Действащи лица:
Марта Вашингтон – съпругата на Джордж Вашингтон, 45-годишна
Силвия Карвър – любовницата на Джордж Вашингтон, 34-годишна
14 януари 1800 година, следобед
Монт Върнър, Вирджиния
Забележка на автора:
Историците могат да не се съгласят с мен, може да твърдят, че Вашингтон е имал повече любовници, или пък само една, но тя не се е казвала Силвия, а Джейн, че в момента на неговата смърт жена му не е била на 45 години, че съм изопачил историческата истина.
Като отговор на тези вероятни забележки заявявам, че в нощта на 19 срещу 20 януари 1988 година в съня ми се яви Джордж Вашингтон и ми разказа тази история, която описах в пиесата си и ми каза: „Не вярвай на историческите факти в момента, когато пишеш драма за любовта, просто опиши истината на човешкото сърце, а не истината на документалните факти.“
И тази драма е най-достоверното описание на този мой сън. Още повече, че Джордж ми призна, че духът му е присъствал на срещата на съпругата му Марта и на любовницата му Силвия в Монт Върнър и се е чувствал прекрасно през цялото време.
(Пред нас е подредена с вкус стая, в която явно се посрещат гости, с голям троен диван и удобно кресло. На стената виси само една картина – горски пейзаж. На дивана седи Марта Вашингтон. Облечена е в черна рокля. Със сериозен, почти строг израз на лицето. На вратата се появява Силвия Карвър. Силвия също е в траур. От мястото, на което седи, Марта не може да види Силвия, но усеща нейното присъствие. Силвия гледа Марта, дълго и съсредоточено, не се осмелява да я заговори. Като че ли отлага началото на разговора.)
Марта: Дойде ли?
Силвия: Дойдох.
(Мълчание.)
М.: Като чух каляската, разбрах, че си ти.
С.: През прозореца ли погледна?
М.: Не.
С.: Мислех, че ще пристигна едва утре.
М.: Знам, очаквах те утре.
С.: Имахме късмет – на всяка спирка винаги намирахме готови за път здрави и силни коне.
(Едва сега Марта се обръща към Силвия.)
М.: Седни.
С.: Благодаря.
(Силвия сяда на креслото. Марта се заглежда в траура ѝ.)
М.: Уморена ли си?
С.: Да.
М.: Искаш ли да пийнеш нещо?
С.: Не благодаря.
(Мълчание.)
М.: В писмото ти съобщих, че можеш да останеш няколко дни. Да заповядам ли на слугите да внесат нещата ти?
С.: Благодаря за поканата, но вече писах на генерал Хамптън, че ще остана при тях няколко дни.
М.: Но той живее на пет часа езда оттук.
С.: Знам – тръгвам веднага след разговора ни. Надявам се да стигна преди здрачаване.
М.: Мислех, че ще имаме повече време.
С.: Можем да разговаряме колкото искаш.
(Продължително мълчание.)
М.: Сигурно си се изненадала, когато си получила писмото ми.
С.: Да… Пристигна три дена след съобщението, че Джордж е починал.
М.: Приятно ми е, че дойде. (Мълчание.) Как приеха вестта за неговата смърт във Филаделфия.
С.: Болезнено. Целият град се покри с черни знамена. Онази сутрин чух продавачът на вестници да вика: „Почина Джордж Вашингтон, първият президент на Съединените Американски щати“ – и ми се стори, че тези думи не се отнасят до него. Преструвах се, че не разбирам смисъла им и че не забелязвам смутените тълпи по улиците. Чак един час по-късно заплаках. (Мълчание.) Филаделфия е най-преданият град на Джордж.
М.: Никога не е обичал Филаделфия, нито който и да било друг град. Обичаше единствено Монт Върнър – това скучно имение. (Мълчание.)
С.: Беше ли до него, когато умря?
М.: Бях.
С.: Последните му думи …?
М.: Нямаше последни думи. Нямаше сили за предсмъртни речи и заръки, за последно сбогом. Умря така… обикновено, в мъки.
(Мълчание.)
С.: Не съм го виждала от три години.
М.: Да – преди три години Джордж остави политиката и Филаделфия и дойдохме тук. (Мълчание.) На теб тогава сигурно ти се е сторило чудно, защо Джордж изоставя обществения живот и се оттегля в имението си.
С.: Не ми се стори чудно.
М.: Сторило ти се е.
С.: Не, наистина не.
М.: Но, той те изостави. Без никакви обяснения напусна всеизвестната си любовница и реши да прекара остатъка от живота си с мен.
С.: Не обичам думата „любовница“ – грозна е.
М.: Но ти беше такава.
С.: Въпреки това – тази дума е грозна.
М.: Аз бях негова съпруга. Думата „съпруга“ никога не ми се е струвала грозна.
(Гледат се в очите.)
С.: Защо пожела да дойда?
М.: За да разговаряме.
С.: Та ние едва се познаваме. През онези осем години, които прекара с Джордж във Филаделфия се срещнахме само на няколко приема. А разговаряхме едва два пъти – първият път, когато се запознахме, и вторият път, когато ми каза, че със собствените си ръце ще ми извадиш очите, ако продължавам да бъда любовница на твоя мъж. Това беше три месеца преди отпътуването ви.
М.: Два месеца.
С.: Може и да са два. (Мълчание.) А сега ме викаш да си говорим.
М.: Джордж е мъртъв.
С.: Бих предпочела да ме беше извикала, докато беше жив.
