привечер, слънцето залязвало и много скоро Катърчо се стопил в пурпурната чертичка на хоризонта.
В двореца
По същото време в тронната зала цар Гол Охлюв се гласял да гледа телевизия на единствения телевизор в царството. Както обикновено от царя нищо не се виждало, освен дългите му рога.
– Проклет телевизор! Нищо не хваща с тия спътници! – мърморел ядосано той и мърдал наляво-надясно рогата-антени. – Я извикайте придворния Слухчо!
Специални къртове с черни очила – за да могат да излизат на светлото – светкавично се спуснали навън. След миг те вкарали един Слухчо. Той бил нищо и никакво животно, нито бяло, нито черно, нито дебело, нито тънко, въобще никакво и почти незабележимо.
– Докладвай! – писнал гласът зад короната, а рогата-антени заплашително се поклатили.
– Слухът е, че Катърчо е избягал. Бззз… – треперещо отговорил Слухчо.
– Глупости! Кажи, че това не е вярно! Кажи!
Слухчо добре знаел какво го очаква за разпространяване на лоши слухове, но бил инатесто животно. Повторил, още по-треперещо:
– Слухът е… бз… , че Катърчо е бъззззз…
Цар Гол Охлюв вбесен изписукал:
– Таковайте го! Таковайте го!…
Досещате се какво последвало.
Хряс-хруп-хряс и мляс-мляс!
Страшно било да си край Гол Охлюв, когато е ядосан. Така било и сега. Рогата-антени потреперали, превърнали се в камшици и свирепо забрулили Черните очила. Фют-фют-фют!
– Не искам лоши слухове! Не искам! – пискал царят, рогата-камшици шибали когото сварят.
В този момент се чуло пращене и телевизорът проработил. Антените щръкнали успокоени.
– Оппа! Телевизията започва… Махайте се! Точка. – заповядал Гол Охлюв и забравил за случилото се.
Черните очила се завъртели вихрено около себе си и се заровили под земята.
Състезанието
На екрана започвало предаването на Световното конно надбягване.
Голямата поляна на Голямата страна била пълна с животни, чували се викове и писъци. На пистата потривали копита двамата кандидати за световната титла – Белия и Черния кон. Коментатор и съдия на състезанието бил пътешественикът Жиро, който говорел по висок микрофон.
– Уважаеми почитатели на конското трополене! В Голямата страна на свободните животни започва Световното конно надбягване… За званието „най-бърз кон“ ще се борят Белият и Черният кон… Готови! – и от вълнение Жиро налапал микрофона.
Тъкмо преди да гръмне с пистолета си, на пистата изскочил Катърчо. Настъпило объркване. Жиро се приближил до Катърчо и възпитано го побутнал.
– Уважаеми, напуснете пистата! Започва състезанието…
– Трябва да участвам в него! – запъхтяно отвърнал Катърчо.
– Не сте предвиден в регламента!
– Много е важно! Наведете се да Ви обясня! – настоял гостът.
Жиро прегънал врата си на фльонга и доближил деликатното си ухо. Единият започнал да кима, а другият шепнел с изпънат врат и докато шепнел подскачал.
– Уважаеми! Вие сте истински герой! – казал Жиро след като изслушал Катърчо и развил обратно фльонгата си. – Трябва обаче да попитаме и състезателите… Уважаеми състезатели! Ще приемете ли в състезанието гостът от Обърканото царство? Наведете се да ви прошепна причините… Извинете, грешка, аз трябва да се наведа…
Жиро отново навил фльонгата си и зашепнал на състезателите.
Картината на екрана изчезнала.
Цар Гол Охлюв нервно въртял антените си и злобно скимтял:
– Познах го! Катърчо! Аааа, ааа, ооо! – и бързо оправил картината, за да види какво ще стане по-нататък..
Състезанието още не било започнало.
– Е, какво ще кажете? – попитал Жиро.
Първо се обадил съперникът му:
– Аз съм Белият кон и съм единственият бял състезател.
