Една дама буквално нахлу в македонската литература. С поглед към универсума, с рафлексивна мисъл, с холеричност и страст. Но и с пълно отсъствие на страдалческия ерос, който традиционно си плаче в редовете, изписвани от произлезлите от ребро Адамово. Гордана Стойковска (родена, когато мъжкият поглед прецени) си намери точно такова място в литературата, което да отговаря на максималистичния ѝ характер – когато днес в Македония говорим за млади писатели, нейното име е сред първите споменавани. Удоволствие е да слушам как едни я приемат, а други – не. Това просто значи, че всички я четат. Гордана е писателят-провокатор, талантът-агресор, жената-трил. След като ехидно пожела добро утро на „обществото“ със стихосбирките „Noctambulismus“ (1989) и „Помежду“ (1991), тя се насочи към явно истинското си призвание – прозата. Последваха макабричните видения от разказите в „Сън-коби“ (1993), а окончателно накара някои да заговорят с романа „…“ (1994).
Когато вече сме при трите точки, нека отбележа – четенето на тази книга не започва със заглавието. Трите точки като знак за пунктуация изразяват мисълта за продължение, идеята за нещо, казано в континуитет. Къде е мотивът за тази графическа принадлежност към безкрая, която съдбите на образите от разказа са само синхронни маркери за събития, илюстриращи екстремни мигове от обща, огромна, обременена по целия безкраен диахрон съдба. Чрез художествената еманация на такива интелектуални инвенции Гордана Стойковска организира текста и в неговата жанрова травестия. На пръв поглед впечатлението е, че става дума за отделни самостоятелни разкази. Но това е подвеждащо. Внимателният взор открива един имплицитно поставен, скрит хипоплан, който би могъл спокойно да се оприличи с графиката на кръст. Раменете на тоя кръст съответно представят двете оси – диахронната и синхронната. По диахронната ос върви разказът в първо лице – пътуването, в което изобщо не е важно личното отношение на писателката към разказаното събитие, защото авторовото присъствие в случая единствено еманира идеята за свидетел на времето. По другото рамо на кръста (или по синхронната ос) са навързани самите събития, отделени в отделни разкази. Всеки един разказ остава в съзнанието ни не толкова със своята фабула, колкото със своите герои, всеки един от които представя отделно лице на съдбата-страдание. Дали тази съдба-страдание ще наречем Стана (от „Пътуване“), дали Йоаким (от „Защо Йоаким изяде и сърцето“), дали Сюлейман Р. (от „Замръзналите обувки“) – не е съществено. По-важното е, че всяка отделна съдба от всеки отделен разказ (пишейки за тая книга не употребявам понятието разказ в жанровото му значение), изразява еманация на идеята за глобалната екзистенциална трагика: подредбата на събитията-страдания по диахрона са обединени от основното авторово послание – разбирането за фаталистичната коба връз човешкия род, обричането на устояване чрез изкупление. По този начин невидимата хипопланова графика на кръста се натоварва вече не само с композиционни измерения и функции, но и с философски, тъй като кръстът е универсалният знак за изкупление чрез страдание. Така съдържанието придобива израза на по-широка цялост, характерна за поетическия градеж на романа. Но цялост, която след затварянето на последната страница не предполага завършеност и „размисъл след“, а в единство със защитаваната от писателката идея за безкрая на страданието, внушава чувството за континуитет между художествено изживяното и някакви нови следващи и действителни събития, чието начало са трите точки.
Но ако досега стана дума за функционирането на хипосемата кръст като извеждаща преди всичко универсалните послания от „…“, това не бива да подвежда, че тази книга не изказва и свой уникален етнопсихологически идентитет. Напротив, тъй като за едно произведение е съществено едновременно с универсалното въздействие (което логично усилва неговите рецептивни възможности) да представя и собствената си уникална принадлежност (чрез т.нар. екзотопоси), Гордана Стойковска не я подценява. Само че при нея тя е изведена не на досега тълкуваното хипопланово ниво, а преди всичко е изнесена в хиперплановото изложение. Уникалният адрес е най-видимо определен в митовите образи и митологическите знаци, които локализират тъкмо тоя регион и никой друг. В това отношение особено симптоматичен е разказът „Зидане на Слънцето“. Един стар балкански обичай, засвидетелстван във фолклорната памет, а влязъл и в митологията на християнизираните по-късно славяни от нашия полуостров. Легенда, чийто модел на „дописване“ съдържа в себе си въобще модела на възникване на традиционната балканославянска (и изобщо балканска) митологическа култура – самата изградена от пресичането в кръст на живия езически субстрат с новата християнска цивилизация. Нещо характерно за историческата обремененост на тоя регион на кръстопът, орисан със съдба, обречена на кръстни мъки. Това е силен екзотопос, който би могъл да определи уникалните послания и като македонски и български, и като сръбски и черногорски, но и като гръцки или албански дори. Тази разширена локализация посредством общите балкански екзо-топоси е добър избор, който още повече засилва интелектуалното излъчване на творбата и допълнително натоварва с дисоциирани значения корелацията универсално-уникално. А носи у себе си и философията на Гордана, че на тоя трагичен простор, ние преди всичко трябва да се опитаме да бъдем децата от нашия общ спомен и да не забравяме, че далеч по-късно сме се превърнали в настървените старци от уж различното ни бъдеще.