М.: Знам. Именно затова те повиках едва сега.
С.: А за какво ще си говорим сега?
М.: За него?
С.: Прекрасно. Сега вече него го няма.
М.: Останаха толкова неясни неща.
С.: Само така ти се струва.
М.: Не мислиш ли, че всичко онова, което се е случило между него и теб лично ме засяга?
С.: И какво от това?
М.: Не смяташ ли, че като негова жена, поне сега, след като той вече не е между живите, заслужавам да получа някакво обяснение?
С.: „Обяснение“, което аз трябва да ти дам, така ли?
М.: Точно ти.
С.: Нима не си могла да научиш всичко, което те интересува от Джордж през изтеклите три години? (Мълчание.) Кажи.
М.: Той никога не говореше за теб.
С.: Но ти често си го питала.
М.: Да. Напразно.
С.: Значи, ти не знаеш цялата история?
М.: Какво история?
С.: Ах, нищо, сега вече няма смисъл.
М.: За какво говориш?
С.: За нищо.
(Мълчание.)
М.: В траур си.
С.: Както виждаш.
М.: С какво право?
С.: Обичах го.
М.: Това не ти дава право да се обличаш в черно заради него.
С.: А на мен ми се струва, че само това ми дава право.
М.: Нима не ти е неудобно пред мен, пред неговата законна съпруга?
С.: Не. Предполагам, че и ти си го обичала и ще ме разбереш. (Гледат се в очите. Нито една от тях не свежда поглед.)
М.: Помислила ли си поне веднъж през онези осем години, колко ме болеше… Знаеш ли въобще как се чувства една жена, когато разбере, че мъжът ѝ вече не ѝ принадлежи, че с пръстите си докосва кожата на друга жена, че на друга нашепва думите, които се казват само на онези, които обичаме, че с друга споделя тайните си, страховете си, желанията… и постепенно се отдалечава от теб, отдалечава. (Мълчание.) Ти ми причини много болка, много. През нощите се страхувах, че ще го изгубя завинаги, че ще отиде при тебе… Когато разбрах, че има любовница, тебе, изведнъж започнах да забелязвам колко странно ме гледат хората. Още не знаеха, дали аз знам това, което на тях вече им е известно, това, което беше известно на цяла Филаделфия. Да не говорим за моите врагове и техните съпруги – колко радост виждах в очите им по онова време. Бях първата дама на Съединените Американски щати, а се чувствах като най-бедния просяк. (Мълчание.) Някога предавал ли те е някой, лъгал ли те е някой, когото си обичала?
С.: Никога.
М.: Така си и мислех. Такива като теб…
С.: Доизкажи се.
М.: Такива като теб не могат да бъдат изоставяни, такива като теб никога не даряват цялото си сърце.
С.: Нима ме повика в къщата си, за да ме обиждаш? Изминах толкова път с надеждата, че ще си говорим за него, за човека, когото обичахме.
М.: Не исках да те обидя.
С.: Дали?! Това не е нищо друго, освен една безсмислена покана да си разчистим сметките.
М.: Прости ми. Написах ти писмото непосредствено след погребението, всички около мен говореха за него, всички ми навираха в лицето своето страдание и тъга, всички говореха за него, но никой не каза нещо наистина важно и значимо. Той не разкриваше душата си пред никого, хората го обичаха, но той никога не се довери на никого. Ти самата сигурно знаеш, колко затворен и потаен беше той. А аз, след смъртта му, страшно исках да говоря за него, за онези неща, които разкриват човешката душа. И изведнъж, ми стана ясно, че ти си единствената на този свят, с която бих могла да разговарям за него такъв, какъвто беше. Набързо ти написах писмото, изпратих го веднага и вече на другия ден си помислих, че сбърках, че от това няма да излезе нищо. Отгоре на всичко, едва тогава ми дойде наум какво ще си помислят хората, когато разберат, че си била на посещение при мен.
С.: Толкова ли е важно за теб, какво мислят другите?
М.: Така съм възпитана. Знам, че жените като теб не си дават сметка за това.
С.: Така съм възпитана – за мен е важно единствено това, което мисля аз.
М.: Блазе ти.
С.: Зависи. (Мълчание.) Мисля, че разбирам, защо си ме повикала. И във Филаделфия всички говореха за смъртта на великия пълководец, който освободил страната; всички говореха за първия уважаван президент – но, на практика, никой не говореше за Джордж. На моменти ми се струваше, че става дума за някакъв чужденец, за легенда, за паметник. А Джордж, все пак, беше обикновен човек, един обикновен и добър човек.
М.: Ти си го обичала.
С.: Нима сега това има значение.
М.: За мене има.
С.: Ще ти стане ли по-леко, ако кажа, че съм го обичала, или, ако кажа, че не съм го обичала?
М.: Смешен въпрос.
С.: Отговори ми.
М.: Би ми било по-леко, ако кажеш, че не си го обичала.
С.: Добре, не го обичах.
М.: Така си и мислех. Как въобще става това – да бъдеш любовница на човек, когото не обичаш?
С.: Много просто.
М.: Така си и мислех. (Мълчание.) Сещам се, когато отидохте заедно на Бялото езеро – останах вкъщи сама.
С.: Бяхме на лов. При това не сами – с нас бяха още трийсетина души от Филаделфия.
