3.
И тогава нещата тръгнаха със своя естествен ход: наопаки. В стаята влезе жената на Сандоз. Една от жените му. Почна да си лакира ноктите. Да полюшва бедра. Да се реши и да пее блудкави арии от Топ-Тен листата. Това не вещаеше нищо добро. Сандоз се накани да ѝ каже нещо, но тя го изпревари. „Скъпи, да си виждал някъде очилата ми?“ „Не“, сопна се Сандоз, но не успя да ми каже това, което искаше, или това, което се преструваше, че иска, защото жена му поде отново: „Знаеш ли, че сутринта ми се обади Мая и ми каза…“ „Е не, писна ми вече!“, развика се Сандоз, иначе тих и порядъчен невротик. „Стотици хиляди пъти съм ти казвал да не ме прекъсваш, когато разговарям с приятели! Казвал ли съм ти го?“ „Казвал си“, рече жена му. Целият разтреперан, Сандоз отиде до един скрин в ъгъла, издърпа едно чекмедже, изхвърли оттам куп бельо, семейни снимки, някакви кожени шапки и измъкна пистолет. Спомням си, че беше марка „Берета“. Обратно на правилото пушкалото, което виси на стената, да гръмне в трето действие, това тук гръмна, въпреки че по-рано не го бях забелязал, даже не знаех, че го има. Жена му доста театрално падна на пода улучена в областта на яйчниците, доколкото като лаик в анатомията можах да преценя. Не кървеше много. Пистолетът трябва да не беше голям калибър. Дори и не охкаше много. Някак по-различно си представях престъпление от страст, длъжен съм да призная. Всичко беше много банално, подобно на повечето всекидневни безсмислици.
Не мина и минута от изстрела и двама полицаи вече стояха в дневната. Чули, че било извършено убийство, казват. „Дрън-дрън“, успокояваше ситуацията Сандоз, „измишльотини. Вие, момчета, очевидно четете много криминални романи.“ Опита се да им обясни, че само малко се е спречкал с жена си и случайно е дръпнал спусъка, че е само ранена, и то съвсем леко, почти не кърви, а дето стене и охка, да не обръщат внимание, това е професионална деформация, тя всъщност е актриса. Неговото красноречие като че ли разколеба единия от полицаите, но другият настояваше да останат още известно време, докато нещата не се изяснят. Вярно си е, не всички полицаи са глупави. И всички останали са глупави, стана ми ясно още в същия миг. В края на краищата, това, дето полицаите останаха, си носеше и своите предимства – поне нямаше да се притесняваме от обирджии, насилници, всички тия мошеници, които се навъртат в това смутно военно време.
От благоприличие се дотътрих до бъдещия труп на жената на Сандоз и я попитах как се чувства. „Зле, много зле“, каза. Предложих ѝ аспирин. Това беше първото, което ми хрумна. Тя се съгласи. На път за банята да взема хапчетата, спрях край Сандоз. „Не те ли изненадва малко, че полицаите дойдоха толкова бързо?“, го попитах шепнешком. „Не“, каза Сандоз високо, „въобще не ме изненадва. Това е последният час. Не си ли чел Рене Гьонон. Там пише, че преди края на света събитията стават все по-забързани и накрая всичко отива на майната си.“ Бях чел Гьонон преди няколко години, но междувременно вече бях забравил за какво става дума. Полицаите, предполагам, не бяха чели „Мрачните времена“, но един от тях прояви любопитство.
– Казахте „последен час“. Какво по-точно имате предвид? Това, разбира се, не служебно.
– Имам предвид Кали Юга. Или накратко. Съществуват четири космични цикъла: златен, сребърен, бронзов и железен, ако ги изреждам правилно. Понеже в момента съм силно затъпял, за да мога да го обясня, а вие сте силно затъпели, за да можете да го схванете, ще си послужа с парабола. Всички знаете какво е Лунапарк. Знаете. Естествено. Та, златният период е, да приемем, любовният тунел, сребърният – стрелбището, бронзовият би могъл да се сравни с тобогана, а железният – с къщата с кривите огледала.
