или роман за Херд и Леандър
Леандър
Той беше половината от нещо. Силна, красива и талантлива половина от нещо, което може би беше по-силно, по-голямо и по-красиво от него. Беше, значи, чаровната половина от нещо величествено и непостижимо. А тя, тя беше цялостна цялост. Малка, неориентирана, не особено силна и хармонична цялост, но цялост.
I
– Всяко бъдеще има едно голямо достойнство, никога не изглежда така, както си го представяш – казваше бащата на Леандър.
По онова време Леандър беше още невръстен младеж, все още неграмотен, но вече красив, все още не се казваше Леандър както по-късно, а майка му вече изплиташе косата му като холандска дантела, така че да не се налага да се реши, когато е на път.
– Има дълъг и хубав врат като на лебед, не дай си Боже да загине от сабя – каза баща му, като го изпращаше.
И Леандър запомни тези думи за цял живот.
В Чихоришкия род всички до девето коляно освен баща му бяха зидари, ковачи и пчелари. Чихоричи попаднаха на Дунава край Белград от Херцеговина, от край, където се учеше църковно пеене преди азбуката, а водите от техния край се вливаха в две морета – от едната страна на покривите дъждовете се стичаха на запад до Неретва и Адриатическо море, а от другата на изток по Дрина в Сава и Дунав до Черно море. От фамилията се беше отчуждил само бащата на Леандър, който не искаше и да чуе за строеж на къщи.
– Когато попадна във Виена или Буда между сградите, които издигате безогледно навсякъде, където сварите, веднага се изгубвам и чак като изляза на Дунава, където щуката е най-глупава през февруари, разбирам къде съм и кой съм.
Впрочем Чихоричи никога не са знаели кой е и къде е бащата на семейството и от какво живее. Единственото, което им казваше, беше, че живее от водата и от смъртта, защото винаги се живее от смъртта. И наистина бащата на Леандър се прибираше вкъщи късно, мокър от Дунав или от Сава, което ясно личеше, защото всяка река миришеше различно. И винаги в полунощ, така мокър, кихваше по десет пъти, като че ли брои.
Леандър, който в детството си носеше имената Радача и Милко, от малък беше обучаван да продължи фамилния зидарски занаят както дядо си и чичовците си. Проявяваше сръчност в дюлгерството и дялането на мрамор, умееше да помага при погребването на иконите, а имаше и вроден талант леко и бързо да украси кошера с картини или да улови рояк пчели. Когато трябваше да се ходи в жегата за риба по време на летните пости там, в Херцеговина, пращаха Леандър, само той можеше да налови риба, да я затрупа с коприва и да я донесе преди да се е вмирисала. По-късно при едно свое пътуване видя и започни завинаги като спомен от деспот Джурдже Бранкович как кираджии пренасят хляб, замесен с дунавска вода и осветен в смедеревския храм „Света Богородица“, предавайки го от ръце на ръце чак до Авала. Това ставаше толкова бързо, че хлябът стигаше от Дунав до деспотовата трапеза в планината още топъл и там беше раз-чупван и раздаван със сол, извадена от Жърново.
