Действащи лица:
Моне… Мъж на Георгина, брат на Ла Страда, вуйчо на Цицибела.
Георгина… Само жена на Моне, с другите няма нищо общо.
Габриел Ла Страда… Брат на Моне, вуйчо на Цицибела и танцьор в кабарето на господин Тупи.
Цицибела… Племенничка на Моне и на Ла Страда и щерка на тяхната сестра.
Лекарят… Доктор на повикване.
Тип… Човек, който не си знае името, а се познава с Цицибела.
Какле Кактус… Крадец със златно сърце.
Бакле Баксуз… Крадец с лоша артистична кариера и говорен дефект.
Таксиметров шофьор… таксиметров шофьор.
Господин Пепо… Шеф на сградата, където се развива драматическото действие.
ЧАСТ ПЪРВА I.
Коя е тази? Нима не видя змията?!
Салонът на Моне и Георгина, в който има всичко необходимо. Чува се упорито звънене на телефон. Влиза Габриел Ла Страда, облечен в женско боди, по лицето му личат следи от грим, косата му е пригладена, готова да се покрие с перука. Сяда до телефона, слага телефонната слушалка под брадата си и докато говори не спира да лакира ноктите на краката си.
Габриел: Ало! Ало! Да! Алооо!
Трясва нервно слушалката. Тръгва да излиза от стаята.
Мисля, че тук телефоните звънят, защото им е досадно да са сами…
Пред него се появява Моне.
Моне: Да не си се появил повече така. На всички казвам, че работиш като нощен пазач, а ти се разхождаш в женско боди.
Габриел: Трудно ти е да кажеш, че се разхождам като педераст?!
Моне: Познавам брат си. От нашата кръв педераси не стават!
Габриел: Слабокръвни сме ние за педераси, нали? Ето, вече ми се вие свят. Ще ми позволиш ли да седна?
Сяда във фотьойла и продължава да лакира ноктите на краката си.
Моне: Целият град говори, а и тая не затваря уста.
Габриел: Щото са провинциалисти, затова!
Моне: И ние не сме от много близо… Поне в моята къща се дръж като човек.. И внимавай – нито съм те видял, нито си ме видял.
Излиза.
Габриел (след него): Забрави да кажеш, че госпожа Георгина винаги крещи когато ме види гол!
Тихо на себе си:
Идиот! На всички ме представя за нощен пазач и се ядосва, че не му вярват.
Тръгва да излиза от стаята, но телефонният звън го връща назад.
Ако е тъпанарът Тупи ще му кажа, че повече няма да ме види в неговия локал. След моя номер гостите и най-вече мъжете могат да бъдат събирани на части по пода, а той ми дава пари за оранжада и лете, и зиме…Маниак!
Вдига слушалката и сяда в предишната поза.
Ало! Да! Да! Какво? Дали съм педераст?… Ей, слушай! Майка ти е педераст на тебе, перверзник такъв!
Трясва слушалката и тръгва да излиза, но отново се чува телефонът: зър-р-р-р-р-р-р-р-р!!! Връща се и отново вдига слушалката.
Габриел: Майка ти е педераст на тебе… Какво? Майка ти ми е сестра? Кой? Цици! О, мъничката ми, трябваше веднага да кажеш… Моля? Аз нервен? О, не. Това е реплика, мила моя. От новото ми представление… Да, да – много съвременна и авангардна… Какво? Пристигаш? Я-я-я-я-я-я-я! Не съм те виждал хиляда години. Чакам те на гарата. Чао!!!
(Затваря.)
Отиде ми спането, а мислех да ударя една глава. Идва Цици! Като му кажа, че идва малката, Моне ще скочи от третия етаж…
Излиза весел. Телефонът отново звъни. Зър-р-р-р-р-р, зър-р-р-р-р-р! Но сега влиза Моне. Държи свит на руло вестник. Спира пред телефона, който продължава да звъни. Изважда от вестника нож и срязва кабела на телефона.
