Книга първа
В която се разказва за доста отминали събития, за герои, които в различни периоди носят различни имена, за случки, които не винаги е лесно да се назоват, защото What`s in a nаmе, както е казал онзи английски писател, когото другите с удоволствие цитират,
О be some other nаmе
Глава I
В която един от героите достига до много изненадващи заключения.
Беше 5 март 1806 година, когато поручикът от руската флота Павел Волков за първи път си помисли, че всичко, което е правил досега в живота си – както впрочем и онова, което ще прави и за в бъдеще – изненадващо, дори смущаващо точно прилича на детска игра. В същия миг му хрумна и сравнението с правенето на замъци и кули от пясък, защото на десетина крачки по-нататък, на морския бряг, някакви деца се занимаваха именно с това. С една дума Павел Волков си помисли, че целият му досегашен живот – без да има надежда, че ще стане другояче – е една безсмислица, с която човек запълва времето си, представяйки си, че изпълнява своята съдба. След това тази мисъл профучавайки през главата му, като спазъм на някаква болест премина по жилите на цялото му тяло и Павел Волков почувства една моментна слабост, която го накара да седне на железния кнехт, за който беше вързана бригантината „Свети Никола“. Самият кнехт някога е бил артилерийско оръдие; по-късно напълнено с пясък, залято с олово и забито в каменния кей, за да могат безопасно да се захващат същите онези кораби, които някога е трябвало да разрушава.
Но после към слабостта се присъедини една изненада. До преди ден или два – или за да бъдем съвсем точни, до преди миг – Павел Волков спадаше към този тип хора, които са като цяло доволни от живота – не на последно място и защото не са се замисляли много за него, нещо повече, през последните месеци Волков искрено му се наслаждаваше, застанал на командния мостик на линейния кораб „Архангел Михаил“, на който служеше като първи поручик; кораб със седемдесет и четири оръдия и двеста двадесет и двама моряци, които, с изключение на началника, му бяха подчинени; един офицер от кариерата, навършил току-що тридесет и две години; подобна гледка наистина трябва да изпълва със задоволство. Досега в живота не се бе сблъскал с нищо, което да му се стори прекалено голям проблем; дори и – както би могло да се очаква с оглед на годините му – никога не се бе влюбвал нещастно, защото той не се влюбваше повече от разумното. Като всеки успяващ човек и той си имаше врагове, но то бе в границите на обичайното. Впрочем и самият не страдаше от желание всички да го обичат.
Нито пък в самото утро, в което тази странна мисъл му дойде малко като убиец зад ъгъла, имаше нещо необичайно или обезпокояващо. На кея – досами пясъка, докаран от морето, на който сега си играеха деца и вълни – в пристанището на град Корфу, на остров Корфу, столица на Републиката на Седемте Острова, Павел Волков се озова, за да нагледа последните приготовления за утрешното отплаване на бригантината „Свети Никола“. Стига да случат на попътен вятър – а той знаеше добре колко е необходим късметът за успеха на човека – след няколко дни щеше да бъде в Триест, натоварен с най-важната мисия в живота си. Така че Волков се намираше на прага на онова, което обикновено се нарича „шансът на живота“; начинание нелеко, изпълнено с голяма доза неизвестност, дори опасност, което обаче в случай на щастлив завършек щеше да го отведе до така бленуваните висини; нещо повече – вече е неоправдано без колебание да наричаме Павел Волков поручик: в джоба си той носеше своето назначение за капитан – вярно, временно – но трайността на това назначение зависеше изключително от неговите умения. И късмет, естествено. А Волков, не без причина, бе убеден, че е от тези хора, които знаят как да се справят с различните предизвикателства. Поне досега.
