Страх ме е да живея с любовта на хората –
и водата им зла, и хлябът им зъл,
но в главата блести разцъфнала доверчивост;
страх ме е да търгувам с тях:
за заслугите – величие, за жертвата – слава,
от там се трупат мрачните им пари.
По-добре е да съм самичък и груб:
загадъчен, стоя пред себе си, велик,
а снегът върху главата ми и през лятото не се топи –
загадъчен, но болнав, с набъбнал език, втренчен в плодната
истина, в последното човешко право – смърт.
Днес спуснах ролетките несръчно и те затрещяха,
сякаш се руши нещо огромно.
Загасих радиото и запалих индуски тамян,
който още дъхти на студентски години.
Не разговаряме с черния шахматен офицер
и всеки стои със своето категорично спокойствие.
Знам, че ако вдигна ролетките,
всички шумотевици ще нахълтат,
а навън светът ще избледнее и ще изчезне.
* * *
В просторната, тъмна гора е есен,
вятър безгрижен понякога спира,
гали вълка, във ухото му свири
и отново нагазва в листа до колене.
В града мъжете във кръчмата сбрани,
тъжни се взират в далечината,
клетвите им са наздравици жадни,
ала с това не променят съдбата.
А колко вино, сълзи тук се леят!
Всяка чашка с целувка от скръб,
като мъничка смърт се докосват до нея.
Само печката хладна тънко засвирва.
А вятърът спря да събаря листа
и с есента надалеч отлетя.
Превод: Теодора Ганчева и Ганчо Савов