Моне: Винаги когато звъни получавам инсулт! Нищо не ми остана от сърцето. Каквото има да ми се случва нататък, ще ми се случи на мозъка, нещо като инфаркт или мозъчен удар. Но при такива условия на живот да има какво да те удари си е жива премия. По цял ден брат ми педерасът се мотка из къщата. А ония, на които дължим някоя стотинка, не забравят да звънят и среднощ.
Размахва прерязания кабел.
Поне от тази страна сега ще имам мир. Тишина-а-а-а-а-а…
Злобно се разсмива, сяда, разтваря вестника. Влиза Габриел Ла Страда, облечен със шлифер. Бос, без панталони, по чехли. Гримът е изчезнал от лицето му. Само с обеца на ухото. Изтръгва вестника от Моне.
Моне (изплашен): Ау-у, каква гадост! Ах, ще ме побъркаш!… Повече да не съм те видял без грим.
Габриел: Отивам да посрещна Цицибела.
Моне: Идва Цицибела? О, не… Само това не!
Габриел: Учебната година е завършила и тя ни идва на гости.
Моне: Не искам да я виждам вкъщи! Докато кажеш: „А!“ – тя вече е бръкнала в гащите на някой сатир от улицата. Разбери, не я искам вкъщи! Бедната Георгина, винаги припада заради нея! О, не… Само това не ми казвай!
Габриел: Моне?! Не те ли е срам. Нима можеш да говориш така за единствената дъщеря на сестра си.
Моне: Аз нищо не казвам – тя казва! А когато Георгина казва нещо – всички се съгласяват. Най-бързо аз.
Габриел: Много здраве на твоята Георгина и ѝ предай, че никога няма да се съглася с нея, поне що се отнася до боите за коса и тяхното качество.
Габриел Ла Страда разтваря широко шлифера си и отдолу блясва червено женско боди. Моне замахва с вестника, а Габриел Ла Страда избягва през вратата. Като разбира, че оня е избягал, Моне се отпуска с вестника и пуска радиото. Песента го подсеща за младите, романтични години, затова той го усилва до дупка. Старият шлагер изпълва стаята до край.
Моне: Педераст! Сигурно е правен след някое политическо предаване по телевизията…
Старият шлагер изведнъж спира. Моне нервно удря радиото. Този път оттам се чува гласът на говорител:
Гласът от радиото: Компютърът току-що показа телефонен номер 223322. Очакваме собственикът му да се обади до пет минути в нашата редакция, след като отговори точно на въпроса: В коя година Колумб е тръгнал да открива Индия? Той ще получи награда от две хиляди германски марки. Докато очакваме да ни се обади щастливецът, слушайте музика от студиото.
Изведнъж се плясва по челото. Толкова силно, като че иска да убие цял рояк мухи, събрани на едно място.
Тате трябва да ме е правил в сряда след някоя от глупостите на националния отбор по футбол. Глупави, ялови сперматозоиди. Ами номерът 223-322 е моят. Номерът на личния ми телефон. Голям номер! Ха, ха, ха! Номер! Това се казва номер! Ей сега ще се сетя кога Колумб е отнесъл за Америка. Това изобщо не е трудно. Знаех го, ей сега го знаех, като че беше вчера. И хоп – две хилядарки в джоба… Да ви питам ли в чии джоб? Разбира се, в джоба на Моне… Кретени! Всички в пощата са кретени! Изключват ти телефона когато ти е най-необходим. А после се чудим защо 90% от гимназистите са морфинисти.
Пада на колене, търси телефонния кабел. Удар на гонг. Светлина. Свива ръцете си на фуния и с всички сили виква към радиоапарата:
Ей, аз съм! Това е моят номер – 223-322! Знам го още от дете! И знам кога Колумб е драснал за Америка! Когато е разбрал, че жена му я ебат негри!…
Изправя се. От радиото се чува гласът на шпикера, който подсеща щастливеца, че има само още една минута. Следва музика. Ядосан, Моне изважда пистолет от шкафа и го насочва към радиото. Пистолетът е празен, музиката се усилва. Той грабва радиото и го изхвърля през прозореца. Откъм улицата се чува вик:
Глас от улицата: Майко-о! Отиде ми главата!
