На запад когато хвръкне
окото твое нежно,
върху Невски небето се срути.
През пролуките рукна дъжд снежен,
а от нашите голи тополи
покрай Орловия мост
закапа тъга тъмнозелена.
Пречупи си бодрият лост
на моето горещо настроение.
Витоша ме погледна студено.
Станах неканен гост
в родното си обкръжение…
Както преди –
така и тази година:
където тебе те има
там е моята родина!
Жажда
Жадувам за глътка твое вино,
за напивка от твоето кърмило,
за водица гореща от твоите уста,
за мръвка от твоя любовен хляб,
за зърно златно от твойта пшеница,
за нивичка малка на твоята плът,
за нишка златна от твойта косица,
за бразда страстна на твоя чернозем,
за сенчица малка в твоята дъбрава…
Чуваш ли ме, о, Неземна жена,
събрала чаровете на мойта земя?
Белградска елегия
Ти беше тези дни пролетни
по-дъждовна от белградските дъждове…
Жаден гълтах твоите капки,
защото метеорологията каза,
че бездъждие голямо ще има.
Когато слънцето жестоко огря паважа,
тебе те нямаше покрай Сава –
да бъдеш по-слънчева от него.
Няма за мене капки дъждовни.
Няма за мене слънчево вино.
Само гъста тъга лежи днес
върху коловоза на стария булевард.
Когато пресичам нашата улица сива,
нито вино пия,
нито гълтам капки дъждовни.
Дъвча само тъгата горчива.
Листник
Миризма божествена се лее
из нашето бранище дебело,
дъбова гора песен си пее
съпровожда я селото цело.
Едри ръкойки от пъстра шума
на есенче шепнат последна дума.
Момци силни във шаек-панталони
секирче въртят, секат клони.
Нашият татко, мъж и половина
листник дене за седмина.
Над нас стадото бело кротува,
своята жетва гледа и мирува.
Изправи се листник сред гората,
сред дъбици голи и свенливи,
засвири дудук между цветята,
млъкнаха секири, бели игриви.