После се обадил съперникът му:
– Аз съм Черният кон и съм единственият черен състезател.
– А той какъв ще бъде? – попитал Жиро и посочил Катърчо.
– Той е черен кон – казал Белият кон.
– Нищо подобно! Той е бял кон – казал Черният кон.
Между двата коня избухнал спор.
– Черен е. Само аз съм бял!
– Бял е. Само аз съм черен!…
Конете се наежили и пристъпили един към друг, готови да се сбият. Катърчо скочил помежду им.
– Спрете! Успокойте се!… Аз не съм нито бял, нито черен кон…
– А какъв си? – недоверчиво попитали състезателите.
– Аз съм Никакъв кон.
– Никакъв кон ли? – учудено завъртял фльонга Жиро.
– Никакъв! – повторил Катърчо. – Важното е час по-скоро да започне състезанието!…
Отново картината се развалила и предаването изчезнало.
Цар Гол Охлюв се мятал зад короната и пищял като настъпено коте:
– Какъв хитрец, ах, какъв подлец!…
След миг картината се оправила.
Жиро величествено оповестявал по микрофона:
– Уважаеми животни! Давам старт на Световното състезание!… Готови… Старт!
Последвал изстрел и състезателите препуснали. След малко те вече не се виждали, чувало се само чаткането на копитата им, а скоро и то затихнало. Но Жиро с дългия си врат продължавал да следи и коментира:
– Конете се борят настървено… Начело е Белият кон… Все още е начело… Настига го Черният кон, той вече е първи!… Остават само още двеста метра… още сто… петдесет… Невероятна промяна! Начело е Никаквият кон! Броени метри… Финал! Победител е Никаквият кон! Браво!…
Жиро хвърлил микрофона и прегърнал Катърчо…
В този тържествен момент цар Гол Охлюв не издържал и загасил телевизора. Целият треперел от яд, короната се огъвала и скърцала, рогата фучели.
– Зъбатковци! – изпищял той.
От земята поникнали Черните очила.
– Чуйте царската ми заповед! Катърчо да бъде затворен в Страшната тъмница! Бързо! Точка…
Черните очила изтракали, вихрено се завъртяли и се втурнали в различни посоки.
Нощта преди бунта
През тази нощ никой нищо не боядисвал, никой нищо не правел. Животните възбудено тичали насам и натам, говорели и клюнотракали, писукали и квакали, а къртовете и къртиците не успявали да ги следят. Из гората се разхождали Слухчовци и пускали най-различни слухове:
– Катърчо се връща световен победител!…
– Гол Охлюв е заповядал да го затворят в тъмница!…
– С него идва и пътешественикът Жиро…
Горите, храсталаците и полянките тази нощ били пълни с малки и големи Слухчовци и никой не предполагал, че те били толкова много.
Обърканото царство приличало на разсърден кошер. Всичко живо квакало, цвърчало, мяукало, писукало и клюнотракало. Носело се зверско ръмжене и често се дочувало познатото: хряс-хрус-хряс и мляс-мляс. Независимо от опасностите, животните се готвели да посрещнат Катърчо и неговия нов приятел. Из въздуха се носели радостни призиви:
– Катърчо е герой!…
– И Жиро е герой!…
– Жиро е маркучест и може да се оплете…
– Да подкастрим гората!…
Заловили се за работа и до сутринта гората била подкастрена. Животните ликували:
– Успяхме! Успяхме!…
Ехото весело им пригласяло:
– Пяхмеее…
Бунтът
Дошъл дългоочакваният радостен миг.
С първите лъчи на слънцето Катърчо и Жиро влезли в Обърканото царство. Земята под тях бучала и ръмжала, но слънцето нарисувало над главите им златисти кравайчета.
Животните възторжено ги посрещнали:
– Ураааа!
– Връщам се победител и се радвам, че съм при вас! – изцвилил Катърчо.
– Вие сте едни малки симпатяги! – размахал фльонга Жиро. Животните надали гръмогласен рев.