Моне затваря прозореца и се вкаменява. В стаята влиза Георгина. Държи тенджера и я мие.
Георгина: Светът е пълен с идиоти. Един току-що хвърли радио през прозореца. Уцели точно собственика на сградата – господин Пепо. Бедният, ако оживее, ще разгони фамилията на този нещастник.
Излиза. Моне поставя пистолета на слепоочието си, натиска спусъка, но напразно. Пистолетът е празен. Излиза, отива в банята и след малко се връща, сяда на фотьойла като в едната си ръка държи мокър чорап.
Моне: Георгина! Георгина!
Георгина (пак влиза с тенджерата): Всяка вечер викаш. Като спиш викаш. Денем пак викаш. Викаш, викаш и това е всичко, което знаеш да правиш. Кажи какво искаш?
Моне: Ела по-близо да ти кажа!
Георгина: Вече съм до тебе.
Моне: Мини от другата страна. Така те виждам по-добре.
Георгина: Все на тебе да ти е добре, а на мене? Никога не питаш какво ми е на мене! Как се чувствам между твоите пижами и бодито на брат ти – педераса. Питаш ли ме как ви гледам да се влачите из тази къща.
Моне: Никой не е крив, че будим у теб перверзни асоциации. И запомни – моят брат не е педераст. Само така изглежда.
Георгина (като излиза): Така изглежда? Прилича на курва!
Моне (спира я): Само когато е хремав или има високо кръвно. Ей, чакай, върни се! Вземи това!
Георгина: Мокър чорап?
Моне: Да и ме удари с него по главата.
Георгина (като се смее): Не разбирам. Защо с мокър чорап?
Моне: За да изглеждам като ударен с мокър чорат по главата. Затова.
Георгина (връща му чорапа): Ако е така, аз закъснявам. Ти изглеждаш ударен с мокър чорап откакто те познавам.
Моне: Лъжеш!
Георгина: Ти не си виновен, Моне. Характерно за ударените е да не вярват на никого, а най-малко на жените си.
Моне: Тогава ме удари още веднъж.
Георгина: Искаш двойна доза? Защо?
Моне: За да имам оправдание за глупостите, които направих. Само човек, два пъти ударен с мокър чорап по главата, може да бъде толкова тъп.
Подлага се да го удари, но върху главата му падат само капки от чорапа.
Георгина: Удрям те и веднага излизаш. Не искам да живея с дефектен.
Моне: Няма да усетиш кога ще изчезна. Трябва да купя радио преди онова животно да се е върнало от болницата.
Георгина (отново замахва, но се отказва): Моне! Знаеш, че съм много патетична. Все за това си патя. По-добре е да не те удрям. Така поне се лъжа. Добър е, казвам си, малко е ударен, ама има и по-ударени от него. А сега тази двойна доза може да те изхвърли съвсем зад борда. Не дай боже и ти да започнеш да се разхождаш по червено боди или да станеш нощен пазач…
Вдига го от стола, иска да го прегърне. И сега се случва нещо, което ще става винаги по-нататък. Тя ще се разплаче и ще падне в ръцете му. Той ще я подържи, а после ще я пусне. Остават един до друг и си мерят пулсовете.
Георгина: Леле, Моне-е-е! (гледа го с ококорени очи и само вика) Леле, Моне!!! Леле, Моне!!! Леле, Моне-е-е!!!!!
Моне: Леле, колко лошо изглежда жена, ударена с мокър чорап по главата… Ама и аз добре съм го намокрил.
Георгина (без да помръдва): Леле, Моне!!! Леле, Моне-е-е-е!!!
Моне: Добре, че не удари и мен, иначе сега щяхме да пеем в дует. А дует с Георгина – никога! Не знае друга песен, освен тази: Леле, Моне! Леле, Моне!
Георгина: Да видиш само как мина през стаята!
Моне: Как мина през стаята? Кой мина през стаята? Как… ще мине през стаята като ти през цялото време го държиш за ръце?