– Всички ние сме зидари – казваше обикновено след вечеря дядо му Чихорич, – но ни е даден особен мрамор за зидане: часове, дни и години, а сънят и виното са хоросанът. Всички ние сме зидари на времето, гоним сенките и хващаме водата за пъпа; всеки зида своята къща от часовете, всеки прави своя пчелин и събира своя мед от времето, времето носим в мехове да ни разпалва огъня. Както в кесията е смесено злато и мед, като бели и черни овце, тъй е смесен при нас белият и черният мрамор за градеж. И тежко на онзи, в чиято кесия медта гълта златото или нощите дните изяждат. Ще зида по никое и никакво време…
Леандър, който слушаше всичко това и винаги мислеше не за утрешния ден, а за вдругиден, с учудване забелязваше, че баща му изяжда лъжица боб, докато той, Леандър, гребва и изяжда три. В тяхното семейство общият брой на лъжиците боб на глава беше предварително определен и никой никога не изяждаше повече от предвиденото количество; само че Леандър изяждаше същото количество три пъти по-бързо от останалите. Малко по малко той откриваше и между животните онези, които ядат по-бързо и по-бавно, движат се по-бързо и по-бавно и лека-полека започна да забелязва в света около себе си два различни ритъма на живот, два нееднакви пулса на кръвта или сокове в растенията, два вида същества, вкарани в рамките на същите дни и нощи, които еднакво издържат на всичко, но едните ги ощетяват, а другите ги възнаграждават богато. И започна несъзнателно да изпитва нетърпимост към хора, животни или растения, чиято настройка не беше сродна с неговата. Слушаше птиците и отделяше онези, които имаха неговия ритъм за пеене. Една сутрин, докато баща му пиеше вода, а той чакаше за стомната и броеше глътките му, разбра, че е дошло време да напусне бащината къща. Изведнъж осъзна, че баща му е вложил в него и братята му толкова любов и умения, че те ще му стигнат да се топли и храни цял живот и че няма никакво полза от натрупването на онази част любов, която очевидно предварително принадлежи на времето, когато дори самият той, Леандър (обектът и потребителят на тази любов), няма да бъде между живите, затова и бащината любов ще отиде на вятъра, напразно изпреварвайки целта си.
Заминаването на Леандър изглеждаше така. Той можеше да свири на сантура и често по празници, доволни от неговата свирня, хората хвърляха в инструмента медни монети. По онова време на Савското пристанище живееха четиримата стари търговци кираджии, прочути сантуристи. Случи се така, че един от тях се разболя на път, така че им липсваше четвърти музикант в групата. Една сутрин, тъкмо когато бащата Чихорич реши да поучи сина си на писане и тъкмо когато му беше показал първата буква ©, с която започва думата Теотокос (Богородица), им дойдоха гости. Леандър още не беше забил както трябва за пръв път перото, а в Чихоричевата къща влезе най-старият кираджия, свали от стената сантурата на Леандър и я претегли на ръка. Тежестта ѝ, която идваше от хвърлените пари, беше достатъчна препоръка за младия музикант. Кираджията помоли стария Чихорич да пусне сина си, за да имат за пътуването си до Цариград четвърти сантурист. Леандър веднага се съгласи и така неговото занимание с писане бе прекъснато от самото начало и си остана на първата буква. Впрочем старият кираджия, който дойде да го иска, междувременно се разболя и трябваше да вземат на път един приятел на Леандър, момък от херцеговинската граница на име Диомидий Субота, за да попълни бройката на сантуристите.
Кираджиите потеглиха по стария цариградски друм от Белград през Солун до царския град. Видяха Хелеспонт, минаха през Сест и Абидос и се върнаха подир две години, ала по пътя по странен начин загина и единият от останалите двама стари кираджии. Заповяда на камилата да клекне, за да може скрит зад нея да се изходи по малка нужда; докато пикаеше, камилата легна върху него и го уби. На следващата година, когато пак потегляха за Цариград, му намериха заместник, ала в деня на тръгването и четвъртият кираджия, последният от старите сантуристи не се появи в кервана. Когато младежите, които се бяха събрали да заместят кираджиите в свирнята, разбраха, че няма нито един от старите, спогледаха се, хвърлиха инструментите, сякаш се бяха наговорили и продължиха пътя си като търговци вместо като музиканти.