Полицаите през това време, видимо отсъстващи, разглеждаха оръжието, с което Сандоз бе стрелял. Тогава се обади звънецът на вратата. Беше поп. Свещено лице, облечено в синкретични одежди, така че да изглежда като смесица от папа, равин и сибирски шаман.
– Тъкмо минавах оттук – каза отчето, – когато чух, че в тази къща е станало убийство, а жертвата още не е умряла, и си помислих: трябва да я изповядам, да ѝ помогна в тежкия час.
Рене Гьонон изглежда е бил прав. Новините се разпространяваха все по-бързо. Особено лошите.
Сандоз нямаше избор.
– Заповядайте, отче. Но се съмнявам, че ще ѝ бъдете от помощ. Тя е будистка, поне така твърди. Не вярва в Бога, светите тайнства и това си е.
– Ще бъда искрен – въздъхна свещеникът, – не вярвам и аз.
Тук се намесих аз.
– Тогава как може да сте поп?
Един от полицаите възропта. Със строг глас обясни, че свободата на вероизповеданията е гарантирана от конституцията и че правото на свещеника – да вярва или не – е неприкосновено.
– Господа, моля ви, господа. Всичко е наред. С удоволствие ще обясня на господина, и на вас, как станах Божи служител. Вижте, завърших специалност Електротехника и все не можех да си намеря работа. Горе-долу по това време почина нашият енорийски свещеник, аз издържах едни приравнителни изпити и постъпих на служба на неговото място. Макар и атеист, приех работата си изключително сериозно. Ако ме бяха назначили по специалността, никога нямаше да вярвам в електротехниката, но ви уверявам, че щях да бъда един солиден инженер. И си казах, сега си поп и ще дадеш всичко от себе си, за да бъдеш добър поп и душите на вярващите да отидат по-леки и по-чисти в ада. Дори започнах да се занимавам с теология.
– Искам аспирин – изкрещя жената на Сандоз.
– Дай ѝ на тая курва аспирин – викна попът – и ѝ кажи да не ме прекъсва.
Полицаят послушно изтича за аспирин. Докато минаваше забелязах, че на шапката има следния знак:
[свастика в триъгълник]
Това ме изненада. В суматохата там навън трябва да се е сменила политическата система. Но не обърнах много внимание.
– И така – продължи попът високопарно, – изучавайки патристиката стигнах до извода, че всички хора са малко, или много атеисти. Това ми вдъхна самоувереност. Ето как. Бог е толкова велик, до такава степен превъзхожда нашите способности за наблюдение и възприятие, че никой не вярва в него до степен да каже: аз вярвам. Освен това всички сме произлезли от Адам и Ева и следователно по необходимост сме в родство с Юда Искариотски, маркиз дьо Сад, Хитлер, Сталин, с всички престъпници. Те, всички, са наши братя. Всички ние, доколкото ни има, сме бандити, кучи синове, разбойници, сводници, мръсници и единствено доброто възпитание и изисканите маниери могат да ни помогнат.
Понеже по естеството на професията си стояха далеч от проблемите на теологията, през времето докато попът говореше, полицаите се занимаваха да човъркат нещо около оръжието. При все че не се появи в първа глава, пистолетът още веднъж гръмна, с което окончателно разби всички правила на драматургията. Куршумът, каква случайност, улучи единия от полицаите. Другият, изпаднал в шок, зяпаше тъпо тялото на колегата си, което се превиваше край жената на Сандоз. Като се посъвзе малко, рече: „Всички сте ми свидетели, че пистолетът гръмна случайно… Мога ли да съм такъв кутсузлия!? Вчера пет пъти да стрелям по един избягал затворник и петте пъти неточно, а днес да не искам да стрелям, дори да не се целя, и да улуча колегата си.“
– Случва се – каза попът.
– Ама защо все на мен?
Раненият полицай и жената на Сандоз в един глас завикаха:
– Аспирин, искаме аспирин!
Ау-у, аспирин повече нямаше. Намерихме само няколко таблетки витамин С, които дадохме на ранените и те на часа живнаха. Полицаят, оня, който по погрешка стреля в колегата си, изпадна в депресия. В миг на разстройство ни призна, че това е вече четвъртият партньор, когото случайно застрелва, и че за цялата си кариера не е убил нито един престъпник. Вярно – комисиите доказват, да – няма и следа от съмнение, но той се чувства неприятно и се страхува, че ще го разжалват. И ако в най-скоро време не убие някой крадец, ще се самоубие.