Именно затова мисълта за ненужността толкова го уплаши; никога през целия си живот Павел Волков не си бе помислил подобно нещо – нещо повече, не си бе помислил, че може да му хрумне да мисли така. Объркан, той примигваше срещу слънцето, досущ като това, което представляваше: човек, сполетян от нежелано откритие. А що се касае другото – то беше наред: вятърът обещаваше добро плаване, заключителните приготовления вървяха по най-добрия възможен начин – товареха се последните бали стока, която корабът уж прекарваше от Истанбул за Триест. Балите с памук трябваше да осигурят на кораба колкото се може по-миролюбив изглед; по тази причина от палубата бяха махнати и повечето оръдия. Виждаха се само шест, което предвид ценността на стоката и присъствието на множество пирати съвсем не бе прекалено; флагът, под който корабът трябваше да извърши плаването си до Триест – флаг на неутралната в момента австрийска империя – отдавна щеше да се вее на мачтата, ако вятърът беше достатъчно силен; а така само висеше, правейки периодично слаби и неубедителни опити да се разгъне; въпреки неочакваното за сезона топло време морето имаше онзи леден блясък, който притежава през зимата, но за офицер, прекарал цялата си дотогавашна кариера в Балтика, Йонийско море по всяко време на годината представляваше весела гледка. Самият Волков вече бе получил не само необходимите нареждания за бъдещата си мисия, но и всички пълномощия, които му налагаха отговорност, но и мощ, каквато никога по-рано не бе имал. Вярваше в себе си; винаги досега бе успявал да реализира това, с което се бе захващал, и то по-бързо и ефикасно от повечето хора около него. Нямаше разумни поводи да се съмнява, че този път ще бъде другояче.
И въпреки всичко седеше със сведена глава и гледаше единствено тясната лента мръсна вода между тъмния корпус на кораба и обраслия с водорасли зеленикав камък на брега; задушаваше се от миризмата на катран, която тегнеше над пристанището.
Глава II
В която по-детайлно се разказва за живота на Павел Волков, такъв, какъвто е бил преди това мартенско утро, в което си е помислил, каквото си е помислил; естествено, ще се върнем към бъдещето, но по-късно.
Помози Бог и ти, късмет юнашки, несъмнено щеше да каже бащата на Павел Волков, гледайки бригантината „Свети Никола“; повтаряше тази фраза често и много пъти по различни поводи – особено преди битка – но и в случаи, когато нито Бог, нито късметът юнашки имаха някаква връзка; да кажем, когато се пристъпваше към изграждането на хамбар в малкото блатисто имение в Приднестровието.
Казваше се Стоян Йованович. Баща му пък се казвал Йован Вукович и като австрийски фрайкор 1739 г. в катастрофата край Грац спасил живота на един австрийски генерал; в по-късните версии, разказвани от неговия син, спасената личност непрекъснато ще се издига в чин, за да стигне накрая до син на императора; юнашките истории най-често са неверни. Но дори и в истинските истории – което винаги означава: по-малко юнашки – генералът си е генерал и с положителност не е обикновен селянин и редник, какъвто е бил Йован Вукович; и понеже разликата между генерала, от една страна, и селянина, редника, от друга, е толкова голяма, че не може дори и да се допусне – освен по някаква грешка – този, вторият, да спаси живота на първия, всяка такава грешка трябва да се поправи. Ето защо, след като успял да извади генерала от бойното поле, както бихме казали на юнашки език – а всъщност от цялата тази бъркотия от кръв, страх, кал и лайна, която Йован Вукович гледал със собствените си очи – а после, още повече с генерала, успял да се прехвърли оттатък Дунава, Йован Вукович излязъл на другия бряг като офицер и носител на, наистина малка, но благородническа титла. Така нещата си дошли на местата; графът-генерал бил спасен от все някакъв там офицер и благородник; а синът му, роденият вече благородник Стоян Вукович, продължил после в своите разкази да поправя миналото, като твърдял, че Йован Вукович там, в родния си край, някъде в Шумадия, бил уважаван човек и нещо повече, че в битката при Грац не би могъл да бъде прост редник, а че командвал един отряд доброволци. Но като оставим настрана всички последващи разкази и техните версии, факт е, че Йован Вукович завършва живота си като офицер на Мария Тереза и собственик на малък блатист имот в Банат.
Ако бе останал откъм южната страна на Дунава, Стоян щеше да носи фамилия Йованович; на северния бряг това „ч“ преминало в „ц“, особено, когато някой бил благородник. Така Стоян Йовановиц скоро станал капитан, а след това отишъл в Русия, където му потвърдили званието и титлата, а за имот получил имение, което да му бъде познато – значи малко и блатняво. По-късно постигнал още някои житейски успехи; станал майор и се оженил за единствената дъщеря на съседа-феодал, много по-богат, защото имал имение от почти триста душѝ; основна мярка на богатството в тогавашна Русия било количеството хора, които някой притежавал. Самият Стоян Йованович имал едва къде петдесетина душѝ, макар и сам да се чудел на това; преди да се озове в Русия вярвал, че душите принадлежат само на Бога.