Опасният път и изгодната търговия между двата свята, Запада и Изтока, Европа и Азия, по времето, когато турската сила настъпваше към Виена, си струваха труда и през това пътуване Леандър разбра, че е изпълнен с музиката, както и с бащината любов, за цял живот и че всичко, което може да добави към това, ще прелее и ще отиде напразно. И занимавайки се с търговия, никога вече не се върна към сантурата, дори не я взе в ръце, дори не изпита нужда да слуша свирнята ѝ в света, който изяждаше дните си край него. Обикна своя нов търговски занаят, обикна странстванията и камилите с техния бавен син-копиран ход, който всъщност прикрива невероятна способност да се изгълта пространството, ловкост и ефикасност и се опита да им подражава, променяйки своя собствен пулс, своето вътрешно време, своята пъргавина в меки, спокойни и продължителни движения. Бързина, облечена в леност, това беше целта му. Понеже знаеше, че това е най-добрият начин да се защити, винаги пазеше в тайна докъде е догоряла свещта му и не казваше нищо за онова, което виждаше предварително зад гърба на вятъра. Така, като наблюдаваше камилите и се упражняваше години наред, той успя да скрие напълно необикновената си сила, своята дарба, сякаш е порок, съзнавайки, че ловкостта е опасно оръжие, към което хората са подозрителни. И това го пазеше от неуспехи. Защото времената бяха тежки и пътищата пълни с окървавени дрехи. Сред търговците Леандър се наслуша на страшни истории за турци главорези, факири на сабята, които пресрещат керваните и вършат нечувани страхотии и срамотии с кираджиите и търговците. Разправяха му, че сабльорът пази като скъпоценност зад гърба си ръката, с която онанира да не се преумори и не прави нищо с нея, а сече само с другата. Напразно Леандър си мислеше, че дяволът не може да убива, че само Бог взема живота; въпреки това той се страхуваше, само при мисълта за сабльора очите му подскачаха по бузите и лицето от страх.
Този страх му втълпи един гадател. Гадателят живееше в счупена цистерна за вода, переше нозе в чорапите си и самотата му се разваляше бързо като сирене.
– Ако му дадеш грош, ще те обръсне, ако му дадеш два, ще ти гадае, докато те бръсне. Но внимавай, той по-добре гадае, отколкото бръсне – казаха на Леандър.
Леандър седна на камъка пред цистерната и даде два гроша. Пророкът се усмихна и се видя, че единствено усмивката му не остарява. Каза на Леандър да зяпне, изплю се неочаквано в устата му и после сам отвори уста. Когато Леандър му върна, изплювайки се в челюстта на пророка, той плю по двете бузи на Леандър, размаза плюнката и започна да го бръсне.
– Кога ще ни нападнат турците: утре или вдругиден? – попита Леандър полушеговито.
– Нямам представа – гласът на гадателя се носеше около тях.
– Какъв пророк си тогава?
– Знаеш ли, има два вида гадатели: скъпи и евтини. Недей обаче да мислиш, че едните са добри, а другите лоши. Не стоят така нещата. Едните се занимават с бързите, а другите с бавните тайни и оттам идва разликата помежду им. Аз например съм евтин гадател, защото не виждам утрешния ден или идната година, дори колкото теб. Аз виждам много далеч в бъдещето, мога да предскажа за след двеста до триста години как ще се нарича вълкът и кое царство ще загине. А кой се интересува от това какво ще се случи след двеста-триста години? Никой, дори аз. Много ме е еня! Има обаче и други, скъпи гадатели, в Дубровник например, които предричат какво ще се случи утре или след година, а това е всекиму потребно както шапката на плешивия и никой не пита колко струва тая работа, ами дава мило и драго като за от пиле мляко. Но не бива да смятаме, че тези два вида пророци и техните пророчества нямат никаква връзка помежду си и са в противоречие едни с други. Това всъщност е едно и също пророчество и може да се сравни с вятъра, който има външна и вътрешна страна, като вътрешната е онази, която остава суха, когато той духа през дъжда. Един гадател, значи, вижда само външната, а друг само вътрешната страна на вятъра. Нито един не вижда и двете. Затова трябва да отидеш поне при двама, за да си съставиш цялостната картина, за да съшиеш в своя вятър лицето с подплатата…
А сега да ти кажа какво можеш да научиш от мене. Човекът е като корабен компас – върти се в кръг около своята ос и вижда и четирите страни на света при това завъртане, но над себе си и под себе си не вижда и нищо не му се показва. А точно това са двете неща, които са важни за него и които иска да узнае: любовта под него и смъртта над него.