Сандоз го утешаваше. И с право. Улученият полицай въобще не беше мъртъв; по скалата QUALY (Quality Adjusted Life Years), която измерва от 1.0 (превъзходно здраве) до 0.0 (смърт), на него можеше да му се даде едно 0.03. И жената на Сандоз не беше мъртва. Даже имаше шанс и да се измъкне. Но полицаят беше неутешим. Непрекъснато повтаряше: „Когото улуча – той вече не става.“ Вярваше в това като в аксиома.
Липсата на аспирин започна да става крещяща. Настана препирня кой може да иде да го набави. Полицаят настояваше да бъде той, защото той бил улучил колегата си. Сандоз настояваше той да отиде до аптеката, защото бил домакин, пък и пръв използвал пистолета. Аз настоявах като неутрално лице, което не е нарушавало заповедта: Не убивай. Полемиката бе прекъсната от попа. Той нареди за аспирин да отиде полицаят, а ние да се успокоим, за да може на спокойствие да изповяда умиращите. Разбрахме се пътьом да купи йод, бинт и пластири, защото веднъж като се разгърми – както ни казва опитът – после трудно се постига примирие.
4.
Полицаят отиде за лекарства. Попът се прокашля. Извади някакъв бележник и се приближи до ранените. Въобще и не погледна полицая. Или го смяташе за безнадежден случай, или го интересуваха само жените.
– Дъще – каза делово, – твоето време изтича. Искаш ли да изповядаш греховете си?
– Не знам за какво говорите.
– Говоря ти да изредиш кога си лъгала, крала, убивала, прелъстявала, кога си била подла, коварна… С кого си се чукала, боледувала ли си от венерически болести, чифтосвала ли си се с животни… Дали си изменяла на родината и дали си работила за чуждо разузнаване… Дали си пътувала гратис в транспорта…
– Нямам нищо за казване! – прекъсна го жената.
Попът я удари с юмрук. Дясно кроше.
– Може би това ще ти освежи паметта.
Жената, почти в несвяст от загубата на кръв и от удара, избухна в един изключително рядък, автентичен плач. Можех да се закълна, че не беше блъф.
– Сандоз бе, той ме бие, а ти нищо не правиш?
Сандоз вдигна рамене. Беше безсилен.
– Не, скъпа моя. Църквата е отделена от държавата. Нямам право да се меся в нейните дела.
Попът я удари още веднъж. Този път ъперкът.
– Чу ли? Ако не ме слушаш, ще наредя на полицая, като се върне, да те пребие. Да знаеш, че работя на хонорар към полицията. Разбра ли…
– Разбрах. Признавам всичко и се разкайвам. А сега искам един аспирин.
Но, както вече казахме, аспирин нямаше. Полицаят беше отишъл до аптеката на ъгъла и още не се беше върнал. Нямаше вече и витамин С. Нямаше нищо. А и какво би могло да има в границите на едно пространство (за да не употребя една по-определена дума), където поповете работят за полицията, думите значат обратно на това, което пише в речника, където няма значение кой е субект и кой е обект и където – заради рестрикциите – ходът на времето е сведен до перфект и плуск-вамперфект? Да, и в това има логика: така миналото по-малко се хаби.
А понеже жените са си бъбриви, една надвиснала смърт нищо не означава за тях. Дори ги избива на разговори. И жената на Сандоз не беше някакво изключение.
– Ето – каза – наближава. Още малко и ще си отида от този свят. И почти не съжалявам. Това, дето изглежда, че малко съжалявам, е по-скоро актьорска игра, отколкото истина. А и не мога повече да гледам тези мутри около мен. Съвсем малко по-далеч от смъртта са, а ми се надуват. Носят ми аспирин, изповядват ме, грижат се за спасението на душата. И този идиот, на когото подарих най-хубавите си години, макар да не го обичах… Даже и парите не съм му искала… Този идиот да не иска да ме защити от някакъв поп, който пък работи за ДС. Наистина, няма за какво да съжалявам.
