Седми ключ
Бойна кола
Известно време нищо не се чу за Дуня и Папила, освен това, че ги издържа тайно от жена си старият господин Калоперович. Но не след дълго до госпожа Растина отново достигна приказка, свързана с Авксентий Папила.
След като любовниците бяха изгонени от дома на Калоперович, Папила още известно време помагаше, както и по-рано, на клисаря от карловачката горна църква да води протокол за родените и умрелите. Обаче веднъж Папила бил хванат как покрай графата за родените, за същите тези току-що дошли на бял свят и записани деца, веднага попълва и графата за умрелите, като посочва точно бъдещия ден, месец и година на смъртта на същите тези непокръстени деца. Въпреки че всичките тези графи били изтрити, щом се открила постъпката на Авксентий Папила, уплашените родители не можели да забравят датите, които били отбелязани с папиловата ръка за още ненастъпили години, много след хиляда и осемстотната.
А това не беше всичко. Когато едно дете почина от шарка и бе сравнена датата в протокола на горната църква в Карловац с датата на смъртта, се видя, че Папила е нанесъл точно годината и деня и че няма защо да се вписват наново. Тогава някои родители настояха да им се покажат книгите и се опитваха по тези предначертани графи да си представят съдбата на своите деца. Накрая беше извършен оглед на самото място. Съдията изпълнител доведе Папила, когото вече не допускаха в училището, да покаже какво е вършил с протоколите на родените и умрелите. Когато отвориха книгите пред него, Папила намери за миг мястото, където е записано неговото собствено раждане, измъкна перото от ръката на клисаря, наплюнчи го и отбеляза в книгата датата на своята смърт.
Осъдени да напуснат Карловац, Дуня и Папила се попиляха по света. Папила постъпи в австрийската войска и Дуня го изпрати на война срещу французите. Постоянно мислеше със страх за онзи ден, който Папила вписа при името си в протокола за родените и умрелите в горната църква в Карловац. За деня, който веднага бе изтрит и който Папила не искаше да открие никому. Когато го запита за този ден, той отговори:
– Убиеш риба с камък, както летяща птица с буца, свариш чорба и на дъното намираш рибе име. Това име нито е за ядене, нито за съобщаване.
Но той самият, разбира се, знаеше тази дата. Денят на смъртта му беше в другия половин век и му обещаваше дълъг живот.
Смайващи разкази следваха Авксентий Папила и по бойното поле. Според един от тях, Авксентий заедно с присъединения към частта му капитан Пан Тенецки, син на известния Пахомий Тенецки, отишъл на представлението на някакъв пътуващ театър. Представяли „Трите смърти на капитан Опуйич“. След представлението Авксентий си помислил:
„Ами че този капитал Опуйич е същият капитан Опуйич, чиято френска част гоним. Същият този, който е убил бащата на моя капитан Пан Тенецки в миналата война. А капитан Пан мълчи като ням. Може би иска да ме провери?“
И веднага му се натрапил изводът. Третата и последна смърт на капитан Опуйич още не е е осъществила! Значи капитана може да бъде убит. Има само три живота и ако му се вземе третият живот, като на котките деветия, това ще бъде краят на неговото господство на бойното поле. Авксентий си набавил фенер и решил да потърси капитан Опуйич при първото сражение.
– Ще му сваля шпорите – казал Папила, който вече бил показал какво може на бойното поле. Играел ролята на „заек“ – втурвал се пръв в битката и така увличал останалите след себе си, а после се изтеглял назад и чакал нов случай. И сега чакал своя случай. Той му се представил в един град. Австрийската част на подпоручик Папила спряла на малък каменен площад, тих като стая. В средата имало сграда, за която му казали, че е университет. Папила се изумил, като видял, че всички стени на сградата, на височина човешки бой, били обилно опикани. Урината отдавна била изсъхнала, но било ясно, че в това действие са участвували много хора. Очевидно студентите са препикали своя университет. На една стена с едри букви било написано с главня: IСН НАТТЕ SCHLЕСНТЕ LЕНRER DAS WAR EINE GUTE SCHULE.
Зад този надпис, в сградата на университета се намирала френската част, която гонели.
