Свобода на словото и свобода на клеветата

Румена Георгиева Томалевска

През последните три години – 1993 – 1995 излязоха от печат три тома, посветени на Бялото Братство в България и Учителя Петър Дънов, под общото заглавие „Изгревът“ на Бялото Братство. Пее и свири, учи и живее. Спомени на съвременници и последователи на Всемировия Учител Беинса Дуно. Събрал, подбрал, записал, съхранил и представил д-р Вергилий Кръстев… Библ. „Житен клас“. Всеки с отделно подзаглавие, свързано с материала, включен в него и повода, по който е отпечатан. Прави впечатление отсъствието на общоприетата информация, която се среща по всички печатни издания – издателство, печатница, тираж и т.н. Това навежда на мисълта, че напоследък зачестиха пиратските издания, на които стана жертва и ръкописът на писателя Георги Томалевски – „Учителят на Бялото Братство в България – Беинса Дуно и неговото учение. Романизуван живот-есе“, върху който той работи повече от десет години. Твърде ревнив и строг към своето съставителство, което отстоява със забраната издаденият от него материал да се ползва „от нелегални и явни разказвачи, с цел издаването на пиратски издания“, докторът се солидаризира със смешната група ученици, която си присвоява авторството на Томалевски. Група неизвестна и незнайна, група – фантом, която превръща Братството в издателска мафия. Той би трябвало да се срамува, защото лично познаваше баща ми, идваше в дома ни да се учи от него, „да го записва“ с касетофон и много добре знае, че той е автор на този ръкопис. Каква прозорливост прояви баща ми като избягваше твърде да се задълбочава в разговори, казвайки за него: „Остави го. Той е несериозен“. Правилна, но много любезна преценка.

Тези няколко страници не са литературен, исторически или идеен анализ на въпросните три тома, нито професионално вглеждане в сблъсъците, които съставителят е имал с българската граматика. Това е тема за обширна критична статия. Тук искам да кажа няколко думи, придружени със съответни цитати, за криворазбраната свобода на словото и „ползата“ от нея.

Вероятно с добри намерения д-р Вергилий Кръстев е „събрал, подбрал“ и т.н. материалите и е отпечатал трите си тома, плод на двадесет и две годишните му усилия. Но само един от тях – третият том, дори две страници от него, са достатъчни, та да рухнат и да разкрият облика на съставителя. С подзаглавие „Образи на ученици. Повествование трето. Посвещава се на 130 годишнината от рождението на Учителя (1864 – 1994) и 50 годишнината от заминаването му (1944 – 1994). Спомени на съвременници и последователи на Всемирния Учител Беинса Дуно“, той предполага подходящ за последовател на духовно общество текст. Колко неприятна е изненадата, че не е така.

В стила на „имало едно време“, без да обиждаме народното творчество, д-р Вергилий Кръстев решава да разнообрази писанията си с малко пикантерия и клюки, достойни за жълтата преса. Насред „духовните“ и „братски“ слова се явява историята за любовта и брака на Георги Томалевски с неговата съпруга – моята майка. Ако е необходимо докосване до най-интимните и съкровени кътчета на човешката душа и битие, то трябва да се направи с много внимание и голям финес. Но в случая това въобще не е необходимо и се извършва с булеварден език при абсолютно непознаване на фактите.

Под заглавие „Неразумното обещание на Героги Томалевски“, на стр.79 е написано следното: „Един наш брат учител, млад, хубав, от Младежкия Окултен Клас, харесван от всички ни намислил да пътува с влака до провинцията и – не щеш ли, сяда в купето с млада госпожица… Тя била хубава госпожица, но била еврейка при това, а той македонски българин“. Следва „дословно“ повторение на разговора между двамата, който неизвестно как и от кого е чут и предаден, за да се стигне до кулминацията с бързия въпрос: „Ти би ли се омъжила за мен?“, последван от още по-бързия отговор: „Оженвам се“. „Обещаваш ли?“. „Обещавам“. Така научаваме за „неразумното обещание“, което никога не е искано и давано. Изобщо такъв просташки разговор никога не се е водил, той е пълен абсурд за такива горди хора, каквито бяха моите родители. Освен това между запознанството и брака им минават близо две години, през които всяко прибързване е могло да се избегне. Но между тях се заражда една романтична и трайна любов, завършила с брак.