После млъкна. Болките явно станаха по-силни. Раненият полицай също стенеше, което донякъде се разминаваше с представата, че полицаите са хора без страх и пороци. Но това е само един от многото предразсъдъци. За щастие колегата му, който беше отишъл за аспирин, влезе в къщата, целият озарен и грейнал, носейки купчина санитарни материали. Докато раздаваше лекарства и витамини, той ни обясни причините за своето закъснение. Каза, че в аптеката било пълно с народ, но той взел аспирина и другото, като се прередил. На излизане съгледал избягалия затворник, по когото безуспешно стрелял, и се втурнал след него. Гонил го цели три квартала, при първия по-удобен случай стрелял – и отново не улучил. Не ни стана ясно защо се радва. И това ни обясни. Куршумът, който се разминал с избягалия затворник, вярно – случайно, уцелил бандит, обиращ банка, който се опитвал с една торба пари да хване такси.
Но радостта му не трая дълго. Едва разказал какво му се бе случило и падна покосен от снайперистки куршум. Куршумът бе дошъл безшумно през прозореца, най-вероятно от Сараево, на някакви си 175 километра от апартамента на Сандоз. Военната технология очевидно напредва. Попът за благоприличие му провери пулса. Беше мъртъв.
– Ето как животът не представлява нищо – каза раненият колега на убития полицай. – До преди малко се вайкаше, че ме е застрелял, а сега лежи тук мъртъв. Преди мен.
Сандоз въздъхна.
– Неведоми са пътищата господни.
Аз казах:
– Още по-неведоми са пътищата на блуждаещите куршуми.
– Pulvis et umbra sumus.
Жената на Сандоз заплака. Каза ми, че сега вече няма кой да арестува Сандоз – единият полицай е тежко ранен, другият вече мъртъв – и че престъплението му ще остане ненаказано. Опитах се да я утеша; че ще дойде някой друг и че ако не дойде, Сандоз сам ще се предаде. Безуспешно. Докато аз така безочливо лъжех (макар, че по-късно ще се окаже, че случайно съм казал истината), другият полицай издъхна. Това малко ѝ оправи настроението. Смъртта на другите понякога може да утешава. А това вече беше втора смърт само за един час.
Случайно хвърлих поглед към кутията с лекарства. На всяка имаше знак:
[свастика в триъгълник]
5.
Сандоз наистина беше прав. Събитията се развиваха с филмова скорост. (Би трябвало да се напише студия за влиянието на филма върху хода на времето в Кали Юга.) Не минаха и пет минути от трагичната смърт на полицая и на вратата звъннаха санитари. Забелязах, че на ръкавите, вместо ленти с червен кръст, имаха знаци:
[свастика в триъгълник]
Казаха: „Дойдохме да изнесем труповете!“ Искаха да отнесат и жената на Сандоз, но тя се възпротиви. Не е мъртва, казва, че само ѝ е малко лошо, но вече се чувства по-добре. Санитарите настояваха. „Беше ни казано, че тук има три трупа!“, твърдеше единият. А бе, ще бъдат повече от три трупа. Ама засега са само два. Затова ги изпратихме навън, да изчакат хода на събитията някъде по маргиналиите и да не внасят излишна изнервеност в и без това напрегнатата ситуация.
Обаче всуе! Излишната изнервеност няма как да се избегне. Не и в това мрачно време. Разминавайки се с излизащите санитари, се появи загиналият полицай. Жив и здрав. Видимо в добро настроение. Това вече беше прекалено. Като забеляза, че сме смаяни, полицаят попита:
– Господа, виждам, че моето присъствие Ви обезпокоява. Каква е причината?
– Ами, такова – каза Сандоз, – до преди малко бяхте мъртъв. Съвсем мъртъв. Преди няколко минути Ви откараха в моргата.
– Няма такова нещо – усмихна се полицаят, – заблудили сте се. Аз не съм онзи, когото изнесоха. Това е брат ми Валдемар. Аз съм Казимир. Не, сгреших. Аз съм Валдемар, а той беше Казимир. По случайност и двамата сме полицаи. Това е, нали знаете, семейна традиция. Ние сме девет братя и всичките сме полицаи. Ето, аз исках да стана поп, но баща ми не искаше и да чуе.