М.: Още по-зле. Имало е повече свидетели на вашата авантюра. Ловът трая десет дена, а на мен ми се струваше, че продължава десет години. Непосредствено преди да заминете се скарах с Джордж и отказах да изляза от къщи, карах го и той да се откаже. Това беше първият път, когато отказа да направи нещо, което изисквам от него… Истинското мъчение обаче започна след като се върнахте. През първите няколко дни при мен се тълпяха всички онези жени, които са били с вас на лова и „доверително“ ми разказваха как сте прекарали, какво е говорил в твоята компания; разказваха ми, че не сте се разделяли нито за миг и, че всеки път след вечеря, пред очите на всички сте се оттегляли в неговата стая. Разкриваха ми всичко това с огромна радост – тези змии. Гледаха ме в очите, докато ми обясняваха, как мъжът ми ме лъже. Търсеха следи от болка и поражение по лицето ми. (Мълчание.) Спомняш ли си онези дни?
С.: Ще си ги спомням до края на живота.
М.: Хубаво ли ти беше тогава?
С.: Да речем, че може и така да се каже.
М.: Помисли ли си поне веднъж за мен там, край Бялото езеро?
С.: Истината ли искаш да чуеш?
М.: Да.
С.: Нито веднъж.
М.: Нито веднъж.
С.: Не. През цялото време мислех само за Джордж. Не виждах нищо освен него. Нито хората, които са били с нас, нито елените, които преследвахме – повярвай ми, сега дори не мога да си спомня слънчево ли беше, или облачно, мрачно или ведро. Единственото, което си спомням, е неговото лице.
М.: За какво си говорехте?
С.: Не говорехме много.
М.: И наистина ли нито веднъж не си помисли за мен?
С.: Наистина.
М.: Не ти ли е неудобно да го признаеш?
С.: Не.
М.: Да можех да надникна в душата ти.
С.: Нищо особено.
М.: Не бих казала. Толкова безогледност, толкова равнодушие и безразличие, да причиняваш другиму зло, не съм виждала у друга жена. Просто не знам как е могъл да бъде с теб. Сега ми е още по-странно отпреди – когато те познавах само повърхностно.
С.: Мразиш ли ме?
М.: Винаги съм те мразила. Никой не ми е причинил толкова зло. В един миг ти се впи в нашия живот, като неканен гост. Всичко онова, което бяхме изградили с Джордж беше застрашено да рухне само за един ден. Знаех, че моето щастие и животът ми зависят само от една твоя приветлива усмивка, че е достатъчно само едно кокетно движение на безсрамната ти ръка, за да се разруши нашата връзка, да се разруши моят свят. Питах се какво ли представляват тези жени, които смятат, че имат право да си играят с чуждото щастие. Как спят, какво сънуват тези жени, които с лекота мърсят чуждото щастие и го унижават с ироничните си усмивки. Питах се дали на света съществува нещо, което да е свято за тях. Може ли чуждото нещастие да бъде смисъла на нечий живот?
С.: В теб говори омразата, в главата ти се тълпят само грозни мисли.
М.: Да, но те са предизвикани от злото, което ми причини. Признавам: толкова пъти съм си пожелавала да те няма, да изчезнеш, не да умреш, а просто да изчезнеш.
С.: Накрая и това стана.
М.: Да, накрая.
С.: Последните три години изживяхте без мен, сами, тук, в това прекрасно имение. Беше само твой, това направи ли те щастлива?
М.: Да. Но на каква цена! Трябваше да напуснем Филаделфия, да се оттеглим от обществения живот, да заменим живота в най-големия американски град с този на фермата, да бъдем далеч от хората, от шумотевицата, от всичко. Тук, в тази пустош, той беше само мой. Но тук само отшелникът може да бъде щастлив.
С.: Джордж беше своего рода отшелник.
М.: Да, той винаги е обичал живота във фермата, а аз никога.
С.: Рядко се случва човек да получи всичко от живота.
М.: Особено, ако човек е почтен. (Мълчание.) Кажи ми, за какво си говорехте, когато бяхте заедно?
С.: За всичко.
М.: Но за какво най-вече?
С.: Вече е трудно да си спомня.
М.: Вероятно с теб е разговарял за неща, за които не е говорил с мен.
С.: И обратното.
М.: Да.
С.: А какво точно те интересува?
М.: Дали е разговарял с теб за… мен?
С.: За теб?
М.: Да.
С.: Да.
М.: Моля?
С.: Често.
(Мълчание.)
М.: Какво говореше?
С.: Ами сигурно знаеш как мъжете говорят за жените си със своите любовници.
М.: Не знам. Никога не съм била нечия любовница. Кажи ми.
С.: Оправдаваше се, пред мен и пред себе си. Говореше защо вече не те обича, че е отминало всичко онова, което е изпитвал към теб в началото. Казваше, че се чувства самотен в твоите прегръдки, че твоите докосвания за него вече не означават нищо. Веднъж дори каза: „Когато докосвам ръката на Марта имам усещането, че съм докоснал някой стол или стена, под ръката си усещам материя и нищо повече.“
(Мълчание.)
М.: Точно така ли каза?
С.: Буквално.
М.: Искаш да кажеш, че не е изпитвал нищо към мен в такива мигове.
С.: Това той го каза. Към теб е изпитвал само някакво задължение, обвързаност. Обвързаност, която му се струваше като излишен товар.
М.: Но по това време той беше към мен по-нежен от всякога.
С.: Само от чувство за дълг.
(Мълчание.)
М.: Из въздуха витае някакво тежест. Сигурно ще вали.
С.: Да, облачно е.
М.: Тази година беше дъждовна. Ако продължи така, няма да е добре за посевите.