Георгина: Какви ръце? Нея никой жив не може да я хване!
Моне: Държиш мъжки чорап… Говориш за нея?! Коя е тази?
Георгина: Змията е! Нима не видя?!
Моне: Змия на третия етаж? Глупости! Георгина! Ти сигурно си се видяла в огледалото. Знам, че винаги когато се видиш в огледалото, викаш: Змия-я-я! Змия-я-я! И понякога: Леле, Моне, леле Моне!!!
Георгина: Това беше змия! Сто на сто!
Моне (сериозен): Сто на сто! Казваш, че сто на сто е била змия? Много е. Като съм се родил, майка ми питала доктора: „Какво е?“. Той ѝ казал: „Сто на сто мъжко“. „Много е“, казала майка ми и не поискала да ме види. Татко ми бил пиян сто на сто цяла седмица. И когато станах мъж, той стана сигурен сто на сто, че ми е баща, защото такъв стопроцентов идиот само той може сто на сто да направи.
Георгина: Моне, престани! Тя е сто пъти по-опасна от твоя идиотизъм. Може да обвие целия апартамент и пак ще ѝ остане място под опашката.
Моне: Апартаментът и без това не е наш.
Георгина: Имам по-добро предложение. /вика/ Да бягаме, Моне-е-е!
Моне: Съгласен, само кажи накъде?
Георгина: Момент!… През вратата не може. През прозореца – не може… Леле, Моне!
Докато тя говори, той вече тича насам-натам.
Моне: Е, оттам ти ще избягаш. Леле, Моне много е тесен за двама.
Георгина: Леле, Моне – това е навсякъде! Леле, Моне – живи ще ни изяде!
Моне (пада на колене пред Георгина): В такъв случай искам да кажа последната си дума… Ако я дочакам изправен, ще падна покосен като трева, не – като детелина… (прегръща краката ѝ и вика с всички сили): Затвори ѝ устата и не ѝ давай да ме изяде!
Георгина (като го отблъсква от себе си): Егоист! Саможивец! Посерко! Лунатик!
Моне: Какво е това лунатик!?
Георгина: Нищо. Ама трябваше да го кажа. Беше ми на езика.
Моне: Добре, продължавай!
Георгина (продължава): Може би ще затворя нейната уста, ама твоята не мога. Все искаш нещо. С чорап да те ударя, на змията да не те давам… (изважда кърпичка и трие сълзите си): Не мога да се вредя от тебе. Сякаш аз нямам желания. Например преди малко исках да ти кажа същото.
Моне: Какво желание е това, Георгина? Нека си го поделим. За двама ни ще има. Само на змията не знам какво ще остане.
Георгина (вдига глава): Чуваш ли, Моне? Съска! А когато змията съска – тогава напада!
Моне (ослушва се): Георгина, да не те разочаровам, ама от самото начало нито змия виждам, нито съскане чувам.
Георгина: И аз не виждам, ама…
Моне: Ама?
Георгина: Усещам я!
Моне (запушва си носа и се изправя): Да, усеща се.
Георгина: Това е голямо усещане.
Моне (кръсти се): Дай боже. Такива най-лесно се ловят на емоции. Емоции? Само че как се ловят с емоции?
Георгина: Първо трябва да я извадиш от скривалището, а после – прас! – по емоцията. Ако не можеш с ръка – вземи лопата.
Моне: Вземи лопата!? Знам. Гледал съм го на филмов преглед. Той ѝ свири, а тя излиза. Той ѝ свири, а тя, змията, го гледа. Той ѝ свири, а змията играе.. Той ѝ свири, а тя…
Георгина: Добре де! Той ѝ свири, тя играе, той ѝ свири – тя го гледа, после?
Моне: После почва филмът. Сто пъти съм го гледал и винаги така – щом почне да се съблича – минава влакът. Никога не закъснява, да му еба майката.
Георгина: Значи, ще трябва да се справя сама.
Изважда лотата от джоба си и се движи предпазливо из стаята.
Моне: Чакай, имам гениална идея. Не се излагай на опасност.