– Странно – намеси се попът, – аз исках да стана инженер, а пък станах поп. Обаче… нещо не изглеждате много опечален от смъртта на брат си?
– Ще бъда искрен – не съм. В края на краищата, умря за родината си, на бойния си пост. И недейте да забравяте, че останахме още осем. Та така, тук е имало някаква стрелба, ако правилно съм осведомен…?
– А бе – започна Сандоз отдалеч, – зависи как го погледнеш…
Изведнъж полицаят, Казимир или Валдемар, сега сигурно вече му знаехме името, си погледна часовника и стана сериозен. И ние станахме сериозни, от уважение към представителя на властта. Оказа се, впрочем, че след две минути трябвало да започне поредният епизод от „Династията“. Въобще не мога да си представя как сме могли да забравим този факт. Сандоз бързо включи телевизора и добре познатите ни начални кадри изпълниха помещението.
Епизодът не беше кой знае какво. Но трябва да призная, че беше по-интересен от епизода, в който ние участвахме, без ни най-малко да знаем какъв ще бъде краят, а той ще е трагичен, както вече казах по-рано. Вярно, героите на сериала не правеха нищо по-различно от това, което и ние да не бяхме правили: убиваха се, гълтаха хапчета, лъжеха се, търсеха някакъв коварен враг, преструваха се, че обичат и мразят. Но ако някой беше вложил стотици хиляди долари в нашата свинщина, тя щеше да бъде къде-къде по-бляскава и гледаема. А така се налагаше да търсим спонсори, за да го избутаме някак до края.
– В пъкъла ще идат всичките! – провикна се попът с апокалиптичен глас.
Сигурно имаше предвид героите на „Династията“.
– Щото ние няма!? – му се сопна Сандоз.
Потребителският манталитет на жената на Сандоз си каза думата. Както си лежеше пребледняла от загубата на кръв, каза, че сме тълпа идиоти. Сърцато защитаваше шоу-бизнеса. Сякаш прочела мислите ми – което не е изключено, защо хората миг преди смъртта си някак просветляват – каза:
– Ето, ако бяха вложили в нас няколко милиона долара, всичко щеше да има смисъл. А така… Пием ерзац кафе, в къщата няма аспирин…
– Но какво щеше да се промени по същество? – попита попът.
– О – кокетно изви тя, – много неща. Щяхме да носим хубави дрехи, да живеем в разкошни къщи, да пием по-добри питиета.
Но всичко останало щеше да е като сега, помислих си аз; безсмислено, глупаво, излишно, досадно, мъчително. Просто няма съмнение. Боклукът си остава боклук. Можеш да влагаш милиарди долари – не струва. Така е подреден светът. И колкото повече пари даваш, за да го усъвършенстваш, толкова по-лош става той. Най-после в мен проговори християнинът. Макар че това, с по-добрите питиета, ми хареса. Трябва да си призная.
Състоянието на жената на Сандоз рязко се влоши. Поиска пет аспирина, скоро след това цяла кутия, но болките ставаха все по-силни. Освен това нещата продължиха, както се случва в подобни случаи, да се движат в посока – пълен хаос. Без видима причина първо с гръм и трясък падна настолната лампа, след това грамофонът с плочите, и после тръгна наред – скринът с порцелановите сервизи, шкафът, няколко картини и накрая един стол. От прахта и пепелта на този мизерен Помпей изникна видение с фотоапарат на рамото и карта PRESS, защипана за лентата на шапката.
– Какво е това, бе – извика Сандоз, – а вие пък кой сте?
– Аз съм журналист от „Вечерни новини“.
– И какво правите в моя дом?
– Аз съм тук служебно – каза журналистът.