Когато се омъжила за него, Александра Владимировна вече спадала към така наречените стари моми и прекрачвала онази вече безнадеждна за девойките възраст от двадесет и три години. Не била от жените, на които проблемът е, че за тях лошо говорят; за нея никой не говорел, а едва ли някой бил чувал и нея да говори. Имала дребни очи и едро тяло – още на четиринайсет години била вече с отпуснати гърди и задник – и се усмихвала, макар и от време на време.
Помози Бог, свети Игнатие и ти, късмет юнашки, рекъл Стоян Йованович утрото преди венчавката. Свети Игнатий бил семейният му закрилник и това било много силна формула, употребявана изключително рядко; дори не преди всяка битка. Но не помогнало; ако човек се жени за нещо ужасно, напомнящо растение, трудно може да очаква помощ от когото и да е. Утешителното е, че кой знае каква помощ чак и не му е необходима; надали нещо много лошо или хубаво може при това положение да се случи. В интерес на истината мъжът ѝ бил една от личностите, към които растението хранело все някакви чувства: презирала го. Но тази рядкост не забелязвал никой, а може би и самата тя не осъзнавала докрай; в къщата можела само да се почувства една неудобна атмосфера, която усещали всички; мъж, деца, прислуга; но никой не може точно да определи за какво става дума; един нюанс в тона, който променя у човек впечатлението за музиката, която слуша, но причините на самата промяна може да установи само изтънченият познавач. А толкова надарени в къщата на Стоян Йованович нямало; единствено Павел Волков, по-късно, в Триест, щял да разбере.
А Александра живеела и управлявала прислугата с една тъпота, която я предпазвала от всички възможни измами – с онази безнадеждна тъпота, която като стена защитава човека от чуждите лъжи, но пък задължително всяка пакост, която излезе от нея, действа във вреда на мнозина. Броня могъща, но непотребна, преголяма и тежка, за да може в нея човек да се движи; единствено да се въргаля по земята като уродлива костенурка. Някак си така и лежала Александра под Стоян Йованович, когато се случело да я пожелае – дотогава, докато я желаел: в началото, естествено, често и кратко, по-късно все по-рядко – дори и първата брачна нощ, напълно равнодушна към дефлорацията и изобилието от кръв; после раждала деца, които растели и умирали – по-често второто – по-често момичета, за ужас на мъжа ѝ и нейна пълна безучастност.
Глава III
Която е първата от многото кратки глави и в която читателят има привилегията да научи веднага за едно от качествата на Александра, за което и мъжът ѝ късно научава.
След около десетина години и шест деца, от които две оцеляват – Павле, който по-късно ще се казва Павел, още не се е родил – Александра пада от коня; ездата остава едно от малкото ѝ видими удоволствия. Час по-късно започва да се оплаква, че малко я боли кракът; минават още два часа преди да каже, че доста я боли крака, и вече видимо понакуцва при ходене. На следващия ден лекарят констатира, че си е счупила крака; повечето хора отдавна щяха да крещят от болка, казва.
Александра се ражда с едно рядко свойство: силно намалена способност да усеща болка. Като почти всяко друго човешко качество и това носи своите известни плюсове, но и минуси; болката е едно сериозно предупреждение.
Глава IV
В която най-после след разказа за родителите се стига и до нашия герой; за родителите пак ще стане дума по-късно.
Когато се родил бъдещият Павел Волков, той, поне според разбиранията на баща си, се казвал Павле Стоянович; той не бил наречен на дядо си Йован, защото бъдещият наследник на имението – който по-късно, естествено, ще се казва Иван – вече се бил родил. Иначе Павле бил последното дете, понеже още преди неговото раждане Стоян Йованович изгубил всякакво желание дори и от време на време да извършва върху неподвижната Александра онова телесно упражнение, необходимо за раждането на децата. Това с охота компенсирал като установявал близки отношения с някоя от онези десетина душѝ от женски пол, които притежавал. Еротично вълнуващата тема за господаря и крепостната селянка е докосвала в историята по-скоро чувствителността на писателите на романи, отколкото самата селянка, но трябва да се признае, че не всички крепостни – включая и душѝте от мъжки пол – са гледали на това съвсем равнодушно; тази особеност на мъжете, да се вълнуват за някои неща повече от жените, ще доведе в бъдеще до известни последици. Но както ще видим, най-малко бъдещето вълнувало Стоян Йованович; изчерпвайки всички резерви от своите женски душѝ – а насмалко и търпението на мъжките – Стоян Йованович се прехвърлил към имението на своя тъст, считайки го, поне за този случай, до голяма степен за свое; предвид това, че всички мероприятия били поляти обилно с водка, по възможност най-лошата, за тях, разбира се, научила цялата губерния; като непосредствена последица презрението на тъста се присъединило към това на жената. За което също научила цялата губерния.