В една странична улица край площада в същата нощ се срещнали капитан Опуйич, който обхождал стражата си и подпоручик Папила, който излязъл пред него с безумна храброст. За миг двамата се намерили на ничия земя и двамата с фенери и саби в ръце. Папила не правил никакви военни разчети. Осланял се на пиесата, в която точно така започвала третата смърт на Опуйич. Папила забил сабята си в земята, окачил фенера на нея и се скрил в тъмата с нож в ръката. И капитанът на своя край на улицата е направил същото, предполагал Папила, тоест, забол е сабята си в земята и е окачил фенера на нея. Младежът очаквал, че и Опуйич ще тръгне в мрака и ще налети на неговия насочен нож. Даже в един момент Папила се обърнал мълниеносно заради някакъв шум зад гърба си и размахал ножа, но зад него нямало никой. Само един прилеп, който приличал на два ключа, закачени на халка, го докоснал с крило по лицето. Накратко в тъмното Папила не откри никого. Търсил и търсил, но капитан Опуйич го нямало никъде. Подпоручикът взел да мисли, че тук се готви някакво издевателство срещу него. След напразното търсене в тъмнината и калта, разгневен и мокър, тръгнал право срещу фенера и сабята на своя противник, за да ги вземе като военна плячка. Но когато тази плячка му била почти в ръцете, капитанът, който не бил помръднал от сабята и фенера, угасил пламъка и в мрака така го фраснал със сабята, че езикът на Папила паднал на ухото му. Опуйич си продължил пътя, а Авксентий Папила лежал на улицата в калта и вече не бил млад. Защото мъртвите никога не са млади.
* * *
Вестта за Авксентиевата смърт дойде по вода. Пръв я чу господарят Йеремия Калоперович. В дюкяна му влезе един от карловачките пакостници, такъв, който на сянка почива и със сянката се покрива и разказа следното:
„Хубава историйка чух днес на пристанището. Двама селяни продали волове, взели доста пари и си тръгнали към къщи. А французите се оттеглят през Прусия. С тях и ония сърби, които служат на Бонапарт. Един от тези селяни отдавна давал облог, че за хилядарка ще изяде жаба. А нашите сърби, които са в австрийската войска, нападат французите по немската земя и Папила напада с тях, наш Авксентий Папила, от горната църква. Онзи наистина изял жаба според облога и взел парите. Е, сега Папила извикал на двубой някой си френски капитан Опуйич, от онези Опуйич, дето са в Триест. А онзи, който изгубил облога за жабата и дал хилядарка, си помислил: ще ми се смеят на село, като чуят за какво съм дал пари. А вашата Дуня не е вече с нашите, с австрийците, ами онзи капитан Опуйич я пратил да види раната на ранения му син, поручика от френската войска Софроний. Затова и онзи другият се обзаложил, че и той ще изяде жаба, та да си върне хилядарката! И я изял. Тогава капитан Опуйич убил със сабята си Папила, без даже да го попита за името му, а онзи, който също изял жаба, попитал първия, който му върнал хилядарката:
– Абе, защо ние, сърбите, гълтахме тия жаби?“
Господарят Калоперович изгони злобаря от дюкяна, но цял ден не посмя да се мерне пред очите на жена си със страшната вест. Криеше сълзите си, но работата се разчу бързо и госпожа Растина, която не се отделяше от възглавниците със звънчетата, вече мокра от сълзи, чу новината за гибелта на Папила след мъжа си, но преди него узна още една страшна история, от онези, които се рояха около Папила дори и мъртъв.
Този следобед на верандата, която гледа в Дунав, седяха госпожа Растина и нейната приятелка, госпожа Авакумович, която затова и беше дошла, първа да ѝ съобщи историята.
„Когато бил убил Авксентий Папила“, разказваше госпожа Авакумович, „вашата Дуня взела един нож с формата на риба и тръгнала да отмъсти за любовника си. Търсела онзи, който го е убил, а се знаело кой е той – старият капитан Опуйич. Намерила убиеца на любовника си в един френски бивак и войниците я извели пред него.
– Отдалече идвам да търся твоята ръка. Чух, че е необикновено лека и бърза със сабята. Затова ми трябваш. Имам една молба.
– Каква молба? – попитал капитан Опуйич.
– Трябва да се премахне един човек от света.
– Това се плаща.
– То се знае, че се плаща – рекла Дуня и показала кесия злато.
– Добре – казал той – кого трябва да погубим?
– Мене.
– Тебе ли? Сама плащаш, за да бъдеш убита?
