Към планината съвсем рядко излизаха други хора, освен граничарите и най-близките роднини на селянина, единственият техен съсед, настанен от другата страна до сами границата. Постът, построен на самото било на една от гънките на планината, предизвикателно изпъкваше с белината си и червения покрив като дело на осмислен човешки труд. Под билото се протягаше пояс букова гора, под нея падина, из която живо бълбукаше постоянно бистър, пълноводен поток, който извираше из гората. През потока се простираха планински ливади и боровняци със саморасли брези и трепетлики. В падината, срещу граничния пост, на припека, ако изобщо можеше да стане дума за припек, се бяха притаили постройките на селянина. Тъй като постът на другите граничари в кафяви униформи се намираше зад баира, където беше селото, изглеждаше, че селянинът живее на ничия земя. В планината нямаше ни махала, ни къщи, ни колиби. Поради това неговите единствени съседи бяха граничарите в зеленикави униформи на чуждата държава. Той по цял ден ги наблюдаваше как се занимават около поста – едни се връщат, а други заминават в обиколка на границата, режат дърва, носят вода из гората, перат и простират бельото си… Граничарите пък от своя страна следяха какво прави съседът-селянин и челядта му, какви хора идват при него и кога си заминават.
Освен ниската сламена къща, с малки прозорци, съседът имаше още две постройки – плевня, в долната си част вкопана в брега и яхър (това установиха като наблюдаваха, че оттам изкарва двата вола и дребна кобилка с голяма грива и дълга опашка), а другата беше кошара с просторен обор и клонест дъб край нея, с години некастрен, че през летните горещини да прави хлад на добичетата, а по време на зимни виелици да закриля кошарата, че ветрища да не вдигат покрива ѝ. И на трите постройки сламените покриви бяха ръждиви, а другите части посивели. Граничарите точно бяха установили, че къщата е в средата за по-голяма сигурност на добитъка от вълци. През зимата те често идваха, за да грабнат плячка – овца, коза или от едрите добичета. Обаче изпитана защита на добитъка и къщата бяха трите псета – две рунтави, големи колкото магарета, и едно по-малко – кучка. И трите бяха зли и опасни, лаеха дебело и застрашително, та не позволяваха нито на гадини, нито на онези редки обитатели на планината през лятото да доближат до постройките и добитъка, докато стопаните не излезат. Изправени пред такива зли противници, гладните вълци виеха зиме проточено, от чийто вой настръхваше косата и на граничарите; обикаляха по билото и дебнеха да грабнат плячка, па като виждаха, че за тях няма прокопсия, изчезваха зад рида към селото…
Тъй като единственият обект на внимание в планината беше къщата на съседа през границата, всеки новодошел граничар бързо узнаваше от другарите си, че в сламената къща обитават седем души: старец в бели беневреци (каквито до идването си тук мнозина не бяха виждали) с рунтав калпак и кожух, които и по най-силната жега не сваляше; един млад мъж, който носеше клашнен панталон и каскет, а кожух обличаше само през зимата; млада жена в бял литак (граничарите бяха уверени, че тя е жена на младия мъж), и четири невръстни деца. Според ръста им граничарите бяха преценили, че те са се раждали по следния ред – първо голямото момче, па русокосото момиче, които отиваха на училище през рида (зиме бащата ги водеше всяка сутрин, придружавани от едно от рунтавите кучета), а лете им събираше около тридесетина говеда, които пасеха по планинската шир; след момичето пак идваше момче, което гонеше мършава маторица с прасци и вепар (по това, че всяка година имаше прасци стопанинът очевидно държеше сметка да има и маторица, и вепар, за да поддържа домазлъка на свинете) и последното момиче, което повече се преташе из двора, а когато козите наближаваха към къщи, то пищеше колкото гласът му държеше, наплашено от едрия козел, любимец на стареца, чийто рога се извиваха като протегнати за бой саби.