И това не променило нищо в съдбата на когото и да било. Пияният Стоян Йованович преследвал бутилки и селянки, Александра си живеела – в общи линии само това може да се каже за нея – оцелелите деца растели, тъстът, освен зетя, презирал и дъщерята, макар нея по-малко; с две думи, течало това, което се нарича живот. И нищо чудно няма в един такъв живот тъстът да обикне най-малкия си внук.
Глава V
В която, освен всичко друго, се разказва и старата история за дядото и внука.
Колкото по-дълго престоявал пиян при селянките, толкова по-склонен ставал Стоян Йованович, в редките мигове прекарвани у дома, да разказва, или по-точно – да изнася монолози за миналото, предците си и своя народ. Често се казва, че ние сме само пътници на тази земя; в известен смисъл, Стоян Йованович бил олицетворение на такава съдба. Баща му бе напуснал родния си край, а той самият бе излязъл от родното си място, без да пусне корен; само няколко гроба край малка дървена църква. Когато не остане вече нищо осезаемо, възниква историята; тя била последното убежище на Стоян Йованович и той разказвал за миналото всичко, което знаел; а знаел малко, или си мислел, че знае малко, което да заслужава да се разкаже – и затова измислял, както умеел, а както ще се окаже, умеел здравата; с една дума, лъжел много и на поразия.
И най-лудият разказвач се нуждае от поне някакъв слушател, а Стоян Йованович едва ли някой го чувал, камо ли да го слуша; селяните по задължение мълчали, едва чакайки той да свърши, Александра също мълчала, което било обичайното ѝ състояние, независимо дали някой нещо говорел и дали го е чула; тъстът нервно го прекъснал още при първия опит – след като напуснал войската Стоян Йованович за съжаление нямал друг социален кръг. Оставали му само децата; и щом някое дете пораснело достатъчно, за да може да бъде включено в кръга на слушателите – но не и доволно израснало да отхвърли тази неблагодарна роля – Стоян Йованович, с новия слушател, получавал и нов материал за своите хроники. Така един ден тази роля се паднала и на Павле Стоянович, макар че той щял да я играе далеч по-кратко време от всичките си братя и сестри.
Бивш австрийски и пенсиониран руски офицер, Стоян Йованович разказвал най-вече за своите предци – които, без съмнение, олицетворявали съдбата на целия народ – за юнашките им подвизи и мъченическата смърт, и колкото повече трупал годините, а пиенето все по-бързо го хващало, толкова по-юнашки ставали подвизите и по-мъченическа тяхната смърт. Горе-долу по времето, когато Павле станал негов слушател се появил и един нов момент: благородническото потекло. То сигурно възникнало в резултат на все по-очебийното презрение на тъста; и сам сравнително скромен феодал – гледано от един по-общ ъгъл – тъстът все пак не помнел дори и един свой прадядо без титла; нещо повече, имал родствени връзки, макар толкова далечни, че вече ставали мъгляви, с най-висшите петербургски кръгове.
Хрониките обикновено в много отношения зависят от моментното състояние на нещата и в действителност съвремието е основата, която дава на всеки разказвач ключовия материал; изложен на пороя от презрение на тъста си, Стоян Йованович открива, че Вуковичи всъщност били сръбски боляри от времето на Неманичите. Какво по-точно би могло да бъде това време, Стоян Йованович естествено – освен по името – нямал представа, но в неговите уста то придобивало значението на някакво златно време, каквото хората нито преди, нито след това видели. И тъй като не знаел нищо, Неманичите можели да служат на Йованович като обяснение и оправдание за всичко. От детство помнел смътно някои юнашки песни и от този спомен, като затлачен кладенец, вадел с мъка час по час някое име, което можело да представлява името на родоначалника на онзи славен род, към който и той принадлежал; изборът най-често бил правен според моментната привлекателност и звучност на името. Така поне било чак докато един ден – и то именно в историите разказвани на Павел – от мъглата алкохолни пари не изплувало като кораб със снежнобели платна името на деспот Джордже Бранкович, който щял да стане ключ и извор на бъдещите разкази.