Вероятно за да направи добро впечатление, той извади от портфейла журналистическата си карта и се легитимира пред полицая. Картата беше редовна. Сега вече не знаехме какъв е случаят: или всичко това се случваше в редакцията на „Вечерни новини“, или нямаше обяснение. Е, журналистът каза, че го е изпратил главният редактор, че съжалява за това, че ни безпокои, но че има задача и трябва да я извърши професионално. И е длъжен да отрази събитие. Има и надница. Така че какво можеш да кажеш на едни такива аргументи и на завладяващия чар на печата и подписа? Сандоз все пак реши да реагира. Поиска от полицая журналистът да бъде изведен.
Но полицаят нищо не можеше да направи.
– Съжалявам – рече, – обаче не мога. Свободата на печата е гарантирана. Такъв е законът. С цел по-доброто информиране на обществеността журналистите имат достъп навсякъде.
– Не съм чувал досега за такъв закон – каза Сандоз.
– Наскоро е приет – обясни полицаят. – Според него журналистите имат право да разследват всичко, каквото им хрумне. Могат да влизат в жилища, да отварят кореспонденция; естествено, при положение, че имат да отразяват събитие и са с редовни документи. Е, към него има и едно допълнение. Там пише, че журналистите, когато е в интерес на разследването, трябва да предоставят всички данни, с които разполагат, на Службата за сигурност.
Докато продължаваше този диспут за закони и свободи на печата се сетих за загадъчния символ, който наскоро бях сънувал и който все по-често виждах наяве. И в горната част на журналистическата карта стоеше триъгълник с пречупена светкавица по средата. Какво ли означава той? Последната емблема, за която се сещам, а тя бе и доста разпространена, беше петолъчка и имаше съвсем ясно значение: планини от беди. Човек трябва да бъде внимателен с емблемите. Приятелят ми Ера например, докато медитирал над емблемата на НАТО, същата – роза на ветровете, открил в нея скрита свастика:
[свастиката емблема на НАТО]
6.
Сандоз искаше да изчисти нещата веднъж завинаги. Попита журналиста с каква задача е изпратен в неговия дом и той без да го увърта му отговори, че е тук, за да направи няколко снимки и един репортаж за серията загадъчни убийства, които са се случили. Всички онемяхме. Попът даже се прекръсти. Помислих си: къде ли са сега тия, дето ме критикуваха, когато твърдях, че на този свят има прекалено много свобода? Ето докъде води свободата на печата.
Откъде обаче журналистът е могъл да знае, че тук ще има убийства? Това и го попита Сандоз. Журналистът се оправдаваше с това, че така му е предал главният редактор. Сандоз упорстваше: а главният редактор откъде е знаел?
Журналистът се смути.
– Защото всичко сам е измислил.
Сандоз го сграбчи за яката. Как така измислил? Защо измислил? Хубаво – Кали Юга – ясно, ама това пък вече е недопустимо; не може хората да се стрелят по каприза на някакъв завеждащ криминална хроника. Полицаят се опитваше да разтърве Сандоз и журналиста, като непрекъснато патетично повтаряше някакви кухи фрази за свободата на печата. Жената стенеше на пода. Попът се кръстеше в ъгъла. Аз се разхождах наоколо, хванат с ръце за главата. В един миг цялата тази картина като че ли се канеше да избухне – такова беше напрежението – но после ентропията си свърши работата и не след дълго всички седяхме по столовете, дишайки тежко.
Журналистът негодуваше. Не било предвидено при отразяване на събитие и той да пострада. Отведнъж всичко ми стана непоносимо и реших да се поразходя. Съществуваше опасност това, което се случи в мое отсъствие, да остане завинаги забулено в неизвестност, но все пак излязох. Навън беше още по-непоносимо. Което и можех да очаквам. Даже си го очаквах, но все пак се подтиснах. Хора и жени, едно необятно множество, вървяха във всички посоки, блъскаха се и неумело се преструваха, че вървят с някаква цел, и за да бъде това поне малко по-поносимо, беше необходимо още едно измерение. Но измерения – дуки! Пред витрината на един магазин видях как едно семейство – баща, майка и дъщеря – внимателно, почти набожно наблюдават буркан с конфитюр, консерва цвекло и бутилка вино. Друго на витрината нямаше. Богоизбран народ! Хм. Помислих си: no pasaran.