С.: Сега кой ще се грижи за имението?
М.: Не знам. Имам двама добри управители, които си разбират от работата, но ме е страх да предпочета единия от тях, за да не обидя другия, а и за да не го изгубя от суета.
С.: Ти наясно ли си с работата тук?
М.: Не съвсем. Все пак, за всичко се грижеше Джордж. (Мълчание.) Трябва да ти призная – изненада ме.
С.: Защо?
М.: Мислих си, че срещата ни ще е по-различна, че и ти ще бъдеш по-друга.
С.: В какъв смисъл?
М.: Ами, предполагах, че поне сега ще ми се извиниш заради всичко.
С.: Очаквала си моето разкаяние?
М.: Или поне известно неудобство. Изненадва ме това, как без капка свян си позволяваш да ме гледаш в очите.
С.: Да не би да си си мислила, че по време на разговора ще гледам в пода?
М.: Дори ми се подиграваш. И то сега, когато него вече го няма. Мислех си, че ще бъдеш поне достатъчно възпитана да ми кажеш, че съжаляваш, заради всичко, което се случи.
С.: Аз обаче не съжалявам за нищо.
М.: Откъде у тебе тази гордост, та през последните три години нещата при теб вървяха от зле по-зле.
С.: Не съм забелязала.
М.: Ухажваше те губернаторът Джонсън, малко след него на сцената се появи корабовладелецът Фийлинг. Отхвърли и двамата. А и двамата бяха почтени хора.
С.: И женени.
М.: Някога това не беше пречка.
С.: Какво искаш да кажеш?
М.: Нима губернаторът Джонсън не е достоен за теб? Интересен е, образован, хубав, с високо положение. Говорят, че подпалил къщата си от отчаяние, след като си му отказала.
С.: Глупости. Истината е, че в яростта си събори една лампа, но не с намерението да предизвика пожар.
М.: Значи, все пак е истина.
С.: Хората обичат да преувеличават.
М.: Да ти кажа ли, защо отхвърли Джонсън и Фийлинг?
С.: Откъде можеш да знаеш.
М.: Отхвърли ги, защото се надяваше Джордж да се върне при теб.
С.: Не е вярно.
М.: Вярно е.
С.: Вашингтон вече не ме интересуваше.
М.: Лъжеш. Отхвърли губернатора и корабовладелеца, защото беше свикнала да бъдеш любовница на президента на страната. Толкова си суетна и славолюбива, че след президента нито един мъж не ти се е струвал достатъчно добър.
С.: Съдиш по себе си. Отхвърли ги, защото не ме интересуваха.
М.: Не, скъпа моя, отхвърли ги, защото не искаше да паднеш с едно стъпало по-ниско.
С.: Аз не възприемам живота като стълба, за разлика от теб.
М.: Беше ти по-изгодно да останеш бившата любовница на президента, отколкото – настоящата любовница на един губернатор или корабовладелец.
С.: Очевидно е, че не искаш да ме чуеш. Виждам, че си добре информирана за всичко, което се е случило с мен през последните три години.
М.: Това учудва ли те. Ние двете винаги сме били като сестри. Знаехме всичко една за друга. Всичко, което правеше едната от нас, засягаше по своеобразен начин и другата, защото в съзнанието на хората винаги сме в неразривна връзка. Естествено, желаехме си взаимно всичко най-хубаво. Съдбите ни се преплетоха в силна прегръдка. Следователно, как да не се интересувам от своята сестра, от чиито постъпки зависеше и моето щастие.
С.: Това може би важи за годините, през които бях любовница на Джордж, но не и за последните три години. Твоето любопитство относно частния ми живот тогава е било излишно.
М.: Не бих казала. Ние завинаги сме свързани от съдбата.
С.: Страхувала си се, че Джордж ще се върне при мен.
М.: Не.
С.: Страхувала си се. Бил е твой и не съвсем. Не си била сигурна нито в себе си, нито в него.
М.: Сигурна бях.
С.: Лъжеш. Страхувала си се всеки ден, че може да впрегне конете в каретата и да тръгне за Филаделфия. И отново да бъде мой. Нито за миг не си била спокойна. Щастието ти е било несигурно и жалко.
М.: Това не е истина. Знаех, че Джордж ще е мой до края.
С.: Знаела си? И откъде?
М.: Толкова пъти ми е казвал, че вече не означаваш нищо за него, че аз съм за него всичко. Дори ми говореше, че съжалява за връзката си с теб и че двамата трябва да забравим миналото. Казваше ми, че ще бъде мой завинаги.
С.: А ти не си повярвала на нито една негова дума.
М.: Вярвах му.
С.: Не, не си. Докато си слушала прекрасните му думи, в душата ти винаги се е промъквало червейчето на съмнението, което впрочем се е настанило там от деня, в който за първи път си разбрала, че Джордж си има любовница. Това невероятно жилаво съмнение би обезличило и най-красивите му думи. Дори съм сигурна, че не си му вярвала точно тогава, когато е изричал най-съкровените и хубави думи. Когато ти е казвал: „Марта, сега завинаги съм твой!“, по тялото ти са минавали студени тръпки, и, вместо да се насладиш на това красиво изречение, ти си се измъчвала от мисълта какво ли иска да скрие от теб, подчертавайки, че е твой завинаги и защо въобще говори за нещо, което се разбира от само себе си.
М.: Но аз му вярвах, особено сега, преди края.