Историята се разпространява в Братството, където предизвиква голяма тревога. Ето у кого: „Сестрите отиват и разказват всичко на Учителя. Те са обезпокоени много. „Как така да изчезне един такъв симпатичен брат и някоя външна госпожица да го награби“* Първата привилегия е тяхна. Нали са в един Младежки Окултен Клас…“ Една сестра негодува: „Учителю, как така го откраднаха!“ И така става, братът се оженва за еврейката, ражда му се дъщеря и той изчезва от Изгрева цели десет години. Питам се, защо ли е „изчезнал“, ако изобщо го е направил. Във всеки случай не заради „еврейката“, защото тя е живяла доста време с него именно на Изгрева, а въпросната дъщеря не е била родена през първите десет години от брака им. Вероятно се е отвратил от сплетните, „празните приказки“, които дълбоко ненавиждаше.

В желанието си да „поплаче“ по „братски“ върху съдбата на съгрешилия брат, „умният“ доктор така се увлича, че оплита фактите и твърде много се излага.

След редица подобни „бисери“ (които не мога да цитирам поради ограниченото място), където баща ми се сравнява с най-красив и високопеещ петел, а майка ми – с лисицата, която го отмъква, следва една история. Тя е твърде смешна и незначителна, но за „разказвачите“ на спомени явно има символично значение. В същия стил се разказва как Томалевски получил по лицето обрив от бръснене. Учителят го посъветвал да се намаже с катран. Той последвал съвета му. Така начернен и нещастен, седнал на една пейка и дълбоко се замислил. „Това е жалба за потъмнялото слънце на Томалевски“. Нещо като посипване главата с пепел. Едва ли е имал основание той да се разкайва и жали, но как трябва да се „посипят“ клюкарите, нека те сами решат.

Не мога да пропусна и „ценната“ информация, която никога нямаше да получа, ако не беше докторът. А именно, че баща ми се е оженил за „неподходяща жена“, а самият той е от псевдопоследователите на Учителя – „онези, които носят табели, че са такива“. Колко табели заслужава този съставител!

Нека видим какво допринасят празнословията на д-р Вергилий Кръстев за авторитета на Бялото Братство, Учителя и неговите последователи. Кога свободата на словото става слободия и какво произлиза от това.

Известно е, че Бялото Братство е християнско духовно общество. Неговият Учител отлично познава Свещеното Писание и следва Христовите повели, което е отразено в беседите му, във всички слова и разговори. Той не може да не знае, че бракът е благословен от Христос на сватбата в Кана Галилейска, нито да е пропуснал Посланието на Апостол Павел до Ефесяните: „И ще оставиш майка си и баща си и ще се прилепиш до жена си…“ И по-нататък: „…Това, което Бог е съединил, човек да не разлъчва.“ Излиза, че Учителят е бил в противоречие със Свещеното Писание, проявява тиранизъм към семейните си ученици, създава у тях угризения и душевни противоречия (случката с катрана). Неговото учение има точно обратната цел – просветление и равновесие в човешката душа. А той самият е известен като изключително благ и милостив човек, интелигентен и високо ерудиран. Невероятно е да е заклеймил брака на един от обичаните си ученици като „прокълнат“, защото е с еврейка. Никога, никъде не е писано и казано, че Учителят е бил антисемит и расист. Тъкмо обратното. Той е участвал в акцията за спасяването на българските евреи, а днес учението му е разпространено по цял свят сред хората от различни народности и с различен цвят на кожата. Ако за Учителите на човечеството бракът е обвързване, това не се отнася за последователите им. Какво би станало, ако милионите християни, мохамедани, будисти и т.н. се бяха обрекли на безбрачие. До днес нямаше да има такива, а човечеството щеше да изчезне. Трудна работа са окултните науки, самото Християнство като религия е най-трудно, защото изисква от последователите си най-мъчителното за човека – смирение и любов към врага. Затова и докторът така се е оплел и никак не е разбрал учителя. Добре, че за него има и други източници на сведения.