Реших да се върна при Сандоз. Винаги е по-приятно в къщата на приятел, дори когато там е в ход серия загадъчни убийства. Както можех да предположа, докато бях навън, нищо не се бе случило. Щом отворих вратата, действието продължи. Жената на Сандоз попита журналиста дали е документирал всичко. Той потвърди. Притесняваше се как ще излезе на снимките, но журналистът ѝ казваше да не се безпокои, защото той е професионалист.
– Все пак трябваше малко да си оправя прическата – рече.
– Но, моля Ви, госпожо, така ще бъдете по-естествена.
Сандоз прекъсна тези празни приказки и поиска да разбере какво е имал предвид журналистът, казвайки, че цялата тази сбирка е измислена от главния редактор. Човекът на перото нямаше нищо против. Но в замяна поиска чашка кафе. Какъвто си е садист, Сандоз накара жена си, както е ранена, да отиде да направи кафе. При това за всички.
– Вижте – започна журналистът, – нали е лято и всички са на почивка. Или си седят по къщите и се преструват, че са на почивка. Скука; и тиражът пада. Тогава какво да се направи? И главният редактор измисли едно вълнуващо престъпление, една афера, нещо като това днес. А аз само записвам и документирам. Нямам нищо общо.
– В какъв смисъл – измисли? – попита Сандоз. – И на мен ми хрумва какво ли не, ама нищо от това после не се случва.
Журналистът се усмихна.
– Да, ама зад Вас не стоят цялата пропагандна машина и най-съвременните технологии.
Настана мълчание. Сандоз отново полудя. За всеки случай скрих пистолета на сигурно място. Как така измислил, какво измислил, беснееше Сандоз. Вярваше, че поне собствените си постъпки може да контролира. Вече единствено в това вярваше и търсеше за него сигурни доказателства. Но не бил, по думите на журналиста, запознат с устройството на печата. Защото как иначе без причина щял да стреля по жена си.
– Чуваш ли какво те пита господинът, женомразец такъв, свиня!? – изрида ранената, влизайки с кафето.
– Човек винаги има причини да стреля по жена си.
– Съгласен съм – намеси се полицаят, – но след това подлежи на съдебна отговорност.
Журналистът сръбна малко кафе и продължи.
– Вижте сега, печатът контролира 95 % от всички събития по света. Как иначе можеше да стане това, което е. Кой щеше да следи всички събития, да пише текстовете, да редактира? Именно затова вестниците се печатат един ден по-рано. Текстовете, които излизат, са всъщност едни малки пророчества за събитията утре. Освен това разполагаме и с най-съвременна японска технология. Нали сте виждали купищата антени и ретранслатори на покрива на нашия небостъргач. Е, въпреки че не са някакъв Science Fiction, това са ретранслатори, които непрекъснато излъчват съобщения. Вие, разбира се, не ги чувате, но те ви се врязват в съзнанието и всеки от вас постъпва така, както желае главният редактор.
Пълна глупост, помислих си аз. Не че имам особено високо мнение за човека, но все пак има някаква разлика между него и радиоапарата. Или няма. И хората, и радиоапаратите дърдорят глупости. Впрочем и от двете страни на медиите стоят хора. И цялата тази баснословна технология служи само кретенизмът да стане още по-достъпен, евтин, ефикасен и глобален.
– Ето какво представлява животът – вайкаше се Сандоз. – До преди половин час си пиехме кафе и си приказвахме за сънища, а сега, като при Оруел, се намираме в един свят на негативната утопия.
– Да-а-а – утешаваше го попът, – животът е един боклук, чада мои. Трябва да се молиш, молиш и пак да се молиш. А как да се моли човек, когато и молитвите се подслушват. Чухте какво каза журналистът. Хванат ти молитвата, запишат я на лента и я изрежат. Това, което не им хареса, изтрият и чак тогава я изпратят към Бога. А Бог не обича такива молитви.
Добре де, помислих си, поне ще излезем във вестниците. Все е нещо. Малко известност винаги е от полза. Поне може да се утешаваме, че печатът е наистина свободен. Но само печатът.
– А сега, стига толкова! – извика Сандоз. – Искам да остана насаме с жена си. Отидете в другата стая.
Превод: Асен Благоев