или за един нетипичен терорист – героят на Миодраг Булатович – Дон Грубан Малич от Биело Поле
Най-напред – някои начални бележки. Те не са нито толкова важни, нито са някакъв ключ, но потвърждават алтернативната пословица, че денят не се познава от сутринта. Иначе Янус не би написал естетиката на рецепцията, тъй като нямаше да има очакване. Философията на тоя текст не иска да е съвсем саката и затова се опира на хипотезата, че реалното е виртуално, а виртуалното – истинско. Тъй като демагогията е основно съдържание на т.нар. действително съществуване, за мили очи ще се опитам да следвам някои препоръки на Лиотар за откриване на разликите чрез активиране на общите места и особено на ония, които защитават презумпцията за изключване на изключителната истина. Дано само не се разсърдят Адорно, Хабермас, Ферарис, Оруш от втората реалност, синът му и любовничките на сина му от детската градина. „Това е положението“, бе казал един президент преди още да бъде. Ще се пише за Булатович, а това е невъзможно. Но не и с помощта на двете леми, събрали мъдростта на човечеството и андроидите: „Две и две не са четири“ и „Очи нямам – хоризонт имам“. Колкото до самото понятие тероризъм – опитвам се да го разбирам хуманистично: екстравертен изблик на интровертни напластявания във виртуална реалност. Изисква спешна помощ от психотерапия. На Балканите задължително – групова и шокова.
От която и точка да погледнем (а точката винаги ще се върти, защото от другата страна на рецептивната граница понятията обръщат значенията си), тероризмът остава обществено или политически определен, но в същото време еманира и акта на социалната неадекватност. Класически е примерът с комунистическия тероризъм, особено с неговия литературен резултат, който обогати човешката антикултура с амбицията за сакрализиране на лика (а още и с опити за въздействие и върху виртуалното съществуване на личността) на най-злокобния терорист на нашето време – другаря товарищ Ленин.
По-особен е случаят с тълкуването и мястото на терористичното вдъхновение в съдбите на малките народи и техните литератури (в този ред и на балканославянските). Векове мъкотърпно съществуване са довели до това, че в голяма част от произведенията на литературната традиция тероризмът често пъти се представя като едва ли не неизбежен елемент от националноосвободителните борби. Следствие – стига се до разливане на границите между неадекватното поведение и високия патриотичен акт. Или – отделното действие, макар и неадекватно като лична постъпка, самото то се представя като продукт на адекватни стремежи на колектива. Обвързването на личната съдба на литературния (или историческия) герой с националната (като националидеологическа) до голяма степен предопределя и преобладаващите трагични националнопсихологически инвенции от литературните образи. Така, като художествен резултат, явлението често пъти се стеснява до едностранчив, незадоволителен и дори неточен етнопсихологически идентификатор. Рецептивната норма се дезобективизира и не отваря, а затваря хоризонта на очакване. Това, признавам, ме лишава от всякакъв изследователски интерес.
Но нека се заинтересуваме не от механизма на митологизацията и сакрализацията на революционния националидеологизиран тероризъм, който твърде агресивно му се налагаше (и още му се налага) на нещастното балканославянско съзнание, а да се опитаме да открием как това усложнено съзнание реагира на предизвикателствата на вече митологизирания политически феномен. За помощ извиках Грубан Малич, един достатъчно популярен и силно полемичен образ от най-новата черногорска и сръбска проза. В прозаическата и в драматургичната версия на „Герой на магаре“, в романа „През войната беше по-добре“ и в избора от еротични военнополеви страници „Ездач над ездачите“ (който представлява отделен фрагментарен роман, съчинен от „Герой…“ и „През войната беше…“) Миодраг Булатович (1930-1991) чрез главния герой дон Грубан Малич се впуска в истинска етнопсихологическа вивисекция. Всяка знакова инвенция, която излъчва Малич, може да бъде изведена най-малко в две семантични посоки – със значението в универсален смисъл и в утвърденото разбиране за терора като неизбежност в уникалния национален контекст. При това, с поглед от алтернативна страна – с очите на пародията.
Малич не е героят, а антигероят, който спечели Втората световна война – карикатурният близнак на убитите при Неретва, Сутеска и Козара. Той е виртуалното лице на националния характер, възможното лице на националния унес и трагедия. Очебийно е и без художническа дарба, че дон Грубан може да бъде простичко нарисуван като един фалос-снайпер, който неимоверно се витализира в съдбовни мигове. Универсалната инвенция (А) е напълно ясна – фалосът като знак на победата, знак на живите. Само че, знаейки кой всъщност е Малич (дезертьор, дребен мошеник и вдовишки курвар), от неговата натрапчива обвързаност към идеята за пролетарския терор можем да изведем и втора универсална инвенция (а’), въздействаща като парабола върху читателя – идеята, за която се е залагал половината свят, всъщност на същия този свят му носи единствено духовността на един фалос (ако бъдем достатъчно честни, при Малич дори не бива да говорим за фалос, а простичко – за кур).