Стадото на стареца се състоеше от приблизително еднакъв брой овци и кози. Всеки граничар точно знаеше колко бяха овците и колко козите, защото това им бе едно от редките развлечения да броят стадото му по няколко пъти на ден. През последните две-три години броят на овците се движеше между тридесет и пет и четиридесет, а на козите около петдесет. Зиме старецът изкарваше козите в буковото усое, сечеше им бръстина и привечер ги прибираше в търлата. Едно от рунтавите кучета постоянно ходеше със стареца, душеше из въздуха, повдигнало муцуна, и когато долавяше миризма, която само то усещаше и разбираше какво представлява, лаеше, тичайки и обикаляйки стадото, и прибираше издвоилите се кози из храсталака… Друго пък куче, което не се различаваше от мършавите юници, изтезавани със слама през зимата, вървеше с момчето и момичето – говедари, и също постоянно душеше из въздуха и тичаше наоколо, като не позволяваше на нито едно говедо да се отлъчи от другите и да залута из планината. Граничарите не веднъж бяха наблюдавали от поста майсториите на кучето-говедар. Когато по време на силна лятна жега щръклица бодваше едно или друго говедо, което вдигаше опашка и политаше в някоя посока, тогава повечето от говедата, особено онези тръклетите, правеха същото и политаха в друга посока, та изглеждаше, че говедата ще се пръснат из усоищата на планината кое накъде види и говедарите цяла седмица не ще могат да ги съберат, кучето-говедар се спускаше като стрела и ги подгонваше към потока, където се намираше пладнището им. Ако някое от говедата все пак успяваше да се отлъчи и да полети в друга посока, кучето летеше като куршум, изпреварваше го и го връщаше към пладнището. На тази негова майстория не веднъж в поста се удивляваха, което ставаше повод да се завържат приказки, че в Америка имало по-интересни кучета, които сами карали на паша по няколкостотин говеда…
Нито на граничарите, нито на съседа промъкваше каквато и да е промяна, която да остане незабелязана, независимо дали тя бе станала на поста или при съседа. Така граничарите видяха как веднъж на пладне при съседа дойдоха официални лица на властта през границата – едното униформен полицай, а другото цивилно. Не мина много от пристигането им, откъм съседа се вдигна олелия, в която най-много изпъкваше женски глас, който кълнеше и властта, и държавата, и двете лица. Мъжки гласове по-рядко се обаждаха, но граничарите ясно разбраха, че едни молеха и протестираха, а други строго нареждаха и заплашваха със силата на закони. По доловените думи граничарите прецениха, че полицаят и цивилното лице провеждат нещо насила, на което домакините упорито се противопоставят… Жената, с паднала забрадка на тила, изтича от къщата към кошарата, кръстеше се и кълнеше, а малкото момиченце припкаше подире ѝ, плачейки колкото гласът му държи. Джанката пред къщата (по цвета напролет точно бяха установили, че овошката, която скрива предната част на къщата, е именно джанка) и дъбът пред кошарата скриваха какво става у съседа. Ала не мина много, двамата подкараха част от овците и козите по пътя към плевнята, водещ към преслапа и нататък през баира към селото. Жената, грабнала сопа, изтича пред стоката и я върна назад. Тогава полицаят дръпна сопата от ръцете ѝ, хвърли я настрана, завърза шамар на жената и я блъсна с приклада на пушката си, от което тя писна и занарежда:
– Изеде ме, изеснику!… Нищо мило да не видиш… Само за гробища да ги колете!
Въпреки писъка, клеветите и протестите ѝ, полицаят подкара нея напред, а цивилният караше подире отлъчените овци и кози. Тогава пред тях изтичаха момчето и момичето, по-големите, хванаха се за полите на литака на майка си и почнаха да молят:
– Чичко, чиченце, остави мама!
И мъжът пусна едри крачки, та настигна полицая, молейки също, но понеже по-тихо говореше, граничарите само откъслечно доловиха една и друга дума:
– Остави я!… Милост към децата!…
– Затвор!… Затвор! – крещеше полицаят.
Докато те се разправяха, а децата и полицаят дърпаха жената – децата назад, а полицаят напред, цивилният изкара стоката нататък и отмина из пътя към преслапа. Псетата също нападаха, но цивилният гръмна с пистолет към тях, едно изскимтя, та и трите се върнаха към къщата. Граничарите преброиха добичетата: цивилният закара десет овци и десет кози, общо двадесет брави. Колкото и да настояваха, тогава те не успяха да отгатнат защо двамата закараха почти трета част от стадото на селянина. Рунтавите псета го бяха защитили от вълци, от глутници и дръзки единаци, но не можаха да го завардят от изпълнителите на властта. Когато цивилният отмина с добитъка към преслапа, полицаят остави жената и отмина и той подире му.
– Ще те накарам в затвора… да ме помниш – заканваше се той.
– Остави я господин, полицай!… Жена е! – молеше селянинът.
– Не е жена, а усойница – прекъсна го полицаят, па метна пушката си на рамо и забърза напред, за да настигне цивилния с добитъка.
Селянинът остана с една трета от стадото си, в което бе единствената му сила. След това събитие домакинството му видимо поизтъня. Старецът вече не вървеше пред стадото и не подвикваше весело по козите да не бързат, защото овците изоставали, а се мъкнеше като болен подире, пушейки с лулата си и кашляйки. И кучето овчар не тичаше около стадото, а вървеше подир стареца, накуцвайки, сякаш по този начин искаше да сподели мъките с него.
Тази случка предизвика съчувствие у обитателите на поста към съседа през границата, та за тях той вече не беше бугарин преко потока, както го назоваваха преди. За тях той стана просто съседът или селянинът. Макар че ги делеше държавна граница и граничарите, и селянинът, поради изключителната околност да живеят едни край други в безлюдната плонина, подейства да се зачитат като единствени съседи. Това най-определено изразяваха техните думи:
– Съседът коси.
– Съседът започва да жъне.
– Съседът… съседът… съседът.