Георгина: Идеята ти може и да е гениална. Но не знам ако не се изложа аз, кой ще се изложи когато ти вече си се напикал от страх.
Моне: Дудучето на тате!
Георгина: Дудучето на баща ти?!
Моне: Едно време тате като го надигнеше, па като се изстъпеше с него на някое по-високо място, па като го надуеше, че… де гиди луди-млади години, всички овце се събираха около него и хайде… иди, че го стигни.
Георгина: Вярно, че ги събираше. Ама беше такъв пръч – еша си нямаше… А! Ей, че дудучето му ми е в джоба. (Подава му го.)
Моне (надига дудучето): Пръч от много пърчене може и аз да съм станал, ама като нямам време за толкова.
Георгина: Ти по-хубаво гледай да не го напърчат на брат ти, че после не само змии, ами и сватове има да се разхождат из тази къща.
Моне (Непохватно надува свирката. Не излиза никакъв звук): Аз на това лайно не знам да духам.
Георгина: Тогава се подготви!
Моне: За какво?
Георгина: Да ти го напърчи змията, като ти не можеш на нея.
Моне (шепне): Георгина! Аз имам гениална идея. Иди угаси светлината. Това е стар и проверен метод: докато на поробителя не му се смрачи, на поробените няма да им се изясни… Иди.
Георгина: Идеята ти е много идиотска, ама и аз нямам друго решение. (Угася светлината). Май не е достатъчно тъмно, за да ни пропусне.
Моне: Тогава си затвори очите и стискай! Двойна доза.
Георгина: Двойна, ама не за нас, а за змията!
Моне: Мижи и не приказвай много. Откъде ще знае змията дали ние мижим или е тъмно като в рог. Важното е да е мрак и тя да ни пропусне. А мене ако ме пропуснеш един път, ме пропускаш и втори, и трети път, а на четвъртия – аз ще ти еба майката!
Със затворени очи двамата стоят малко отдалечени един от друг. Очакват нападението на змията.
II.
Извинете, вие ли викахте „Бърза помощ“?
В салона на Моне и Георгина влиза лекар – човек в бяло с всички необходими инструменти за лекарски преглед. Стаята е мрачна, но не заради това, че Моне и Георгина мижат. Докторът прави кръг-два около тях като ги потупва по рамената…
Моне се гърчи, но не отваря ни уста, ни очи.
Моне: Змийче, айде иди малко към Георгина. Само внимавай къде ще я чукнеш. Горе не реагира.
Георгина: Моне, спри се! Още не се познаваш кой знае колко със змията, а вече ме обсъждаш.
Моне: Хич не те обсъждам, ами ѝ давам точния адрес. Като е змия, то не значи, че трябва да се скита безпризорна.
Докторът прави каквото са му казали. Приближава Георгина и я чуква по задника.
Георгина: Моне и мене ме чукна.
Моне: Направи ли ти кефа?
Георгина: Не, много е студена.
Моне: Тогава подготвяй се за излитане.
Моне и Георгина: А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!
Стреснат от вика им, лекарят разбира, че на тях им трябва психиатър, а не доктор. Моне и Георгина отварят очи.
Георгина: Виждаш ли онова, което виждам аз?
Моне: Трябваше аз да те питам. Сега ще излезе, че ти ми отваряш очите в живота. Виждам го!
Докторът: Извинете, вие ли се обадихте в „Бърза помощ“ за домашно посещение?
Моне и Георгина: „Бърза помощ“… Посещение?!?!… Никога!
Докторът (тръгва да излиза): Трябва да е станала някоя грешка с адреса. Случват се такива работи… Особено привечер… Ще ме извините, нали?
Моне: Чакайте, докторе, сигурно е тя!
Докторът: Тя? Коя „тя“?
Моне и Георгина (сочат към другия край на стаята): Змията!!!
Докторът първо тръгва в посоката, която те му сочат, после се изплашва. Хуква назад и скача на гърба на Моне.
Докторът: Змия? Знаех си, че нещо лошо ще ми се случи. