Любов и блудство, сълзи и политика в кенефа на италианската кралица Елена, щерка на Никола…
Кралският нужник се издигаше в самия край на Главната улица. Там, откъдето започваше стръмният хребет, канарата, а надолу, чак до Лим, се точеше сметището и разнасяше вонята на урина и изпражнения. Нужникът беше най-големия и най-гиздав от кралските кенефи, построени из Еленините владения в Черна Гора. Това, което различаваше кенефа от пикалниците и говнарниците, разпръснати по другите градове на кралските родни места беше водата, чешмата, където след като си свършваха работата си миеха ръцете и устата, лицата и задниците.
Генерал Беста беше изненадан от новите отряди, строени между пилоните със знамената – италианското и черногорското – от двете страни на нужника. Черноризци охраняваха входа. Карабинери и пехотинци внимаваха да не би някое местно величие, промъкнало се през страничните улици, да скъса трикольорната лента, до която никой не смееше да се доближи. Оркестърът на дивизията „Венеция“, тъпанджиите от Циганската улица, Посран поток и Долната махала, както и музиканти в полимски носии, образуваха шпалир. Полковник Алегрети, майор Педуто и капитан Брамбило водеха генерал Беста към входа на салона. Някой извика: „Угуа!“. Генералът влезе.
Салонът беше по-дълъг и по-широк отколкото изглеждаше от входа. Отрупан беше с цветя, знамена, войнишки каски и вар. Размерите му бяха шест на четири, ако в тази квадратура не се брояха двата балкона, надвесени над урвата с фекалии и измрели животни. Балконите бяха сковани от десетина дървени сандъка, улеите бяха запълнени с кал и така гостите не се блъскаха около претрупаната с храна и напитки маса. Тя бе покрита с червен чаршаф, столчетата бяха облечени със зелена чоха от Истанбул. Стените бяха украсени с гоблени, изрисувани със сцени от мохамеданския рай – райското езеро с голи жени наоколо, мед и мляко на заслужилите, тикви и домати, висящи от митични клони. Цетински бродерии върху венецианска коприна с цвят на жабуняк описваха битките при Косово поле, при Фундина, във Вучи дол; под стъкло и в рамки от фалшиво злато пъстрееха италиански плакати, на които се виждаха ватиканските дворци, римски камбани, Колизеума. Черногорски капи, гусли, медали, кръстове, револвери без патрони, мюсюлмански пояси и тамбурици, ибрици, измирски тепсии, килими, ловни трофеи, заешки, лисичи и вълчи кожи, кожи от елени и шопари, от питони и диви котки, а до кандилото – опъната змийска кожа, цялата в сребро и злато; рогове в различна големина – всичко бе окичено с пелин и бъзовлек.
С разширени ноздри, душейки, сякаш се опитваше да различи ароматите от смраднята, генерал Беста седеше начело на софрата, срещу ходжата Мердан и разглеждаше кралската стена. Фотографии показваха Елена като момиче, седнала на коленете на баща си – Никола Петрович, краля на Черна Гора; Елена снимана като италианска принцеса как подава ръка на наперения Виктор Емануил III от Савоя; Елена, яхнала коня си Аурелио, как прави преглед на личната си гвардия с корона на главата; Елена, кралица-майка, с Умберто в скута; кралят, също с корона, в Сикстинската капела заобиколен от кардинали, метафизици и папа Пий XII с астролозите; Елена с алпийска шапчица и двуцевка със снайпер – на лов за диви свине някъде в южните Алпи.
Мохамед Муха Мерданович, ходжата, поп Вук Вукич и Мустафа Агич, комуто тъкмо този ден в кралския кенеф се бе подула дясната ушна раковина, седяха срещу портретите на Бенито Мусолини. И Дуче беше показан първо като дете, умно и прозорливо. Тримата го видяха как в родното си село Дориа Предапойо през 1893 година, едва десетгодишен казва на майка си, че ще удиви света. Дуче бе сниман гол до кръста с опънати мускули и напрегната мисъл как полага общественополезен труд някъде в долината на река По. Сниман бе и по черна риза, как прави оглед на елитните си идеологически войски. Дуче в Рим, Дуче в Адис Абеба, Дуче в Берлин. Фотографията, където Дуче казва нещо направо в ухото на Адолф Хитлер, най-много развълнува Мустафа Агич.
Поп Вукич бе намръщен и сърдит, тъй като никой не произнасяше слово. И той бе вперил очи в Мусолини, Дучето, заради когото се очакваха кръстове, черни и тежки, римокатолически. Без да обръща внимание, че пред себе си имаше агнешки плешки, готвени и печени, гарнирани с люляков сос, литри ракия и вино, въпреки че в салона миришеше на сготвен италиански ориз и жабешки бутчета, на крилца и шийки от свраки и врани и на слуз от кози и кобили, на магарешки каймак, поп Вукич бе обладан от предчувствието за ужас и нещастие. Високият гост генерал Беста, комуто санджачките келнери с фесове, момчетата в черногорски носии и с черни капи, предлагаха сокове от люляк, от бреза, от върбови листа, от смрадлика, от полимски тикви, от кралски любеници, обръщаше повече внимание на ходжата Мердан, отколкото на него и заради това ревност раздираше панкреаса, жлъчката и тестисите на попа. А щом генералът, който преди наздравиците и основното ядене се натъпка с неузрели сливи и започна с ръце да изважда костилки от устата си и да ги подрежда на истанбулската покривка, поп Вукич едва не пукна.
Но за щастие на православния свещеник, на военното падре с килограмовия кръст на врата, дето се правеше, че не усеща смрадта отдолу и отстрани, на Антонио Педуто, писателя и сценариста на всичко, който очакваше целия кралски кенеф с деветте си главни и пет допълнителни клекала и салон на братството в средата, да се срути и провали в стръмнината направо в Лим, вдъхновеният ходжа Мерданович започна наздравицата си така:
„Генерале, орело италиански, юнако, ефенди над ефендитата, вълко от хайдушката гора, кадийо наш, съднико, благодаря ти, че волю или неволю си дошъл при нас в тоя пущинак, който не познава справедливост, уважение и гордост, та нека твоята мъдра и твърда италианска дума да отсъди! Генерале, щурмовако и войводо, в почтения ми и скромен дом се роди мъжко дете, истински аскер, бъдещ черноризец! Ама мискините, пияндурите, коцкарите, лъжците и блудниците, дето ги виждаш в кралския салон, ме измамиха и за сърцето мюсюлманско ме ухапаха! Тия гяури, неверници, издайници на бога, дето ги гледаш с умните си очи, веднъж ме напиха. Сипаха ми в ракията кобилешка, козя и магарешка пикня, помия, в която имаше дяволски фъшкии и кучешки косми, прах от гарванова опашка, пот от къртица, та от тая комунистическа мешавина се напих кьоркютук. Само така, в някакъв бяс, можах да се съглася след името на сина ми, Мохамед, да сложа и гяурско, християнско, тъй да се каже – партизанско име – Спартако! Генерале, съднико верски, пратенико на Дуче, помогни и ме спаси от тая курвенска щуротия. Нека Аллаховия дар, детето, се нарича Мохамед Мухица Мухо, както са се наричали дедите му, както се наричам накрая и аз, който все пак съм му някакъв и съм бил на гроба на Пророка, на Мохамед. Генерале, Мухо няма да бъде мошеник, нито диверсант, нито като ония, дето наливат вода в мелницата на националистите и партизаните! Докато те има тебе, световна сила, и мене, който те сънувам, Мухо Мердан няма да стане зевзек и хаирсъз. Мухица Мухо Мердан ще отиде в италианско училище, военно и верско, ще тръгне из Египет и Албания, които чак докато порасне и раз-кърши снага, ще се владеят от римските и нашите санджашки Черни ризи! И още нещо, генерале, комуто от любов и по политически причини си дарих детето…“
„Синьор Мердано… драги мюезино… моля…“
„Генерале, няма „моля“, докато се жалвам! И ще се оплаквам, макар и да съм в тоя храм и пред краката на освободителя! Генерале, представи си, ханъмата ми, госпожа Ниджара, тия ми я омаскариха! Ниджара била зла жена и вещица! Разнесоха Ниджара Мерданагова, че била уруспия! Те са, генерале, змии от пъкала, а не тя, моята вярна яребица! Ниджара Мерданова ходжовицата, била тайна курва! Генерале, няма по-черни курветини от тия тук! Мухица Мухо Мердан, моето пиле соколско, бил копеле! Копелетата са ония, а Мухица си има баща, мене, а от днес и тебе, защото пред всички ще му облечеш черна ризка и чорапки и ще му нахлузиш черна шапка. А още – ще му капнеш в устата капка-две черно мляко…“
„Синьор Мердано…“
„Генерале, полковнишкият коняр Барбагало е идвал у дома. Това не го крием нито аз, нито вярната ми и любима Ниджара. Но Барбадало не я е ебал! Носеше вода – веднъж с мен и два пъти с нея. Белеше картофи и репи. Чистеше всеки месец кенефа, носеше боклука и го изхвърляше на Посран поток – носил го е и с мене, и с нея. Но при нас той не е ебал: имам двадесет и трима свидетели! А ако някой от присъстващите е видял нещо друго, бащицата му ще разплача! Генерале, Барбагало ни показваше онова, което вие италианците наричате „cazzo“, а ние му казваме кур – това нито мога, нито искам да скрия! Беше му необрязан и сякаш беше с нахлупена калугерска калимявка, гяурски кур, жилав кур, целият посинял и подпухнал! И тоя дявол с космати ташаци, ходеше из кокошкарника, завираше го на кокошки, гъсти и на пуйки, и ги умъртвяваше! Веднъж добара и Асимаговата Шарица, козата майка, но изтърчах и го бутнах към Шабахета, магарицата на Мустафа ага; с кура си трошеше лешници и орехи. Вадеше репи, а ябълката я цепеше на три! Та с тоя кур се чувстваше като майстор със сто занаята! Овце и крави доеше, кобили подковаваше, псуваше и ебеше, мляко вареше! С кривия си кур бъркаше царевичен качамак, а после го разпределяше на равни порции за всички. Но в моя дом и муха не е ебал. А такива ги има хиляди, око не ти дават да затвориш! Та с тоя кур знаеше възел да връзва, конец в игла да вдява и да кърпи, и зашива на всяко място! Дървените ни сандали закърпи и подкова – така ботуши ни уши! Но не е, кълна се в бащините си кости и в минаретата, ебал! С кура си предсказваше времето, викаше мъртвите, винаги по кура и ташаците си познаваше кога черногорците ще нападат Бело поле! С кура си лъскаше огледалото, прозорците, горещата кухненска печка, военните и мирновременните ми медали! Ловеше мишки, плъхове и други нечистотии, в тавана, в мазето и в кенефа. Ниджара, за да не се изгуби, се държеше като за канап на кура му, за проклетия му сицилиански „cazzo“! С него ловеше риба по-добре от въдичар, къртици и невестулки давеше из сметищата! Свиреше на него, удряше тъпан и по-нашенски пееше! Но не е, Аллах ми е свидетел, не е ебал! Пушеше с кура си, генерале, като с чибук! Драскаше клечки, стъкмяваше тютюна, огън разгаряше и гасеше! Пишеше с него, знаеше арабски думи и знаци, смяташе като бей Рамиз ага, събираше и изваждаше, множеше и делеше. Маскарите ми опропастиха къщата, а на него – нищо! Кой би ми повярвал! Но ето ме къде съм, ето ги и комшиите, дето гледаха как с кура си гладеше войнишките си панталони, а на мен – стамбулските чакшири! После скачаше в зелените си гащи около джамията, молитви на Аллах пращаше! С кура си вместо с чук забиваше, вместо с клещи вадеше и чупеше! Нека се провери дали не беше по-добър от Сабри Абазо! Чешеше се с кура си, избавителю! Генерале, аз гарантирам, че го въргаляше в сол и мед, после го облизваше и ни караше заедно да ядем от неговия! Тенджери и тепсии с него изгребваше! Даваше и на котката, и на комшиите: Но Ниджара, генерале, не е ебал! Щеше да се види, да се познае веднага! Затова не е чудно, нищо че се смеят, колко му го обичахме, като домашна челяд! Как ли не, моята Ниджара, дето не е нито магарица, нито кобила, нито свиня, би опитала с италианското чудовище!.. Котето с кура си гърмеше като с оръдие през бърдото и гонеше облаците! Веднъж му викнах: „Комуняго, гоня те от дома си заради неприличното ти и срамно презиме“! Остреше секирата с кура си, с какво друго, и не разбра, или се направи, че не разбира. Отиде да наточи и сърпа, пак с кура си! „Барбагало, тънко ти е презимето и много прилича на партизанско“, продължих аз с револвер с шест патрона в ръка, което на турски значи „сиктир“. Повече от месец го няма, а се знае в чии тепсии в Горната махала пече жаби и гущери, котки и псета! Айде, генерале, викни пред всички, че Чухица Мухо Мердан, когото правих с мерак, за слава на Аллаха на изток и в чест на дивизията „Венеция“ на запад, независимо от всичко е само мой и твой! Приятелю мой, в името на Аллаха, амиго, амиго, смея да те наричам, защото съм те чакал като слънце, свали от мене позора и срамотията…“
Генерал Беста накрая щеше да се задави с обелките от лешници и топчетата от мед и тесто с цвят на глина и от собствения си смях, а ходжата Меруанович измъкна изпод истанбулската покривка сабя от бляскава стомана. Мустафа Агич провеси носа и ухото си, понеже не беше разбрал досега за сабята; поп Вукич подскочи и си закри слабините с шепи; военният падре започна да се кръсти, а после взе да гложди гъшата кълка, намазана с петмез и кобилешко мляко. Антонио Педуто не беше сигурен, че човешкият живот е най-упоителната мечта. Той превеждаше на генерала, който се бе вглъбил в ориенталските ястия и в магарешките, конските и човешките черепи, окачени на стените. Педуто вадеше семчици от месото, тиквата, динята, краставицата, зелени конци и косми от язовец, сложени срещу уроки и зли очи и ядеше. През това време ходжата, вдъхновеният Мердан, държеше пред себе си сабята дамаскиня и декламираше като артист:
„Генерале, освободителю, за мене ти не си обикновен мурафетаджия, нито ебливец, нито гъзльо, каквито са някои други, дето са се промъкнали тука! Италианецо, който си ни пратен от небесните сили, трябва да останеш завинаги в Полимската долина – и на този, и на онзи свят! За тебе, безстрашни генерале, нашият рай – дженетът – е открит. А се знае, че в рая не влиза всеки! Италианецо, побратиме, вземи всичко, което имаме из тоя край, защото всичко е твое и на Бенито, но първо вземи тази сабя! Чак от славния Дамаск е и затова в сръбските песни я наричат сабя дамаскиня! Като змия е, виж я само! Тази сабя има сърце, очи, има си език! Няма ми ги очилата, открадна ми ги политическият шарлатанин Малич, за Петстотин и първа черногорска армия, партизанската, да го еба… Открадна ми и броеницата – и нея за Движението, но не знам какво движение… И дървените ми налъми грабна, и тоягата ми – всичко за световната революция. Без очила не мога да ти прочета, че на сабята на арабски пише: „Сека всичко християнско, чифутско и гяурско“. Тая сабя, генерале си има история, като всяка славна сабя! Откакто се знае за нея е посякла деветдесет и девет венециански търговеца, които снабдявали с пушки и джепанета херцеговска, далматинска и черногорска Сърбия! Посякла е и седемнайсет арменци, които искали да се промъкнат от Котор до Цетине, уж за да търгува с козя вълна и мед! Посякла е тридесет и двама монаси от Света гора, мамка им, всичките – гърци. Посякла е венецианския консул в Шкодра, защото се доказало, че е ебигъз и е карал и без това дивите шиптъри да възстават! Посякла е и седем чифута заради лъжи разни и донасяне на неверни вести, заради кражби на чужди ръкописи и исторически книги, заради някакви лекове, от които народът измирал като мравки! Посякла е – мисля че това ще ти хареса най-много – след фермана на Смаил ага Ченгич през 1836, при Грахово осем Петровичи, на Негош братя, чифути със сръбска вяра! Но накрая тази сабя е посекла и самия Смаил ага през 1840 в Дробняк, защото бил гяурин се оказало, от сръбска и християнска православна вяра! Генерале, баш тази сабя е посякла великия ага Ченгич, а не както се говори в Цетине…“
„Синьор Мердано… драги мюезино… занимават ме тези ниши в салона, който наистина няма равен… онези петдесет сандъка на балкона… за какво е предназначено…“
„За пчели, не за бръмбари, господин генерал!“, викна ходжата Мохамед Мухо Мерданович: „За санджашки и балкански черногорски пчели. Кошерите им ще бъдат като райско гнездо, та нали няма по-сигурно и топло здание от кралския подарък! Храна ще имат в изобилие и за цяла година. Така пчелите ще минат и без ливади и никакви цветя! В храната, която чрез сране ще им осигурява войската и лоялното население, ще се съдържа всичко. И първите три кюпа мед са определени за нашия зет краля и за Дуче, общия ни вожд, а може би и на целия свят господар, и за тебе, генерале наш и орело, какъвто още очите ни не бяха виждали…“
Една дъска на пода се проби и нечий крак пропадна до глезена. Нахлу смрад. Генерал Беста не успя да благодари. Той повърна върху сабята дамаскиня. Мухо Мердан ходжата, с накривена чалма не забеляза и продължи да говори за бъдещия полимски мед. Поп Вукич извика, обърна очи и започна да търси военна носилка. Той не забрави да предупреди, докато е в несвяст да не му повдигат расото. „Днес съм си обул празнични гащи, дълги, офицерски, а не съм и обрязан!“ Една друга дъска също изпука и зейна дупка. Смрадта се понесе от пода, от тавана, и от килийките на бъдещия пчеларник.
„Аз съм втората черногорка, която е легнала под италианец“
Генерал Беста се оказа в леглото. Там, като вдигна ръце, се предаде. Каза, че храбростта и юначеството, с които трябва да води войската, са го напуснали и се протегна. Марика го нагласи, сгъна го като бебе и после заговори, че Италия трябва да победи. Генерал Беста започна да мяука и с ръце прикри меките си голотии.
И вчера, и онзи ден, щом пристигна, Марика се хвърли върху него. С отпусната глава и полупритворени очи генералът гледаше нейното гладко, красиво и стегнато тяло. Марика го целуваше по голите гърди, по търбуха, между краката. Приказваше му за италианските победи и го побиваха тръпки. Генералът се поддаде на сладката умора и на ръцете и. Нейните пръсти го гъделичкаха ту по члена, ту по простата. Той нямаше сила да я прегърне, а камо ли да я обърне под себе си. Само гледаше отдолу като дете, което едва не заспива и сричаше на сръбски няколкото набързо научени изречения.
„Нанни, единствен мой, Нанни, кажи, че няма да се разделим никога“, започна Марика, държейки го за яйцата.
„Ти ми четеш мислите, скъпа“, отвърна Беста сънливо: „Тъкмо мислех това да кажа!“
„Само смъртта ще ни раздели…“
„Даже и на нея няма да и е лесно“, каза генерал Беста и погали подпухналите и и влажни брадавици.
„Ще си имаме пет сина, Нанни! Петима адмирали! Петима италианци!“
„А защо не петима черногорци?“
„Петима италианци, петима герои!“
„Колкото искаш, скъпа!“
Марика разтвори ръцете му и легна върху него, а с дългата си и ароматна коса закри лицето му. Обла и твърда, тя се заклатушка отгоре му. Хапеше му ту устните, ту ушите, ту главичката на члена. Генералът приличаше на котарак. Милваше и слабините и набъбналата съкровищница.
„Нанни, притеснявам се, че с всичко се съгласяваш толкова лесно. Да не се окажеш шарлатанин?“
„Признавам, аз съм истински италиански шарлатанин в любовта.“
„Значи винаги се съгласяваш с всичко?“
„Няма обещание, което не съм в състояние да дам“, рече генералът и измяучи: „Това е втората ми слабост…“
„А първата, Нанни?“
„Ловенето на пеперуди“, отговори генералът: „Тук съм ненадминат скъпа! Събрал съм всички награди. Съперничи ми само някакъв Владимир, руснак, но белогвардеец! Владимир Бели дори изнамери нов вид пеперуда и научно я описа. Той най-добре ловеше пеперуди, признавам!“
„Нанни, не бях виждала толкова много куфари на едно място“, отбеляза Марика, докато го опипваше по гениталиите: „Единайсет куфара, о mamma mia, в цяло Бело поле няма толкова!“
„Войнишка работа!“ каза Беста, заровен между гърдите и: „На война не се тръгва току-така! Твоят Нанни има още толкова: пет куфара ме чакат в Солун, три в Подгорица и три в Шкодра!“
„Нанни, какво толкова може да се случи насред лято?“
„Нищо не се знае, скъпа!“
„Хайде да се яздим“, поиска Марика и пусна члена му, на който пръстите и не можаха да помогнат: „Както вчера и онзи ден. Кой кого ще яхне, примитивчо?“
Джовани Беста се намери на пода. Марика го възседна. Генералът се затътрузи на четири крака. Марика го галеше по врата, теглеше му ушите и се кикотеше.
„Незабравима си, божествена си!“, промълви генерал Беста и повдигна глава като кон: „Чудесно умееш да яздиш, чудесна е твоята потна, влажна и набъбнала жабка между краката, която усещам на врата си… Ох, каква страна, какъв народ, каква жабичка.“
„Нанни, никога не съм яздила генерал.“
„Скъпа, язди, но не галопирай!“
„Още онзи ден щом те видях, си казах: „Ще го яздя!“ И ето! Почувствах го…“
„Как?“
„Не знам, примитивчо, но го усетих. Веднага реших, че си истински италианец! С вас всичко е възможно – гениални сте, нямате граници. Всичко вземате на присмех, като се почне от собствената ви идеология, борба и свинщина! Вас не могат да не ви обичат и да не ви яздят! Сякаш сте предшественици на конете, магаретата и воловете!“
„Какво би казал за всичко това нашият Спартако?“ „Сутринта го срещнах, Нанни“, оживи се Марика: „Казах му направо – „Полковнико, изоставям те заради генерала“. Пребледня. Стори ми се, че искаше да се гръмне. Яйцата си ще изяде от ревност! Спартако, Нанни, онзи ден ми направи син, казах малко по-високо, тъй че да чуят капитан Брамбило, поп Вукич, ходжата Мердан и ухото Агич. „Бъдете щастливи, бъдещето е пред вас“ – просъска Алегрети и изревнува за твоя удар още през първия ден“.
„А майор Педуто?“
„И него срещнах. Разказах му как се яздим. А той, сякаш четеше от своите записки, отвърна: „Войната, славата и порнографията пак са заедно“. Как само се зарадва, когато му доверих, че от самото начало съм се хванала с теб! „Антонио, направи ме един от твоите герои“ – викнах му аз, а той отговори, представи си – без мене нямало да може да напише историята на Втората световна война!“
„Скъпа, ти наистина си историческа личност“, каза генерал Беста и погледна рамките с фотографии на кралските семейства – италианското и черногорското.
„Аз знам само, че съм втората черногорка, която ляга с италианец“, рече Марика и показа кралица Елена, първата черногорка: „Дали това е достатъчно за влизане в историята?“ „Предостатъчно е!“ – отсече генералът: „Някои са влезли и с по-малко!“
Марика заповяда на генерала да я отнесе до прозореца. Генералът обаче се направи, че не е чул и се разкашля. Каза, че вратът му се е нагорещил и е най-добре да се върнат в леглото. Марика го ръчна, боцна го около чепа и го плясна там, където някога му е била опашката. Генералът се задъха. Оживи се едва, когато Марика завря пръст в ануса му. Стигнаха до прозореца. Марика заповяда на генерала малко да се надигне, да не върти задник като жена и да миряса, ако иска тя да види всичко навън.
„Какво става на площада, скъпа?“
„Нанни, пушката на несменяемия войник от поста се уголемява. Станала е деветметрова! Прикладът и прилича на стълб на пън, от който излизат мравки, подгонени от жегата, а щикът пламти и искри. Салваторе Паолоне, клетият войник, се катери по пушката като по бор, после се спуска надолу и разказва как си е опърлил ръцете от щика. Не плаче, представи си! Под дулото е злият дявол майор Педуто. „Паолоне, детето ми, няма смяна, нито ще има, докато не свърши тая непочтена война, тъй че ще станеш на въглен из висините“ – говори му Антонио. Войникът Паолоне не плаче, а пак се катери и отгоре отговаря на Антонио, че повече се вижда от осмия, отколкото от деветия метър и че раните вече не го болят. Антонио го пита не го ли измъчват глад, жажда и насекомите, които непрекъснато налитат. Войникът отговаря, че докато е горе в небето най-много му тежи самотата. Лицето на Антонио е в сълзи, струва ми се, че плаче и се смее едновременно – той, който измисли всичко и го подготви!“
„Писател!“, каза отдолу генерал Беста: „Всички тия бих ги пратил в Африка, сред абисинците и еритрейците! И нека си се смеят там! Там могат да си пишат, колкото си искат, за героя с магарето! Нека ни оставят на мира и да не ни плашат с етика и история! С бълхи!“
„Виждам и Малич, Нанни!“ – каза Марика: „Дон Грубан от Бело поле. Маха ту на Антонио, ту на войника, който се катери, ту на мене. Нанни, Малич ме нарича ненаситна и непоправима курва! Аз курва? Каква клевета! Ако бях курва, нямаше да яздя генерал, нито да си държа средния пръст в гъза му! Нанни, това му и казах, нима не чуваш! Малич заплашва, щом дойде свободата ще ме обеси или за краката, или за циците! Твърди, че е съобщил за това на Областния комитет за Санджак и Бока! Отговарям му, че на нас не ни трябва друга и по-сладка свобода от тая, дето си имаме. Казвам му също, че с италианците може да се прави и възможното, и невъзможното… Тъй че хаосът е пълен, а курварлъкът – общ! Ала това Малич не го разбира. Нито ще го разбере, дори и да живее сто години! Нанни, Малич пак споменава Движението, в името на което след твоето пристигане тук е разпръснал пет хиляди позива с антифашистко съдържание. Това си е така, позивите съм ги виждала. Пак е понесъл тенекия с червена боя, води и някакво женище, което върви след него като овца. Той казва, че това му била куриерката за връзка с баирите, за които казва, че са свободни! Разубеждаваха го, но се оказа невъзможно да бъде отклонен Малич от пътя към смъртта! Ето го сега до чешмата, пита с мегафон: „Коя година сме, кой месец и колко часа, о, италианци?!“ Страх обхваща четите, шпионите, сводниците, а за развратниците да не говорим! Те плачат на сръбски, гръцки, албански, а някои нареждат на цигански! Нанни, ще кажа на Дон Грубан от Бело поле онова, което ми наредиш: „Дон Малич, четиридесет и трета е, година на поражения и победи едновременно! Месец юли е – горещина, която войската не помни! Една минутка остава до дванайсет, миг на възбуда, от която се сковават мислите и яйцата! Общо взето, време на италианско-черногорския сюрреализъм!“ Но Малич не разбира, както не разбирам и аз, примитивчо! Как да съобщя на Дон Грубан от Бело поле, рицаря и клоуна, че другата ми ръка е заета, защото с нея държа за ташаците Джовани Беста, един от най-храбрите и най-славни генерали, които някога Велика Италия е давала? Нанни мой, как да обясня на Малич, че аз, твоята Марика, съм патриот номер едно? Аз, а не той! „Не си, не си, щом държиш средния си пръст във фашисткия задник, вместо да е върху спусъка на пушката, щом клатиш окупаторските яйца“ – крещи Малич, та се чува чак до кралския нужник! Нанни мой, аз съм патриотка и те обичам затова, че не го отричаш, а той не е – непрекъснато бръщолеви за някакво движение, за световна революция, за които из нашия край никой нищо не знае. Нанни, гърмят топове, техни и наши топове, по площада носят ранени! Камбаната бие, пак някой е умрял. В далечината бушуват пожари, птиците се плашат от дима и пищят около гнездата си! Прахоляк се е натрупал върху отдавна мъртвите неща, тъй като отдавна не ги е докосвала човешка ръка! Нанни, примитивчо, Дон Грубан от Бело поле казва, че вече трети ден те чака пред кралския нужник! Искал да ти притисне ташаците в процепа! Процепът е нещо непреводимо, процепи има само тук на Балканите, в тукашните кенефи! Но не се бой, няма да му дам твоите прибори! Нанни, Малич те предизвиква на двубой! Нарича те страхливец, насран задник, заек апенински?! Малич заплашва да хвърли надолу позиви, надолу в лайната! Казва, че в лайната, които се цедят към Лим, ще намериш сабята дамаскиня! Нанни, не се съгласявай на двубой! Ще те убие, какъвто е! Нанни, не искам Марио-Клаудио, когото направихме оня ден от първия път, да остане военно сираче…“
„Скъпа, съобщи на Дон Грубан, че се предавам без борба“ – каза задъханият генерал Беста, ядосан на своя хуй-предател.
