Кръстът като хипосема

за едно общо място в произведения от двама твърде различни сръбски писатели – Милорад Павич (1929) и Видосав Стеванович (1942)

В „Постмодерното състояние“ и в „Отговор на въпроса – що е постмодернизъм?“ Лиотар фактически призова към палеж на купища войни: Срещу заблудите на интегралното; срещу заблудите на описуемото; да активираме различните места; да спасим честта на призванието, творейки за неописуемото. Или, разбирам, да сътворим някакъв нов идентитет – невидим с просто око, но досегаем с ръка неБожия. Спазвайки тези препоръки и прибягвайки до Женет, може да се впуснем още по-надолу – хипертекстът трябва да бъде изведен така, че не само да насочва към хипотекста, но и сам да се изказва като възможна проекция от схемата на някакъв основен за самия хипотекст знак, или – някакъв негов хипоплан.^¹ Разгадаването на хипоплана обикновено бива ключ към разпознаването на главния философски дискурс на произведението. Стана така, защото при конструирането на структурен модел от типа хипоплан (хипотекст) хипертекст, чрез хипоплана се означава вече утвърден в съзнанието на реципиента безапелационен културен идентификатор, който носи универсалното послание. Ако приемем, че всеки творчески акт в крайна сметка изразява динамиката на отношението универсално-уникално, то универсалността, както споменах, следва да е кодирана още в хипоплана (чрез съответната хипосема, обикновено мотивирана от т.нар. етернически инспиративни полета – Светото Писание, класическите митологии и т.н., а надграденият хипертекст трябва да изрази задължителния елемент уникалност. Именно цел на хипертекста е да докаже присъствието в конкретния артефакт на някакъв уникален идентитет с рецептивни възможности. Така установяваме още една динамика на отношението универсално-уникално, като за стойността на художествения факт съдим по неговото възприемане в по-широк културен простор. Това е предпоставеност, която не затваря, а напротив – дава шанс на т.нар. малки литератури, които чрез разпознаване и художествена защита на свои уникални топоси (дори и с финта на екзотичното) могат да участват еманципирано в културното движение на големия ареал.

Симптоматичен в този смисъл е световният успех на Милорад Павич и Видосав Стеванович – двама писатели от литературата на постмодерното съзнание. В „Хазарски речник“ Милорад Павич кодира в 1691 (годината на „написване“ на Даубманусовия речник-прототип) знак на признание към Иво Андрич (чети: 1691 = 1961, когато Андрич получава Нобеловата награда) и определя неговите философски прозрения за най-висока степен в художественото търсене на психоидентитета на човека от Балканския кръстопът – централна тема в историческата проза на Андрич. Павич възприема концептуалното виждане на Андрич за историческия разказ като разказ за историята на духа. Ликовете на съдбата от „Хазарски речник“ силно напомнят герои на Андрич. Те носят комплекса на славянина от Балканите, търсят идентитета си там, където се пресичат три културни лъча – православен, католически и ислямски – които са в основите на „моста през времето“, по който върви новият обременен национален характер. Нарочно споменавам „моста“, преексплоатиран като полисемичен символ у Андрич. Колкото и да е утвърдена философски и културологически връзката мост-Андрич, в теорията тя вече дори се е тривиализирала. А ако мостът не е, или не е само – по-точно – мост? Ако е знак под знака? Къде е Дрина – паметта на времето? Дрина – семичната еманация на балканския уникат, носещ отвъд спомена култури още от прачовека. Дрина, пресечена от моста, възприет като културен коридор за похода на новите провокативи (православието, католицизма, исляма), формирали в кръст сложната психоконтура на балканския исторически човек. Този кръст е хипосема, визуално стаена, знак под знака. В центъра на кръста е обремененият от памет и безпамет лутащ дух, напусто търсещ лицето си в мрака и кобата на своя тъмен космос.

Сред семиотичните плитки в „Хазарски речник“ също се съзира сянката на кръста. Хазарите са метафора на всеки малък народ, обречен на самотно скиталчество из своите страдания, пронизан от тежестта на четирите свои начала – езическо, юдейско, християнско, ислямско. Кръстът е неповторимият обременен дух на по-слабия, скулптиращ своята мисловна плът в смешение на национално самобитното с влиянието на мощните световни идеологически стихии. Това смешение проектира съвършено нов дух, неподражаем във философския си гений, но и в трагедията си в търсене на изгубеното начало, изтляло още в из-конното разделение между Добро и Зло, в завинаги изгубената граница между двете антитетични начала.