– Да вървим към двореца! – надал призив Катърчо.
Тогава пред него застанал един от Черните очила.
– Цар Гол Охлюв те кани на преговори – изтракал той и изръмжал насреща му.
– Всички ще дойдем – отговорил Катърчо.
– Не всички, само ти! Иначе ще има жертви…
Тръгнали, но по пътя им се препречил един Слухчо.
– Не отивай! Това е клопка!
– Глупости, това са слухове! – изръмжал Черни очила.
– Вярно е! – наежил се Слухчо. – Ти разкъса моя баща! Смелият Слухчо смъкнал очилата на Черни очила. Той изревал:
– Аааа! – и се скрил под земята.
Животните изръкопляскали.
– Сега ще проверим – намесил се пътешественикът Жиро и развил фльонгата си.
Животните с изумление възкликнали:
– Ауу, какъв врат, каква шия, какво нещо, ауу!
Жиро се удължил до височината на най-високите дървета и погледнал в двореца.
– Виждам голяма врата – казал той. – Зад нея дебела решетка… Виждам страшна тъмница…
– Казах ли ви! – изпищял Слухчо.
– Капан! – викнал животинският хор.
Катърчо изцвилил и надал боен рев:
– Напред! Към двореца!
След малко животинската армия била пред двореца.
– Вратите са залостени! – казал Катърчо.
– Ами сега? – попитали смутени животните.
– Качвайте се по мен! – отново се намесил Жиро, протегнал фльонгата си като стълба и я допрял до кулата на двореца.
Животните се спуснали по раираната стълба и скоро първите от тях били вътре. Веднага отворили вратите и останалите животни начело с Катърчо нахлули в двореца. Последни изприпкали магаренцата с каручките.
Прас-прас-прас-прас! Тези звуци издавала земята, която започнала бясно да се гърчи и да се пука по шевовете.
– Къртовете и къртиците бягат! – извикал някой.
– Скачат в морето! – обадил се друг.
Чули се звуци от мятащите се в солената вода тела: пльонк-пльонк-пльонк! И после земята се успокоила.
– Удавиха се! – тържествено обявил Катърчо.
– Победа! – изревали животните.
– Не бързайте да се радвате! – казал Жиро. – Цар Гол Охлюв е там. Трябва да бъдем внимателни!
– Да вървим! – изцвилил Катърчо.
Но животните не помръднали.
– Страх ни е! – хорово зашепнали те. – Гол Охлюв е жесток и подъл… Страх ни е!
– Тогава ще отидем двамата с Жиро!
Катърчо и Жиро влезли в тронната зала. Останалите животни накацали по вратите и прозорците, за да наблюдават какво ще се случи.
В залата царяла страшна тишина. Пиедесталът навявал студ и непрестъпност, пурпурно-червената мантия, короната и рогата-антени заплашително мълчели. Какво ли се крие зад всичко това?
Двамата смелчаци предпазливо пристъпили към трона. Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка, ослушвали се и продължавали внимателно напред. Изведнъж чули шум и светкавично залегнали.
– Жиро! – прошепнал Катърчо. – Виждаш ли нещо?
– Не смея да си протегна врата – тихо отвърнал пътешественикът.
– Страх ли те е?
– Мене ли? – засегнал се Жиро. – А тебе?
– Мене ли? – засегнал се и Катърчо. – Не ме е страх. Да вървим.
Станали и продължили. Все така предпазливо, стъпка по стъпка. Стигнали до високия пиедестал. Жиро започнал да разгъва фльонгата си, а Катърчо изтупуркал по стъпалата.
Двамата едновременно надникнали в леговището на царя. Замръзнали. Останали така вцепенени, а животните започнали уплашено да шушукат.
Изведнъж от пиедестала се разнесъл буен смях.
– Ха-ха-ха!… Хо-хо-хо!…
Катърчо и Жиро се превивали от смях, завладели и останалите животни. Цялата зала се разтресла от смях.
На царския престол треперело едно малко голо охлювче.