С.: Скъпа моя, след като мъжът измами жена си, за нея вече не съществуват понятия като вяра, доверие, истина, искреност тези понятия завинаги умират в съзнанието ѝ и никога вече не се появяват в онзи свой сияещ, слънчев лик, чист, като радостта на дете. Доверието се губи само веднъж, но пък завинаги.
(Мълчание.)
М.:Казваш ми, че не съм била щастлива с него, но аз наистина бях щастлива с Джордж. Истината е само една: той избра мен и изостави теб.
С.: Сега ти си пред мен раздвоена, ранима, нещастна. Аз мога да надзърна и в най-съкровените кътчета на душата ти: знам какво изпитваш. От мен нищо не можеш да скриеш. Ти си една обикновена измамена жена, животът ти се е превърнал в отворена жива рана, която никога няма да заздравее. Ти не си силна личност. Ти си обикновена дребна душица, която не може да забрави поражението. Жените като теб не умеят да губят. Изгубят ли веднъж, стават раними за цял живот. Сега ще ти кажа нещо много важно: ти преживя по-тежко не факта, че Джордж те измами, а факта, че в това е твоето поражение. Ти не заслужаваш да те съжаляват като излъгана жена, а само заради това, че във всичко, дори и в любовта, виждаш само победите и пораженията.
М.: Ти си тази, която в края на краищата преживя голямото поражение, и сега не ти остава нищо друго, освен да ми пробутваш нечовешките си теории за любовта, като някаква си борба, в която има място само за победи и поражения. Аз знам всичко, което ти се е случило през последните три години, знам колко беше отчаяна, след като Джордж те напусна. Ти го преживя като поражение. Виждам те като на длан – разголена и нещастна, а в дълбините на твоята душа властва логиката на обикновената провинциална любовница, чийто смисъл на живота се изчерпва с това, че е едва трета, трета или нищо. Такива като теб оценяват своето значение по това, какво са в състояние да унищожат. Цената и стойността ви се вдига с размерите на нанесеното зло. „Любовницата на президента на страната“ – колко красиво звучи това във вашите уста, безчувствени кукли такива. Ако беше жена от кръв и плът, способна на искрени чувства, сигурно щеше да се влюбиш в портиера на Джордж, в неговия камериер или в съветника му. Защо не се влюби в неговия съветник?
С.: Не ми харесваше. Изключително сух човек.
М.: Изключително незначителен.
С.: А ти защо не се влюби в неговия съветник?
М.: Аз бях с Джордж Вашингтон още в онези дни, когато никой не предполагаше, какъв ще стане той. Недей да забравяш това. Без мен той никога нямаше да стане президент. Без моята подкрепа – никога! (Мълчание.) Знам, че не си го обичала, но въпреки това, години наред беше негова любовница… това не можах да го проумея.
С.: Защо?
М.: Какво чувства жената, докато се люби с човек, когото не обича? Какво му говори, какво ѝ говори той? Гледат ли се в очите, докато се любят? Гледахте ли се с Джордж в очите, когато правехте любов?
С.: Понякога се гледахме, а понякога – не.
М.: В кои случаи не се гледахте?
С.: Когато беше тъмно.
(Мълчание.)
М.: А какво му говореше?
С.: Какво му говорех ли?
М.: Да, какво му говореше?
С.: Казвах му да не бърза.
М.: Но, той никога не бързаше, поне с мен – никога.
С.: (смутена) Наистина ли?
М.: Наистина.
(Мълчание.)
М.: Прости ми за любопитството, но ме интересува как се чувства жена, когато спи с мъж, когото не обича. Изпитва ли поне малко неудобство, или дори отврата?
С.: Не.
М.: Предполагам, че не ти е било приятно. Толкова години с един и същ любовник, а всеки път без любов, без емоции. Това не се ли превръща в механична работа, не ти ли се струваше, в известен смисъл, еднообразно?
(Продължително мълчание.)
С.: Знаеш ли, през всичките тези години и мен ме мъчеше любопитството: какво чувстваше ти, докато правеше любов с Джордж, какво му говореше, какво ти говореше той?
М.: Наистина ли те интересува?
С.: Да. Какво усещаше?
М.: Не знам как да говоря за това. То е толкова интимно. Никога през живота си на никого не съм разказвала за чувствата, които съм изпитвала докато се любехме с Джордж.
С.: Но ние двете отдавна нямаме тайни една от друга. А и знаем всяка бръчка на Джордж. Аз съм единствената жена в света, пред която свободно можеш да говориш за това. Кажи ми: как изглеждаше всичко при вас?
(Мълчание.)
М.: Винаги беше нежен и… не говорехме много… Чувствах го близък и си мисля, че винаги… докато правехме любов… той до края мислеше за мен, разбираш какво искам да кажа. Дори понякога, по средата… изричаше нещо много интимно и започваше да плаче, като малко дете… от радост. А когато свършехме… палеше цигара. Често си сипваше и чаша уиски и… така де…
С.: Говори. Говори ми още.
М.: Но аз първа те попитах, а ти нищо не ми каза. (Мълчание.) Кажи: какво е да се любиш с човек, когото не обичаш?
С.: Няма да ти кажа.
М.: Защо?
С.: Знам, че умираш от любопитство да разбереш как сме правили любов с Джордж, но никога нищо няма да разбереш.
М.: Но аз ти разказах всичко.
С.: Кой ти е крив – сега вече е късно да си вземеш думите обратно.
М.: Боже, каква жена си, от какъв камък си изсечена. Без уважение, безсрамна и безчувствена.
С.: Безчувствена?