Този, когото Стоян Йованович нарича деспот Джордже Бранкович, умира заточен от австрийците в чешкия град Хеб приблизително двайсет години преди мига, в който Йован Вукович ще преплува Дунава, теглейки на импровизиран сал австрийски генерал, за да се докопа накрая до другия бряг, до офицерския чин и до благородническата титла. В разказите на неговия син – помози Бог и ти, късмет юнашки – австрийският генерал се превърнал не само в син на императора, но и самият Йован Вукович се оказал племенник на последния сръбски деспот от рода на Бранковичите, когото пък, по думите на Стоян Йованович, австрийският император хвърлил в тъмница и там отровил, защото онзи искал да обнови царството на Неманичите. На слушащия това, в случая Павел, историята би трябвало да звучи като че всичките престъпления извършил императорът лично; така и първият образ на император, който се оформил в неговото въображение, бил неразривно свързан с гледката на селски пандур, който води пред себе си шумен местен пияница – картина естествено наивна, но не и задължително съвсем неточна. Тя ще помогне в бъдеще Павел Волков много вярно да проумее, че могъщите хора трябва да се уважават заради тяхната мощ и изключително само заради нея, защото други причини за уважение те в себе си не носят.
До такива заключения Стоян Йованович не стигал; бил прекалено зает с капаните, които собствените измислици му поставяли. А по-точно: фамилията Вукович произлиза от името Вук, а когато някой свърже славното име Вукович с това на средновековните Бранковичи, цялото изобилие от имена се свежда до едно – на Вук Бранкович, легендарния предател, по вина на когото сърбите при Косово губят битката, държавата, царството и всичко останало, което несъмнено са притежавали. Срещу това предизвикателство Стоян Йованович се изправил храбро, противопоставяйки му цялото си разказваческо умение и мътните си спомени от юнашките песни; Вуковичи всъщност – гласяло измъченото решение накрая – не били потомци на онзи Вук Бранкович, а на един друг по-късно, който живял от онази страна на Дунава, където Йован Вукович избягал. Така семейното имение вече не било получено от австрийския император за заслуги край Грац, а било остатък от много по-голям наследствен имот, който императорът отнел от предците на Йован Вукович, за да му върне едва трошици от някогашното богатство; справедливото негодувание било причината Стоян Йованович да напусне службата в австрийския двор и да премине към руския. А славният прадядо, на когото всичко принадлежало, Вук Бранкович, когото не трябва да бъркаме с Вук Бранкович, се прославил в множество битки с турците и си спечелил името Вук – Огнения Змей; синът му пък бил пленен от турците и отведен в Истанбул, където в него се влюбила една от дъщерите на султана… и историята преминавала през все по-неочаквани и резки обрати, за да стигне най-сетне до граф Йован Вукович, който в битката край Виена – името Грац надали за Стоян Йованович нещо означавало – спасил, рискувайки главата си, австрийския император, един неблагодарник, който въпреки обещанието си върнал на Вуковичи или Бранковичи едва частица от някогашния им блясък.
Преплитали се така места, хора, години; и битката край Виена и край Грац, и бягството на Йован Вукович, и преселението на сърбите начело с патриарх Арсение Чарноевич, и различни Бранковичи, за които Стоян Йованович могъл да се сети, а всичко това, онзи, който все още се наричал Павле Стоянович, в началото слушал внимателно, а после не. После му доскучало да следи тези плетки от имена и съдби на свои хипотетични предци и започнал все повече да се сближава с един от живите и присъстващите, с дядо си, руския феодал; който, от своя страна, с изненада открил, че му е много по-близък внукът, отколкото дъщерята – за зетя и да не говорим.
Първият опит на Пьотр Александрович да установи някакъв контакт с внука бил направен без много надежда; дядото смятал, че потомците на един руски благородник трябва задължително и до съвършенство да знаят френски език – той самият не знаел нито дума. Предишните опити с предишните внуци пропаднали; били глухи за езиците – съвсем като баща си, който бил убеден, че говори и сръбски, и руски, а на практика говорел една невероятна смесица от двата езика, която както руснаци, така и редките по тези краища сърби, с мъка разбирали. Но Пьотр Александрович бил приятно изненадан, когато открил, че най-малкият му внук е проговорил едновременно и руски, и сръбски – без да знае, че момчето говорело много правилен сръбски, и то не какъвто могло да научи от баща си, а от неговия ординарец, също преминал войник от Австрия – и добре до такава степен, че само да не съзнава на кой език говори. Преди заминаването си за Санкт-Петербург то сънувало и на двата езика. За пръв негов учител Пьотр Александрович наел някакъв дрипльо, чиято единствена ценност била, че е роден парижанин. През следващата една година момчето само научило от него това, което можело да се научи: френския.