Какво да се каже пък за авторитета на Бялото Братство в тези писания. От духовно общество то се превръща пред очите ни в гнездо на оси и развъдник на клюки. Не е ли достатъчно, че от негово име излизат крадени авторски трудове, а трябва още и това? Защо е нужно всичко да се оскверни и омърсява?

Не са пощадени и последователите му. Обезпокоените сестри „по нищо не се различават от всяка жена, хукнала да си дири жених“, а „братята“ – истински жертви на тези апетити. Помня някои от сестрите и мога да кажа, че нямаха нищо общо с глупостите, писани за тях.

Младежкият Окултен Клас, където с почит и боязън са отивали младите последователи на Учителя, също не е пощаден. Той е сведен само до един обикновен Клуб за запознанства, чиято крайна цел е бракът между посещаващите го.

Ако не знаех истината от баща ми и неговите приятели – тези от старото поколение, а бях сред младежите, които сега се приобщават и учат, доста щях да се позамисля що за Учение и Братство е това, какъв е бил Учителят му. До там води крайно безвкусната и отблъскваща смес, поднесена ни като „духовно“ четиво. Не е лъжица за устата на доктора тази материя. Нека опита силите си в поредицата „31 забравени любовни романа“. Вече е набелязал главните герои. Може да се получи нещо по-добро от тази бъркотия. Пък и мястото за такава история е по-подходящо.

Днес е 16 септември, рожденият ден на моя баща. Пиша тези редове и мисля за родителите си. Поглеждам към стената, където са техните портрети и имам това чувство, което никога не ме напуска – че те са постоянно с мен.

Физически красиви, духовно издигнати и честни хора, те ми дадоха всичко онова, което наричаме добро.

Трайна и чиста обич ги свързваше до края на живота им. Никога не си пречеха в работата, никой не накърняваше правото на другия да има свои убеждения и интереси. Напротив! Двамата свързани с изкуството, те се допълваха в едно хармонично цяло. Майка ми беше вдъхновител, пръв рецензент и възторжен читател на цялото творчество на баща ми. Той не даваше ръкопис за печат преди тя да го прочете. На нея посвети и най-красивите си слова, на нея подаряваше и първата сигнална бройка от всяка отпечатана своя книга, надписана с обич и уважение. Това продължи и след нейната смърт като той редеше книгите под портрета ѝ.

Двадесет и трите години, с които Георги Томалевски надживя своята преждевременно починала съпруга, бяха за него години на истинско мъчение. Той никога не се утеши, никога не я забрави, независимо че живеехме заедно и той обгръщаше с любов и грижи и моето семейство. Влюбен неизменно, през последните години от живота си той ме бъркаше с нея и шепнеше: „Скъпа, скъпа Шели!“ Аз му се обаждах, а той ме целуваше с думите: „Теб също много обичам, чедо мое!“. Последните думи, които изрече с последния си дъх бяха: „Обичам те!“. Сигурна съм, че ги каза и на двете.

На списание „Ах, Мария“ предлагам 7 кратки поеми от втората част на непубликуваната книга на Георги Томалевски „Колелото на Зодиака“. Символни поеми в проза, озаглавена „Ноктюрното на залеза. Моите скръбни дни“, увенчана с прекрасно мото от Надсон.

От сърце желая изплаканите слова на обич и тъга да озарят паметта на моите родители и да я очистят от всяко сквернословие.

16.09.1995 г.

Цитатите са предадени без поправки.

* Дума из речника на духовните „братя и сестри“. Да се употребява често като много подходяща.

Коментари