М.: Да, безчувствена.
С.: Кажи си всичко, което ти тежи на душата. Твоите думи и без друго нямат значение за мен.
М.: Знам. Такива като теб, дори не можеш да ги обидиш. Вие сте безчувствени.
С.: Кои са тези като мен?
М.: Жените от твоя тип.
С.: Какъв тип?
М.: Любовниците. Или може би по-сполучлив е един друг израз.
С.: Кажи го.
М.: Курвите.
С.: Значи, според теб аз съм…
М.: Да, ти си курва.
С.: А ти си вярна и почтена съпруга, която винаги е обичала мъжа си. Мъж, достоен за уважение и съчувствие.
М.: Как въобще Джордж е могъл да се свърже с такава дръзка и безчувствена жена. Мога да разбера човек да си има любовница. Но ти? Ти не би могла да заслужиш неговата любов. В душата ти няма нито следа от благородство и доброта.
С.: А ти си мислиш, че си заслужила неговата любов, така ли?
М.: Да. С цялото си същество.
С.: И мислиш, че винаги си била достойна за неговата любов?
М.: Мисля.
С.: И никой не го е заслужавал толкова, колкото ти?
М.: Никой.
(Мълчание.)
С.: Дори сега, когато Джордж вече го няма, дори сега не можеш да му простиш, че е имал любовница. И на мъртвия не прощаваш.
М.: Не. Това беше предателство, за което няма прошка. Особено сега, когато виждам с каква жена ме е мамил.
С.: И няма да се опиташ да простиш на мъртвия?
М.: Не, никога.
С.: Чувстваш, че те е наскърбил, че те е злепоставил, свързвайки се с мен. М.: Точно така.
С.: А не ти ли мина през ум, че и ти си го унижавала и обиждала много пъти, още преди той да помисли за реванш.
М.: Аз никога не съм го лъгала с друг мъж.
С.: Съществуват и други видови измяна и предателство. Съществуват безброй начини една жена да обиди мъжа си, да го нарани и да го направи нещастен. М.: Аз винаги бях добра с Джордж.
С.: Не бих казала.
М.: Кой ти дава право да говориш с мен с този тон?
С.: Просто знам всичко за теб.
М.: Ти си безобразна и невъзпитана.
С.: Това не са думи на една дама.
М.: Наистина си дръзка. Нима не те е срам да ме гледаш в очите?
С.: А теб – дори на мъртвия не можеш да простиш.
М.: Не мога и не искам, никога. Защото аз останах човек до края, а той – не. Той ме предаде.
С.: Не те е предал.
(Мълчание.)
М.: Какво?
С.: Той никога не те е мамил.
М.: Какво искаш да кажеш?
С.: Точно това, което казах.
М.: Не те разбирам!
С.: Той никога не е спал с мен.
М.: И мислиш, че ще ти повярвам?
С.: Той дори никога не ме целуна.
(Дълго мълчание.)
М.: Шегуваш се?
С.: Не. (Мълчание.) Наистина нямаш право да говориш лошо за Джордж. Както нямаш право да говориш хубаво за себе си. (Мълчание.)
М.: Почакай, нима наистина никога не е… с теб…?
С.: А за теб това има ли значение?
М.: Естествено.
С.: Никога.
М.: Не ти вярвам.
(Гледат се в очите.)
С.: Ти беше единствения човек на земята, когото Джордж обичаше. (Мълчание.) Обичаше само теб.
М.: Мислиш ли?
С.: Знам… Каза ми го. Много пъти.
М.: Присмиваш ли ми се?
С.: За съжаление, не.
М.: Тогава как е възможно никога да не сте…?
С.: Мислех, че Джордж ти е открил нашата тайна. Когато приех предложението ти, вярвах, че знаеш всичко и че ме каниш да си поговорим за него като приятелки.
М.: За каква тайна говориш?
С.: Ще ти я открия, макар и да не го заслужаваш. (Мълчание. Силвия прекарва ръка през челото си, като че ли и е трудно да говори.) Преди единадесет години, малко след като с Джордж се преселихте във Филаделфия, баща ми имаше сериозни проблеми в търговията. Задлъжня много повече, отколкото един почтен човек може да задлъжнее. Никой не подозираше в какво бедствено положение се намира нашето семейство. Никой, освен Джордж.
М.: Защо ми разказваш това?
С.: Един ден Джордж, беше на някакъв бал, се приближи към мен и ми предложи работа.
М.: Какво работа?
С.: Такава, каквато сигурно никъде по света не е предлагана.
М.: Какво ти е казал?
С.: Говореше ми предимно за теб. Каза ми, че обича жена си, че ти си смисълът на неговия живот, че от събуждането си сутрин и до лягането вечер не мисли за нищо друго, освен за теб. Каза ми също, че все повече и повече има усещането, че те губи, че вече не си нежна с него, че ставаш все по-груба и по-груба – и че след дълги размисли е разбрал, че съществува само един начин да си върне любовта ти и твоето внимание.
М.: Какъв начин?
С.: Да си намери любовница, без обаче да ти изневери.
М.: Доста безизходна ситуация.
С.: Джордж намери изход. Каза ми открито, че знае за дълговете на моето семейство и че е готов всеки месец да ми плаща една прилична сума, ако се съглася да се преструвам на негова любовница пред хората.
М.: А ти?