Съществува различна любов. Една може да се набоде само с вилица, друга се яде с ръка като скариди, трета трябва да се реже с нож да не се задавиш, а има и толкова чорбалива любов, че само лъжица може да ти помогне. Или пък се бере както ябълката, която е скъсал Адам.
А що се отнася до смъртта, това е единственото нещо под небесния свод, което може като змия да пълзи нагоре и надолу по стъблото на нашето потекло. Смъртта може да те чака в засада векове преди да си се родил, а може и да се върне за теб, да тръгне насреща ти от най-далечно бъдеще. Някой, когото не познаваш и никога няма да видиш, може да насъска своята смърт срещу тебе като ловджийско куче срещу яребица и да я прати да те залови от необозримо разстояние…
Но да оставим това. Ти имаш хубав врат. Такъв врат привлича женски ръце и войнишка сабя. А аз виждам войник с ботуши, бръсне се със сабя със златен пискюл и ще те посече със сабята. Защото ей на – ясно виждам твоята глава. Стои в чиния като главата на Йоан Кръстител. А жена е причината… Ала не бой се, това няма да е скоро. Ще мине много време, много плодни години преди това. А дотогава пази врата си, лебеде мой, от жена и от сабя. И се измий…
Така завърши бръсненето и пророчеството. Докато Леандър си тръгваше, зад него валеше първият сняг за тази година и звънеше мощният глас на пророка. По такъв глас, помисли си Леандър, снегът може да се задържи като по килим. И потрепера от студа над себе си и страха в себе си.
Пророчеството хвърли в смут Леандър. Страхът от сабльора му се стори по-основателен от всякога. Сърцето му прескачаше от лявата на дясната страна, сънят му стана заразен от този страх и ако той сънуваше, че врана го е клъвнала по зъба, задето ѝ се е усмихнал насън, всеки, до когото се докосваше през деня, сънуваше, че врана го кълве по зъба.
Но тогава, когато най-много се плашеше от сабльора, Леандър не го срещна. Преди него срещна една девойка. Докато зимуваха в Охрид, стори му се, че е прекалил със страха си и е изгубил вродения си ритъм, че се връща, вместо да напредва в своята тайна дарба. Една вечер чу звуци на сантура. И вместо както по-рано да остане равнодушен, се хвана, че слуша. И това му се стори като крачка назад. Не свиреше мъж, а жена и макар в началото да не можеше да знае това, разликата не му убягна. Като се заслуша, забеляза още нещо. На местата, където трябваше да се кръстосват пръстите върху струните, сантурата замираше и прозвучаваше няколко мига по-късно, сякаш е прекъснато, за да се поеме въздух. Леандър разбра каква е работата и на другия ден, когато видя девойката, която свиреше, първото нещо, което ѝ каза, беше следното:
– Чух как свириш. Ти нямаш един пръст на лявата ръка, безименния. Но си се научила да свириш преди да го загубиш. Така ли е?
