Тази повест се дотъркулила до нас по кехлибарения път, застлан с карамфили, подир керваните на хипербореите. Разказа ми я един народ, създаден от поети.
Имало едно време един поет, който живеел в Цариград. Решил да се ожени и изпратил сгледници по цялата земя. Взел невеста от далечни краища – през девет гори в десета – от земята, осеяна с козолци и тамари, защото земята ѝ била щастлива и добра, мост между Изтока и Запада (вж. Змейския мост в Любляна). Тук се срещали всички племена, всички езици: лонгобарди и славяни, авари и австро-угри, хуни и турски султани. И спокойствието на католически храм със сладостта на славянската реч, с топлотата на славянския дом. Снеговете на Алпите – с дъха на морето и на античността.
Взел си поетът невеста от Карантания (Коринтия, Корушка). Но не ми била девойка като девойките, най ми била змия – пазачка на дома Балкански.
Вдигнали тежка сватба в механата под еленовите рога. Надигнали майоликите със своя vincek, марка ребула и вдигнали Наздравица, която после станала национален химн.
След три дена и три нощи поели по пътя на хипербореите да водят на жениха чудната невеста. Пътят бил обсипан с карамфили и те грижливо ги събирали, защото все за нещо ще им потрябват. Потрябвали им – станали национален знак.
А невестата сторила оброк, дорде стигнат до жениха, да говее.
Повели деверите нямата невеста, бранели я от страшните изпитания, дебнещи по пътя.
Срещнали ги люти хали – победили ги с песни, напоили ги с vincek. Изливали се поройни дъждове – те прекрачили през потопа сухи, за разлика от Ной. Носели си чадърите още от Любляна.
Край тях течала кървава река. Навремени от нея отеквали викове на грешници, протягайки ръка за последно спасение (вж. Д. Алигиери).
Такъв е пътят на Балканите – път на изпитания, път на една молитва за спасение.
Говеела невестата за своята земя, говеела за всички грешници, дано Бог да се смили.
А за славните подвизи на деветте девера – девет карамфила и до днес разказват легенди и пеят песни. Деверите били:
– основателят на архиепископията в Аквилея и разпространител на християнството в Европа;
– ученикът на Кирила и Методия, написал Бранжинските (Фрайзингенските) стихове;
– Йерней Копитар, издал тези стихове;
– директорът на дворцовата капела, Виена;
– Антон Безъншек, създател на стенографията, също ученик на Кирила и Методия;
– Антон Ашкерц, писал стихове, от дружината на Алцек;
– Антон Янша, създател на модерното пчеларство;
– А. Болхер, превел А. Каралийчев и Й. Йовков;
– Фредерик Прегъл, лекар, Нобелов Лауреат (кандидат впрочем).
Довели деверите китната сватба в Цариград, а там, в подножието на св. София, ги чакал поетът.
Усмихнала се невестата, замълвила нежни песни. Отключили се устните ѝ, отключило се и сърцето на Бога и тя измолила прошка за земята си и за всички грешници.
А поетът не се венчал за своята невеста, най се венчал за смъртта. И в деня, когато зърнал лицето на далечната славянка, паднал мъртъв.
Погребали го в Цариград, в подножието на Св. София.
Гробът му отрупали с карамфили.