С.: Бях изненадана. Джордж забеляза моето объркване и веднага ми се закле, че никога няма да злоупотреби със своето положение. Обеща ми, че никога няма да ме целуне, дори да ме докосне. Каза ми, че е достатъчно да се появяваме пред хората, от време на време демонстративно да се оттегляме някъде сами и понякога да го придружавам в неговите пътувания.
М.: И ти се съгласи?
С.: Не веднага. Едва на другия ден. Нямах избор, трябваше да спася семейството си. Още повече, знаех, че винаги ще остана чиста пред себе си. За мен е по-важно какво аз мисля за себе си, а не какво мислят другите.
(Тягостно мълчание. На лицето на Марта се появява изумление. Като че ли интензивно обмисля историята, която току що е чула.)
М.: Значи… той никога не ми е…?
С.: Не.
М.: Но за какво е било всичко това?
С.: Той те обичаше.
М.: И аз него.
С.: Тогава, през първата година на вашия брак във Филаделфия ти не го обичаше.
М.: Мисля, че го обичах.
С.: Джордж чувстваше, че всичко друго за теб е по-важно от него. Той току що беше станал президент, а ти с цялото си същество се отдаде на организирането на приеми, на спазването на протоколни изисквания, на политиката. Беше въодушевена от мисълта, че си първата дама на Съединените Американски щати и постепенно престана да обръщаш внимание на Джордж.
М.: Но аз му помагах в неговата работа.
С.: Не забравяй, че Джордж никога не е искал да бъде политик. Той се гордееше с това, че някога е бил войник, велик пълководец, той обожаваше земеделието, но политиката винаги го е плашила.
М.: Така говореше.
С.: Така се и чувстваше. А мразеше и Филаделфия. Никога не е обичал да живее в град. Не харесваше и приемите, и срещите, и дипломатическите разговори.
М.: Знам.
С.: А се преструваше, че не знаеш. Ти го убеди да стане президент, защото беше честолюбива и си умираше за обществен живот.
М.: Така беше необходимо в онези години.
С.: Не е вярно. Ти го принуди. Знаеше, че е нещастен, но ти беше все едно.
М.: С какво право ми говориш така?
С.: По онова време Джордж живееше в град, който не обича, занимаваше се с работа, която не обича, чувстваше, че жена му полека-лека се отдалечава от него и че вече не изпитва нищо към него – беше нещастен, безкрайно нещастен. И тогава му хрумна тази игра с лъже-любовницата, измисли тази дребна лъжа, за да може отново да завоюва обичта на жена си. (Мълчание.) Но, в началото, постигна обратен резултат. Когато разбра, че те „мами“ ти стана още по-студена, още по-груба. И колкото повече опитваше да разбие стената на твоето равнодушие, толкова повече те губеше.
М.: Бях обидена от неговото поведение – трябваше да му го покажа.
С.: А той го прие като край на любовта ти. (Мълчание.) Умоляваше те да подаде оставка и да се върне в имението.
М.: Не се съгласих. Мислех си, че всички ще го изтълкуват като бягство, като мое поражение.
С.: Повече обичаше приемите и церемониите, отколкото Джордж.
М.: Не е вярно.
С.: Така е… Едва след осем години се съгласи той да се оттегли от политическия живот. Едва тогава у теб надделя желанието Джордж да бъде само твой, над амбицията да бъдеш уважавана и влиятелна особа, която крои политиката на една велика страна.
(Продължителна тишина.)
М.: Ами, ако ти сега си измисляш всичко това?
С.: За съжаление, не си го измислям.
М.: От тази история за „уговорената“, „лъже-“ любовница не вярвам на нито една твоя дума.
С.: Боже, колко си жалка – сега за теб би било по-добре Джордж наистина да е имал любовница, отколкото да разбереш, колко ти, скъпа моя, си студена и безчувствена жена.
М.: Не ме обиждай, интригантка такава, измисли всичко това, за да ми причиниш още по-голяма болка.
С.: Нищо не съм измислила.
М.: Измислила си го.
С.: Не съм. А имам и доказателство.
(Силвия измъква от ръкава си писмо.)
М.: Какво е това?
С.: Писмо. Последното писмо на Джордж до мен. Изпрати ми го малко преди заминаването ви от Филаделфия. Искаш ли да ти го прочета.
М.: Прочети го…
(Силвия отваря писмото и започва да чете.)
С.: „Скъпа моя приятелко, най-сетне дойде денят, в който можем да прекратим своя необичаен договор. Този факт ужасно ме радва, защото най-накрая ще оставя политиката и Филаделфия и с любимата си съпруга ще живея във фермата Монт Върнър. Но и вие не трябва да тъгувате, защото в знак на благодарност, заради щастливия изход на нашата авантюра, ще ви изплатя шест месечни заплати, които ще ви помогнат да погасите и последните остатъци от семейния дълг. Моята съпруга Марта най-накрая се съгласи да не се кандидатирам за трети път за президент и мисля, че отново спечелих нейната любов. Искрено ви благодаря, че се съгласихте през всичките тези години да играете ролята на моя любовница, заради което бяхте, естествено несправедливо, обект на злите езици. Позволете ми, скъпа Силвия, в щастието си, да не забравя да ви пожелая всичко най-хубаво. Длъжник съм ви до гроб. С уважение, Джордж Вашингтон.“
(Силвия е прочела писмото. Възцарява се тягостно мълчание. Чува се само тежкото дишане на жените, в чийто сърца отекват току-що прочетените думи, като че ли самият Вашингтон ги е произнесъл.)
М.: Мога ли да видя писмото?
(Силвия кимва и ѝ подава писмото. Марта го взема.)