Кръстът, метоним от християнското знаково мислене, функционира в „Хазарски речник“ не само като хипосема на националния дух. В разширеното поле Павич конкретизира човешката същност въобще. Мъжкият и женският екземпляри на книгата изразяват тезисите за единство на съзиданието и разрушението, на осъдените на вечно търсене и отблъскване два пола, на разминаването и пресичането на мъжкото и женското начало. Разликата в текста са известните петнайсет реда: в женския екземпляр, когато Абу Кабир подава на Дорота свитъка с „Хазарските беседи“ (!) на Св. Кирил, нея я обзема чувството, че с допира на пръстите им, сякаш са се докоснали и пресекли в някакво общо минало и бъдеще техните съдби; в мъжкия екземпляр пръстите не се допират, а загледана в тях Дорота вижда образа на вековно дърво, чиито клони растат нависоко и безкрай към небето и колкото отиват все по-нагоре към Бога, толкова корените се забиват все по-дълбоко и здраво надолу в пъкъла, при дявола. Мъжкото начало върви по вертикалата, носейки нагоре със себе си полета на съзиданието във вечна борба за разрушение, който тегли надолу към преизподнята. Женската права очертава хоризонталната ос с готовността на женските сетива да познаят света не чрез умозрение, а чрез чувствен досег. Павич фактически дава линиите на рационалната вертикала и емоционалната хоризонтала веднъж като белег на абсолютното различие между мъжкото и женското начало и, втори път, като израз на единство и хармония, защото няма човек у когото да не живеят и двете начала. Потвърждава го и отрязаната глава на Хера от „Вътрешната страна на вятъра“ – на третия ден главата проговаря с мъжки глас, а това е гласът на Леандър, другото Аз на Хера (или обратното – няма значение). Това е отпратка към най-старите логическо-културни митологии,^² които приемат за изначална за човека неговата двуполова същност. Същевременно, пресичането на двете оси образува и митологемата за кръста на човешкия род и изначалния грях.

Тъй като вече отворихме дума за „Вътрешната страна на вятъра“, нека погледнем как действа отношението хипоплан+хипертекст//универсално+уникално в този роман. От хипотекста – класическият мит за трагичната любов между Хера и Леандър – Павич извежда познатата вече от „Хазарски речник“ хипосема на човешкото разпятие, т.е. кръстът като универсален знак. За това говорихме достатъчно. По-интересно е как чрез трансформации в хипотекстуалния класически сюжет същата хипосема-кръст се натоварва и със съдържанието на уникален национален идентификатор. Разпознаването е в числовия ред 1739-1937-1991. 1739 е годината на смъртта на Леандър, но също и годината на Второто сръбско преселение след трагичния за Сърбия Белградски мир между Австрия и Турция; 1937 е анаграма от предишното число, художествено натоварена със смъртта на Хера – другото Аз на Леандър; и – 1991, годината на написване на романа, година на разпадането на Втора Югославия, година на поредно преселение на ужасени човешки маси. Чрез нумерологическа редукция установяваме, че и трите визирани години са години на двойката. В нумерологията това е годината на разрухата, числото 2 символизира обреченост, дълъг мъчителен преход към надеждата, до която се достига както се достига до Възкресението след Голгота.

Разпнатият национален дух, самоприношението в жертва на паметта по кръстните мъки, ваят и морбидните картини от „Тестамент“ на Видосав Стеванович. Хипосемата кръста тук направо пробива погледа като творение от Кал – пресеченото от вода и земя Начало на началата. Калта е вечна и неунищожима като кръста и времето. Но Калта носи и трагедията на времето. В Калта оглеждаме набразденото си от страдание лице. Калта идентифицира нашата горка и нечиста балканска непредвидимост.

Светото Писание като хипоплан, мотивът на разпятието и сянката на кръста откриваме и в по-новите романи на Стеванович – трилогията „Снегът и кучетата“ („Сняг в Атина“, „Остров Балкан“, „Христос и кучетата“). Ако картините от „Тестамент“ представят болезнени бдения на историческия спомен за сръбските земи, то трилогията е продължение на тези визии, но в преживения кошмар на днешния ден. В духа на постмодерната конструкция романите представляват амалгама от действителен автобиографичен документ и възможен псевдодокумент, надграден върху хипотекст с етерническо значение – Новият Завет. Хипотекстът присъства не с алюзии, а с пряко назоваване на главните герои – както Йосиф и Мария с Младенеца бягат в Египет, спасявайки се от Ирод, така Йосиф, Мария и най-малкият им син Христос (от трилогията на Стеванович) бягат в емиграция, търсейки спасение от сръбската иродиада. Хипосемата кръст за пореден път е изходна точка в търсенето на чертите на оня тайнствен психолик, ужасното дете на християнска Европа – балканския исторически човек.

