Той бе най-славният майстор на земята. Бе тук – на (полу)острова на блажените. На всеки кръстопът на своя живот съгради чешма, в чиито води измиваше греховете си.
Казваше се Манол, родом от Дъмбовица.
Брат му бе коняр на Буцефала и със своя господар стигна до гъстите води на Ганг, но за Ганг има толкова песни, колкото и за Вардар. Цар му беше Александър, победителят на всички мъже. Бе от Солун, а всички солунчане говорят чисто словенски.
В горите остана невестата му, преметнала леопардова кожа, размахала бакхически тирс.
Вторият му брат замина по широкия свят отвъд Глазне. Умря ослепен в горите на Беласица, а негов цар бе Самуил.
Невестата му бе самодива от езерата на Пирин.
Третият му брат бе от Банско, но замина с тежки базиргяни в земята на Маврорбино и Цезар Бароний да им покаже каква е историята на света.
Доведе невеста дойденка и я завеща на своя манастир. Четвъртият бе учител на четмо и писмо. Отиде в Атина и спечели награда с поема за един арбърски воевода с елинско име.
Доведе невеста – весталка от капището на Аполон, сестрата на Омир.
А петият брат се засели в Керамисийското поле. Бе от българите на Кубер.
Невестата му бродеше в горите подир огньовете на адамитите. Шестият брат се криеше във времето. Написа евангелията на словѣнски, после намери Веда Словена, но те не му повярваха.
А невестата му се залута из Via Ignatia.
Седмият бе рибар край Преспа. Един ден нещо тежко се заплете в мрежите му и той извади манастира св. Наум.
Невестата му бе тъжна като проклятие.
Осмият живя, забравяйки своето име, род и език. Изгуби се в света, разкъсван от бомбардировките над родната си земя. А хората бяха оглушали от свистенето на куршумите и на предателствата.
Невестата му бе добра като утринна роса над голите хълмове. Сестра му переше кървавите кошули на Крали Марко и ги сушеше по белите върхове на Шар.
Тази земя бе умъртвявана и вечно жива, щедра и безкрайна. Боговете, приели нейната мъдрост, слизаха от дома на небето да проповядват. А Христос ден след ден слизаше от кръста да измие с миро ногите на нейните светци.
Там, в тази земя, говореха на всички езици:
на български – в тъмниците, преди да бъдат отровени;
на влашки – във високите пасбища на овчарите;
на арбърски – в малките покрайнини на езерата;
на сръбски – когато не вярваха;
на гръчки – в дюкяните и в митрополиите;
на турски – победените господари;
на хърватски – морските търговци от Рагуза;
на словенски – в посолството на бившата република на Югославия.
Тази земя нямаше история и памет – тя беше молитвата на всички хора. Тя нямаше език, защото през нея преминаваха всички пътища.
А литературата и бе създадена през 50-те години на нашия век. Манол строеше домове на Бога, древни като гълъбите, свили гнезда в стрехите им.
Строяха зидарите, трупаха камъка и го обливаха с вар, но зидовете падаха в уплах от светиите на земята му и молеха за жертва. Тръгнаха майсторите да дирят жертва. Обходиха цялата земя, опожарена от андарти, аскери и върховисти. И видяха край Охридското езеро Биляна как си платното белеше.
После измериха сянката ѝ с аршина на времето и я подариха на своя Майстор.
Построи Манол храма си, а в дълбините на неговата земя струеше бялата кръв на жертвата, млякото на Богородица, майка на невръстния му син.
А горе, на небето, Господ градеше манастир за своята душа:
На града, мамо, колето –
се млади момци годени,
дет са по един на мама,
на мама, йоще на тетя;
а на градата пъртето –
се млади моми годени,
дет са по една на мама,
на мама, йоще на тетя;
пък на градата подпорки –
се старци бялобрадци,
дет са по един на къща;
а на градата лясата –
се стари, мамо, старици,
дет са по една на къща;
пък на лясата трънето –
се дребни, мамо, дечица,
кръщани и некръщани…
Душата остана тук, вкопана в земята, за да бъде ключ на божия манастир.
Манол след смъртта на Биляна стана поет и вгради душата си в думите. После надяна железни обуща и тръгна към Цариград да моли патриката да изгонят местния архиерей. Там, в Цариград, той предаде Богу дух. Погребаха го в подножието на св. София.