– Така е – отвърна девойката, – преди три години ми пъхнаха в ръцете метална сантура с нажежени струни против уроки. Оттогава свиря, колкото да не забравя, а ти не си длъжен да слушаш…
Леандър веднага си помисли, че именно неговият начин на живот би могъл да помогне на момичето да забрави нещастието си. Опита се да ѝ обясни, че трябва да живее бързо, без да се обръща назад; всяка вечер се разхождаха край езерото и той се стараеше да я научи на своята необикновена и тайна способност. Оказа се, че Деспина – така се наричаше момичето – е отлична ученичка и бързо забрави дните, когато се е случило нещастието със сантурата с нажежените жици. Захвърли бързо инструмента завинаги, както Леандър точно по това време напусна кираджиите, преситен от тяхната работа и пълен със страх и спечелени пари. Деспина лека-полека постигаше неговия ритъм в храненето, успешно подражаваше на неговия говор и ход, учеше се да използва очите с оная главоломна скорост, с която ги използваше той и на моменти имаше чувството, че всеки свой ден изживява като два. Ала по време на ученето, докато се разхождаха край езерото, бягайки от чужди погледи и криейки общия си ритъм като тайна, те постепенно се сближиха. Понякога тя хвърляше отблясъка на своя пръстен в очите му, а той, загледан в нея, си мислеше дали тя няма както някои грешници на стенописите вместо брадавици на циците си две извити свински опашчици. Дотогава Леандър не знаеше много неща за жените, а и за себе си. Знаеше, че с виното трябва да се постъпва както с жената – по един начин лете, по друг зиме; знаеше също, че силните вина се преточват лете, а слабите зиме. Това беше всичко, което Леандър знаеше за жените от семейните разговори, но момичето с безименния пръст го привличаше. Тези дни някъде го чакаше неговата ГаЬи1а газа, неговата „празна история“ и жадуваше Леандър най-после да се настани в нея.
През Охридското езеро тече река Дрин и го разполовява. Една вечер Деспина и Леандър сложиха в лодката рибарска мрежа и отплаваха през езерото по реката, която в зори ги изхвърли от другата страна на водата. Тази нощ в лодката, в тази двойнствена вода, покрити с мрежата, те за първи път легнаха заедно.
Леандър беше в такова състояние, че му беше предварително известно, с часове по-рано всичко, което щеше да се случи и в момента, когато очакването му се сбъдна, беше много по-бърз от своята спътница, така че те не успяха дори да се докоснат. Неговият ритъм беше все пак съвсем различен от нейния и той за пръв път се сблъска със страшната орис, която лежеше в дъното на тайната му дарба. Те изобщо не можаха да се съединят и после; и през следващите нощи, сякаш мръстеше с хайвер езерото и реката в него, Леандър пълнеше мрежата под себе си вместо жената.
Последната нощ Деспина купи две свещи в манастира Свети Наум. Едната даде на Леандър, а другата остави в бохчата си. Както обикновено отплаваха по реката през езерото и Леандър направи още един опит. Последен. Когато и той не успя, понеже се изпразни преди да докосне момичето, Деспина му даде свещта да отнеме девствеността ѝ. След това някъде призори взе веслото и откара лодката до голямата пясъчна ивица пред Богородица Захумска, пред манастира на сръбските деспоти, до който можеше да се стигне само по вода. Тук запали другата, своята свещ, подаде я на Леандър, целуна го и го остави пред манастира, а тя подкара лодката по Дрин.
Обезумели и уморени се разделиха завинаги, убедени, че допирът помежду им е невъзможен. Когато Леандър слезе със свещ в ръка, утринната литургия привършваше. Още преди да отиде в църквата, забеляза, че в манастира се извършваше погребален обред с една икона. Беше прастара, от Пелагония и преди да я положат в гроба и прелеят с вино, той успя да я види. На нея беше изобразена Богородица да кърми младенеца и един човек с брадва – всъщност Свети Йоан Кръстител – да стои до тях. Сандалът беше паднал от крака на детето и човекът беше хванал каишката да я надене на петата; от неочакваното докосване детето ухапваше майка си по гърдата; разбрала какво се е случило, тя поглеждаше към човека, който наместваше каишката.
Така кръгът се затвори от непрекъснатата линия между човека, неговата ръка, детската пета, гърдата на жената и нейния поглед, обърнат към човека. Тази линия, която Леандър обхвана с поглед преди пръстта да затрупа иконата, приличаше на единствената буква, която беше научил, на буквата © и като я видя, той си помисли:
– Значи, допирът е все пак възможен!
После отиде в манастира и се покалугери.
Превод: Александра Ливен