В „Пейзаж рисуван с чай“ Павич пък разполага повествованието в килийките на кръстословичен ред от седем отвесни и четири водоравни съдби. Съотношението седем към четири предизвиква преподредба на килийките и тогава получаваме графиката на симетричен, равнораменен византийски кръст. В центъра застава фрагментът – съдба „Черни полета“ – най-фаталистично прозрение за прокобата върху балканския човек, за невъзможното и възможното в неговата историческа предопределеност: „Ако подражаваш на злато – няма да се превърнеш в злато; ако подражаваш на призрак – ще се превърнеш в призрак“. А вътре в преподредения графичен образ на стаената хипосема кръст, вътре в самите килийки от кръстословичния ред, водейки се от сентенциалния Павичев изказ – стигаме до една ужасяваща с прокобата си мултипликация на безброй кръстове, изразявани чрез безкрайно наслагващи се единства от думи с противоположни значения. За да останем под тежестта на разпнатата реч.

Ако загадката на кода 1691 (от „Хазарски речник“) е лесна за разчитане, какво тогава се крие зад следващото число – 1692 (годината на унищожаването на Даубманусовия речник)? Като приемем трика на задължителното отрицание – да се върви напред – и се съобразим с развитието на типологията на романа, следва да тълкуваме това отрицание като повик на Павич за алтернативно отношение към поетиката, за търсене на някакъв нов идентитет на жанра. Явно според него (Павич) Иво Андрич е довел хоризонталния наративен модел до такава висота, че вече става безсмислено да се пише по подобен начин. Най-малкото, защото хоризонтът на очакване у реципиента ще остане непроменен. Самият Павич в „Хазарски речник“ открива художествени перспективи пред една определено нехудожествена форма – лексикографското изложение. Зад маската на речниковата структура разгръща в синтез повествователните възможности на няколко жанра, постигайки така хибрид от притча, трилър, уикенд-роман и роман-а-клеф. В „Тестамент“ Стеванович пък преоткрива стиловия потенциал предлага нов идентитет за старите патерически разкази от официалната средновековна книжнина. Изпълва съдържанието на тия „неопатерики“ с вили и духове, с цялата мощ на славянската езическа космогония. Такива елементи са прониквали в апокрифите, ала са били недопустими за патерическите разкази. Стеванович смесва тия два някога несъвместими жанра и ги съобразява с изискванията на фрагментарния роман.

Интересна е метаморфозата, която претърпява хоризонталният наративен модел при изграждането на образа. Особено при Павич се чувства тенденция към подмяната му с вертикален – образът се предлага готов скулптиран и оттук нататък започва неговото разлагане, пластичното му рушене; когато е само знаково определен, внушенията се разширяват повече посредством възможностите на дисоциацията, отколкото на асоциацията. А най-новата провокация на „хазарския пророк“ бе с „Последна любов в Цариград“, където разиграва цяла гадателна колода от дисоциативните излъчвания, кодирани в образите-съдби от картите на византийския тарот.

Списъкът на търсените поетически алтернативи може да бъде продължен. Когато разглеждаме обаче явлението сръбска постмодерна историческа проза (тук говорихме все пак само за двама представители), налага се верността към Андричевото разбиране за историята преди всичко като поглед през психологическата проекция на трагичния, обременен от тежестта на исторически грехове, балканославянски дух през времето. Но рецептивното отношение универсално-уникално писателите от постмодерното поколение търсят почти задължително и в хипоплан, и в хипертекст. Самият хипоплан е усложнен – има основен хипотекст, който издава централна хипосема (напр. кръстът), а на хипернива тя вече се проявява в няколко дисоциирани значения. Тоя сложен (в основата си дисоциативен) философски модел често пъти се изгражда около широко познато и дори преексплоатирано ядро (напр. библейските мотиви). Това усилва универсалността на посланието, а уникалното се изказва в избираните екзотопоси и посредством семантичното богатство на дисоциираните значения. Или – перефразирайки Лиотар – чрез силна възбуда на познатите общи места, парадоксално се обявява война на приетото вече за общо. В името на модерността, разбира се.

Коментари