– Така е. И нямам време за губене. Бързам. И имам само едно единствено условие. Виждаш ли малкото бели влакна в косата ми? Тя трябва след като си свършиш работа да остане такава, каквато е. Не бива да се повреди нито една месечинка, нито една звездица от белите коси.
Внезапно той ѝ нахлузил конски оглавник и между зъбите ѝ сложил юзди. Войниците се изумили, но за чудо, конската оглавница си застанала на място и юздите си намерили вдълбнатини между зъбите, като че всичко било направено за Дунината глава.
– Сега знаем какви сме. На дебела котка бълхи не отиват – добавил капитанът, обърнал канията и оставил да падне от нея сабята. После подал канията на Дуня и тя я напълнила със жълтици. Тогава я разпрегнал и наредил да донесат пити с мътеница, които се пекат цял ден, защото всяка се сваля от огъня, щом умесят и намажат следващата, се прибавя новата и се връщат заедно на огъня. Като вечеряли, той отвел Дуня в ложето си и казал:
– Изглежда не се боиш да легнеш с онзи, от когото искаш такава услуга като от мен.
– Вече не се боя от нищо – отвърнала Дуня, – но ми кажи какво ще сториш? Говори се, че си непредвидим по отношение на постъпките… – и погледнала към небето, като че мери времето.
– Ще ти дам най-хубавата смърт за една жена. В мене семето на смъртта и семето на живота се смесени. Ще ти направя дете и ще родиш каквото желаеш. Ще бъдеш двойно оплодена и сама ще избереш кое от двете семена желаеш. Семето на живота, или семето на смъртта.
– Това ще трае твърде дълго. Аз искам веднага.
– Няма, това ще стане още тази нощ.
Тогава Дуня прегърнала своя палач, усетила как в нея нощта се раздвоила и оставила място за някаква сладка светлина. После всичко стихнало. И тя не използувала скрития си нож. Нож с форма на риба.
– Сега можеш да останеш с мен – казал ѝ той на заранта, целувайки я по пръстена. Дуня разбрала, че ще живее и като че се зарадвала.
– Твоето семе не ме уби – казала му.
– Не, но не те и оплоди. Ти си бездетка.
И двамата се засмели…“
Този разказ чу ужасената госпожа Растина от своята приятелка. Вечерта тя ходеше по стаята си и в своя гняв към дъщеря си повтаряше като в треска:
– Тя няма пичка! Тя няма пичка! Да изпусне Папила. Такъв мъж! И да не използува ножа!
На вечеря мъжът ѝ каза, че техният син Арсений се явил във войската, решен да отмъсти за приятеля си Папила, да убие Опуйич и да върне сестра си. Тогава госпожа Растина се уплаши още повече, извика сина си при себе си и каза през сълзи:
– Сега и двамата сме със синджир на врата. Но не е затегнат, можем да го отхвърлим, ако искаме, и да продължим, като че нищо не е било. Искаш ли?
– То се знае, че не искам – отвърна младият Калиперович, облечен вече в хусарска униформа.
– Тогава ми се закълни, че ще спиш с всички жени, с които е спал Папила.
Госпожа Растина сякаш се зарадва, виждайки чудния блясък в очите на сина си при тези думи. Тя наистина закле сина си да легне с всички жени, с които неговият приятел Авксентий Папила е лягал. И така да го задържи в спомените и в някакъв вид живот чрез тези жени, които са го обичали. А в себе си се закле, че ще отнеме от своята дъщеря и съперница, която я лиши от Авксентий завинаги, всички мъже, с които тя е лягала, или е искала да легне.
– Още нещо – пошепна тя на ухото на сина си, когато го изпращаха срещу французите и той се наведе от седлото да я целуне:
– Знаеш ли, досега не смеех да ти кажа. Сега съм длъжна. Капитан Опуйич е твой баща.
При тези думи младият Арсений Калоперович трепна, почувствува, че на езика му никне трева. Вместо отмъщение, пред него се откри низ от бързи и кратки любови, които някога са били любови на неговия приятел и които отсега трябва да бъдат негови любови.
В този миг, когато реши да смеси своето семе със семето на мъртвия си приятел, Арсений не си даваше сметка докрай какво значи този завет. Засега му мина през ума само това, че Дуня в светлината на новите сведения му е полусестра, а не сестра.
И радостно пришпори коня си.
Превод: Христиана Василева