М.: Наистина – това е неговият почерк. (Мълчание.) Не знам какво да ти кажа, не знам какво да мисля. Всичко е толкова странно – Джордж ме е обичал през цялото време, а аз на моменти дори го мразех, заради изневярата, която не е съществувала. (Мълчание.) И теб мразех, Силвия. Завиждах ти, защото си мислех, че с теб той отново е млад и щастлив. И през ум не ми мина, че всичко е било лъжа, една обикновена лъжа. (Мълчание.) Прости ми. Днес ти наговорих много грозни неща. Без основание. (Мълчание.) Мисля, че след всичко това ние двете можем да бъдем приятелки.
(Мълчание.)
С.: Не можем. (Мълчание.) Джордж беше прекрасен човек. Но обичаше грешна жена. Жена, която не го заслужава. Това често се случва в живота – Небесата да съединят най-изтънчената душа с парче лед. Вие двамата винаги сте били различни. Той беше умерен във всичко, скромен – а ти преливаше от големи жестове; той мразеше политиката – за теб тя се бе превърнала в страст; той обожаваше живота във фермата – а ти баловете и приемите; той винаги мислеше само за твоето щастие – а ти за неговото: никога. Винаги си била себична. Прости ми, но аз не мога да бъда твоя приятелка.
(Мълчание.)
М.: Повиках те, защото вярвах, че въпреки всичко ние двете можем…
С.: Повика ме, защото искаше да изживееш докрай своя триумф. Накрая Джордж принадлежеше само на теб – и на теб ти се прииска да видиш жената, която си победила.
М.: Тогава си мислех, че сте любовници, тогава вярвах, че той те обича и ти го обичаш. Сега, след тези разкрития, всичко се промени.
С.: Нищо не се е променило. Ние наистина сме съперници, защото, ще ти призная, аз също го обичах.
М.: И ти си го обичала?
С.: Да.
(Мълчание.)
М.: Сега вече нищо не ми е ясно.
С.: Тогава, през първата година на нашата лъже-любов, не чувствах нищо към него. Това, че се преструвах на негова любовница не влияеше на чувствата ми. Но по това време ми се случваше често да бъда в неговата компания, и малко по малко той ме покори със своята смиреност, с добротата си. Джордж умееше да разбира хората, не беше себичен, а скромен и безкрайно търпелив. Различаваше се от всички мъже, които познавах. Когато бях близо до него винаги усещах една вълшебна самота. Животът ми се струваше много по-прост, отколкото е в действителност. И… се влюбих в него.
(Мълчание.)
М.: Какво ти каза, като му призна чувствата си.
С.: Никога не съм му казвала за това.
М.: Никога?
С.: Никога.
М.: Но защо?
С.: Пред мен той толкова говореше за теб, че просто нямаше смисъл. Той те обожаваше с цялото си юношеско сърце. (Мълчание.) Завиждах ти. Ревнувах от теб, ревнувах като луда. Джордж можеше до припадък да говори за теб, говореше и говореше, а аз го слушах, кимах безмълвно и гърлото ми се свиваше от ревност, от мъка, че не съм на твоето място. Джордж никога не разбра за моите чувства, никога не предположи, какво вълнуваше душата ми – въпреки, че разбираше хората по-добре от всеки друг и можеше да разпознае всяка моя тъга или радост, дори без да ги споделям. Но това, че го обичам, не можа да разбере. (Мълчание.) Обичаше само теб.
М.: Бях неговата жена.
С.: За съжаление. (Мълчание.) Знаеш ли ти, какво означава да обичаш някого от цялото си сърце толкова години, а да нямаш правото да си откраднеш дори един едничък миг нежност, нито целувка… когато си заминахте от Филаделфия се стопих от мъка по него. Надявах се, че ще ми напише поне едно писмо, оттук, от този далечен Монт Върнър – но всичко беше напразно, напразно. (Мълчание.) Минаха единадесет години. Джордж вече го няма. Моят живот е напълно загубен. За всеки друг мъж аз съм само любовницата на Джордж Вашингтон – а една чужда любовница не може да бъде обичана.
М.: Защо гледаш така на нещата?
С.: Защо ли?! Че и ти ме нарече курва. (Мълчание.) Най-трудно ми беше, когато Джордж ме заведе на лова край Бялото езеро. Спях в неговия апартамент. Стаята ми беше точно до неговата. Душата и тялото ми копнееха за него. Беше толкова близо и толкова далеч. Жадувах за неговите ласки, за една целувка, за малко нежност – а в тези мигове той мислеше за теб, само за теб. Беше на мили далече, но мисълта за теб беше уютно скътана в сърцето му. Завиждах ти. Беше ми мъчно, бях болезнено самотна. (Дълго мълчание.) Джордж никога не ме е обичал. Аз бях само играчката, благодарение на която вие възродихте любовта си. (Дълго мълчание.) Извини ме, но трябва да си тръгвам.
М.: Ако искаш остани за ден-два.
С.: Не, благодаря. Страх ме е, че така ще е по-трудно и за двете ни. Въпреки че, трябва да си призная, с теб бих разговаряла дни наред за Джордж. А сега: сбогом.
М.: Сбогом.
(Силвия тръгва към вратата.)
М.: Трябва да ти кажа нещо много важно.
С.: Слушам те.
М.: Преди да почине, на смъртното си ложе, последната дума на Джордж… последната дума беше…
С.: Кажи.
М.: Твоето име.
КРАЙ
Превод: Александра Ливен