Така Павле започнал да живее в имението на дядо си – на някакви си петдесетина километра от имението на баща си – и завинаги станал Павел. И в имението започнали да пристигат нови и различни учители, всичките впечатлени и изненадани отначало от блестящото му познаване на уличния парижки език. Първият му учител останал завинаги с неговия баща, превръщайки се в неразделен другар за излетите по околните села; двамата се разбирали идеално, освен в миговете, когато били трезви, защото само тогава не можели да намерят общ език; по селата се раждали деца, на които и единият, и другият можел да бъде баща.
Пьотр Александрович със задоволство умувал как кръвта вода не ставала и как истинските ценности не можели да изчезнат завинаги, защото в кръвта на внука му се пробудило всичко, което било заспало в кръвта на неговата дъщеря; накрая решил, че внукът му е предопределен за много по-добра съдба от живуркане в някаква затънтена провинция. И за Санкт-Петербург потеглили писма; пътували дълго от юга на Русия до устието на Нева, че и адресатите не бързали, но все пак отговаряли; уф-още-не-съм-от-говорил-на-как-му-викаха-онзи; и не отказвали молбите. След две години нещата били уредени; Павел го чакала кариера на офицер.
Преди раздялата дядото и внукът се разбрали, че трябва да изчистят някои дреболии; решили, че не само името, но и фамилията трябва да звучи колкото се може по-руски, така че да краси облика на един офицер и благородник, пред когото се очертава една голяма кариера. Автоматично фамилията Стоянович отпадала; Йованович можело удачно да се преведе като Иванович, но внукът се възпротивил; коренът на фамилията, името Иван, му звучало прекалено селски. Пьотр Александрович погледнал внука си с искрено уважение; това въобще не би му хрумнало. Било разгледано и името Бранкович; намекът за връзка със средновековните сръбски деспоти можел да компенсира неруския звук на думата, стига поне някой в Санкт-Петербург да имал представа за това; така щяло да се наложи Павел сам да обяснява за тази връзка, а в Санкт-Петербург отдавна имали изградено мнение по въпроса за непознатите потомци на прочути фамилии. И тогава внукът се сетил за мъките на баща му с името Вук; на руски името ставало „волк“ и фамилията Волков звучала съвсем добре, нещо повече, мислел си внукът – но не казал на дядо си – един ден можело да се отдаде някаква възможност и не било зле да се запази някоя връзка с бащините истории; имало значи едно време един Вук – Огнен Змей, когото поробили турците и откарали в Истанбул… и помози Бог и ти, късмет юнашки.
В губернията, в която Пьотр Александрович бил най-върховната власт – по-върховна и от губернатора – човек се наричал така, както Пьотр Александрович искал.
Павел Волков заминал за Санкт-Петербург.
Глава VI
В която се забавя повествованието, за да бъде разказан един важен детайл от живота на този, когото ще наричаме само Павел Волков.
Морето изникна изненадващо.
Един късен следобед – или вече беше вечер; летните дни в Петроград бяха много по-дълги, отколкото Павел Волков беше свикнал – пред Волков изплувало морето; наместило се в онзи цвят на блясъка, който не е нито ден и нито нощ. Празнично осветен на студените вълни се полюшваше и скърцаше с корпус военният кораб „Императрица Елисавета“. Високо горе се рееше флаг с андреевски кръст; флагът беше бял, а кръстът син; под него се развяваха безброй пъстри знаменца. Миг по-рано бе замлъкнал артилерийският огън в чест на Императрицата, която се качваше на борда; пушекът все още не се бе разсеял – мирисът на морето се смесваше с миризмата на барут – и от палубата към множеството, което се блъскаше на брега, долитаха звуци на музика. И независимо от всичко – през миризмата на барут и киселия дъх на некъпани тела, през вонята на долнопробна водка, която му напомняше за баща му, си пробиваше път мирисът на морето.
Павел Волков беше щастлив.
Превод: Асен Благоев