„Да, но Малич не иска такава победа“ – отвърна Марика отгоре: „Малич казва, че иска да победи пред поробения народ! Пред представители на Петстотин и първа черногорска армия, които вече не се криели и които ходели посред бял ден в кръчмата му за пари, муниции и порнографски специалитети! Нанни, той иска на гибелта ти да присъстват и другари от Коминтерна – трима души! Още от снощи те били пред Кралския кенеф и въпреки смрадта пеели бойни песни!“
„Защо вдигат такъв шум жените?“
„Приветстват ни, Нанни! Знаят какво правим и как го правим! Чудят ни се, особено на мен! Възбудени и уплашени са! Малич им е казал, че Плевля е паднала, че Берана няма да устиска пред Петстотин и първа и че отстъплението към Подгорица и морето почти е спряно някъде към Матешево! Пощуряха като пчели…“
„Както искат, скъпа?“
„Искат Италия да победи, Нанни!“
„Как да победи Италия, когато италианците не искат?“ „Италианската раса трябва да победи, макар и с трипер, шанкър и сифилис. Със златокрили пичи въшки от Италия! Италианската раса трябва да господства на Балканите и света, на небето и земята. Отвсякъде да се чуват сицилиански, неаполитански и италиански песни. Кръв, фекалии, сълзи и мъжко римско семе да се леят на потоци. Да не се мре, а само да се живее!“
„Това не е никаква победа, но да си остане между нас. Това е причината, заради която искам да се предам на Дон Грубан от Бело поле! На него, който заслужава, а не на тях…“
„Ние искаме Италия да победи“ – каза Марика: „Или войната, ако всички са съгласни, да продължи колкото се може по-дълго!“
„Стана ми“ – извика генералът, усещайки Марикиния пръст в ануса си и се оживи: „В леглото, скъпа!“
Марика лежеше. Тя не можа да види как генерал Беста извади изпод възглавницата и разтвори златна табакера – подарък от майка му за двайстия рожден ден. Беста хвана един презерватив за език и вещо го нахлузи.
„Знаех си, че ще ми стане“ – каза генералът, щом се справи и намести челюсти между Марикините бедра.
Кладенчето на Марика, румено и чисто, беше опасано с гъста и мека като коприна вълна от косъмчета. Миризмата на Марикината детелина генерал Беста сравни с миризма на папрат, а мъха с мириса на влажни и миналогодишни листа в поток, от който пият само сърните и птиците. Гласът на генерала беше дрезгав от минета и Марика, която се разтопяваше от сладострастие, запита за каква балканска княгиня говори през грапавата гума.
„Скъпа, такава жена в човешкия живот се среща само веднъж“, зепелтечи генералът през гумата като през чесало: „И тогава тая жена, жената на живота, жената на съдбата, не бива да принадлежи на ония, които не я заслужават. Позволи…“
„Ще ме запознаеш ли с Дуче, Нанни? И той да ми го вкара като куче на майка си!“
„Непременно!“
„Искам да ме види и Папа Пий. И той да ме постави до светиците.“
„Нищо по-лесно, скъпа“, каза генералът през гумата: „Ти и без това си светица и то – моя“!
Генералът лочеше като лес. Марика щеше да се разтопи от сласт и умиление, ако не чуваше топовните гърмежи и експлозиите на партизанските гранати някъде около италианските укрепления на Кулина, Оброва и Марино поле. Малич съобщаваше на войската и на Далматинската чета от момичета и развратници, че след Жабляк и Шавника е паднал и Колашин. Пощръклял от стрелбата и ударите на камбаната, Хорацио диво вършееше из площада. Генерал Беста с надървен език шеташе из Марикините дупки. От сладострастие Марика викаше на помощ кралицата майка Елена…
Превод: Георги Коритаров