– Ето го! Страшният цар Гол Охлюв! – весело цвилел Катърчо и подал охлювчето на животните. – Внимавайте да не го смачкате, няма даже и черупка!
– Ауу! – не вярвали на очите си животните и един на друг си подавали писукащото охлювче. – Ауу! От какво смешно нещо ни е било страх!… Какво да го правим?
– Да го смачкаме! – извикал някой.
– Да го хвърлим в морето! – обадил се друг.
Едно след друго животните се надпреварвали да дават предложения за отмъщение.
– Да го затворим в тъмницата!
– Да го изпечем жив!
– Да го залепим на едно дърво!…
– Чакайте! – властно се намесил Катърчо. – Та това е само едно нищо и никакво охлювче!
– Уважаеми животни! – взел думата пътешественикът Жиро.
– Преди да си тръгна, ще ви дам един съвет… дайте охлювчето на малките животни в детската градина, да си играят с него и да помнят приказката за цар Гол Охлюв… Довиждане!
– Благодарим ти, Жиро! На добър път! – извикали животните.
– Ще го занесем в детската градина.
Като чуло това охлювчето сърдито изписукало и животните така се разсмели, че щели да умрат от смях.
Така завършил бунтът в Обърканото царство. Досещате се какво станало след това. Животните порастнали, започнали да се смеят и плачат нормално, да си играят и работят през деня и да спят през нощта.
А Страхът?
– Трябва да изгоним Страха от нашето царство! – извикал Катърчо.
– Веднага! Къде е той? – защъкали малки и големи животни по поляни и храсталаци, питали и разпитвали:
– Виждали ли сте Страха?… Да знаете къде се крие?
– Ето го там! – извикал някой и всички се втурнали наляво.
– Там е, там! – извикал друг и всички се втурнали надясно.
– Дръжте го! Там е… – те се втурнали нагоре, а после надолу, нагоре, надолу.
Тичали животните насам и натам, гонели Страха. Ама как се хваща Страх? Всеки знае колко е трудно това…
Какво станало по-нататък?
Биха могли да се случат най-различни неща. Затова приказката има няколко края.
Първи край
Животните изгонили Страха и избрали нов цар.
– Катърчо е герой, той е нашият цар!
– Какъв герой съм аз! – възпротивил се Катърчо. – Противник ми беше едно охлювче… Освен това аз обичам да ходя по състезания, а царят няма да има време за това.
– Ти си нашият цар! – заставили го животните.
– Добре. Щом толкова настоявате… – съгласил се накрая Катърчо и седнал на престола.
Но съвсем скоро Катърчо се запилял по състезания. Царството останало без цар, всеки започнал да си гради царство и между животните избухнала Тристагодишната война, която и досега не е свършила.
Втори край
Животните изгонили Страха и избрали нов цар.
– Катърчо ще тръгне по състезания. Не става за цар… Нашият цар е Лъвът!
– Правилно. Квааа! – изразил своето одобрение старият Лъв, който така и не можал да се отучи да квака.
Катърчо се запилял по състезания.
Лъвът започнал да царува. Но нали е лъв, от ден на ден ставал все по-кръвожаден и свиреп. Страхът отново се върнал и царството станало по-объркано отколкото преди.
Трети край
Животните продължавали да гонят Страха, но не можели да го хванат. И понеже ги било страх, не знаели как да постъпят. Гонели Страха и мислели кой да е техният справедлив цар. Мислели, мислели, но…
– Животни! – спрял ги един ден Катърчо. – А не можем ли да живеем без цар?
– Аууу! – зачудили се животните от уста на уста, от клюн на клюн, от опашка на опашка. – Ами тогава заповедите на кого ще изпълняваме?
– Ще си измислим закони и тях ще изпълняваме. Съгласни ли сте?
– Съгласни ли сме? – попитали животните.
– Съгласни сме-е-е… – отвърнало Ехото.
От този ден животните започнали да измислят законите на царството. Мислят ги и до днес.