Когато извеждаме от фалическата графика Малич и лъчите на уникалната инвенция (В) – тогава също достигаме до действието и въздействието от бинарното съотношение. Тази инвенция (В) определено има топически характер. Отпраща към по-стари пластове от културното формиране на нашия простор – трако-илирската митология с нейните твърде богато семантични фалически култове. Или – фалосът присъства като наследен и неироничен екзотопос. Но за да бъде верен на избраното начало за двойна инвентивност на всеки знак, Булатович кодира и ироничната инвенция (В’) – фалосът като карикатурен етнопсихологически знак на последната надежда. Единственото, което му е останало на обременения от исторически спомен и без надежда беден и унижен балканец. Фалосът като единствен изход, като алтернирано его във виртуална реалност.
Всяка линия по гротескната гравюра Малич има цвета на неопределен вкус и мириса на непроходим психолабиринт. Малич не е човек, а дух. Призрак, влетял в действителното някъде от виртуална-та реалност, където се ражда всяка идея за месианизъм след Исуса. Но това универсално послание е същевременно и уникално – то е поредната самоирония на Булатович към склонния към холеризъм и лесна екзалтация свой собствен черногорски дух. Дух-съдба, орисана да воюва.
И след спечелената война Малич продължава скиталчеството си из болната Европа, яхнал своето библейско магаре и прегърнал безумната марксистка идея с нейната болшевишка мутация в някаква налудничава перманентна революция. Само че тая идея Малич я е гушнал както се гушка проститутка – не че го интересува, но му се е намерила под ръка и му се е видяла удобна за поход. Не случайно от цялата комунистическа боза Малич си е избрал знака на „световната революция“. Тоя шашав знак отговаря на дълбоко кодирания в съзнанието му месиански знак на водача – комплекс на началото, или още, комплекс на единицата. Не национални или идеологически подбуди тласкат героя към терор, а потребността за изява, за самодоказване. Това, разбира се, го знае Булатович, а не кръчмарят Малич. Героят е само израз на самоиронията и на пародирания от писателя собствен национален знак на вечното начало, на вечния бой за нещо. Или за нещо си там.
Комплексът на единицата не е само ремарка към черногорската етнопсихология – той е художествена цел. Под нейното загадъчно въздействие тъмният хитрец от Биело Поле преживява своята метаморфоза. Малич постепенно се превръща във Великия Победител. Европа капитулира пред неговата „идеологическа“ мисия. Германката Ингелоре пее с пречистени тевтонски сълзи, набодена на славянското копие; добродетелната английска дева лейди Агата Кристли моли за пощада вси светии да остане жива след срещата с балканския кол; символът на Европа, непобедимата нимфоманка Франс, лежи без дъх, сексуално разгромена от биелополското оръжие… Всички жени са обяздени – всички битки спечелени. Но няма край за Победителя Малич. Светът е пълен с неразвенчани митове. И… пред полета на дон Грубан Малич от Биело Поле и неговото магаре се руши и мита за дон Кихот де ла Манча – чупи се парче от студеното крило на Вятърната мелница.
Шокиращият език, скандалната пародия, играта с демитологизирани героически образи и митологизацията на антимитове – всичко това е призовано да издигне внушенията до непознати граници, да хиперболизира знаците и с парабола да отведе мисълта на читателя в безкрая на неочакваното, в безкрая на илюзиите във втората реалност. Там, където Булатович търси идеята за живот на фалическата скулптура Малич. Зад външната пародийна атрактивност на този образ художникът прокарва проекцията на огледалния лик на черногорския балканославянски дух, на неговото алтер его. Фокусът на огледалния лъч открива светлина към виртуалното поле на недосегаемото. Където е залутана сянката на невидимата, но възможна истина за началото. А това е от другата страна на разума – в тъмната, обременена до олово душа, в „нечистата кръв“, в неразгадаемия комплекс на единицата… Единицата като копие, насочено с острието към себе си.
Вижда се, че изборът на Булатович за карикатурен, идеологически немотивиран, но идеологически експониран образ на революционен терорист, довежда до усложнен художествен резултат. Още повече, когато се сравни с изхабеното едностранчиво трагическо тълкуване на образите на героизирани политически парноисти от традиционните балканославянски литературни увлечения. Пародията и гротеската създават възможност за много по-ясно и семантически чисто извеждане на уникалните етнопсихологически знаци. Но ако лика на нетипичния терорист Малич се опитаме да анализираме изключително в светлината на уникалните послания, които излъчва, е възможно и да сгрешим. Особено, ако забравим да си зададем въпроса дали Булатович не се е опитвал да погледне на света и малко с очите на Мишел дьо Нострадам.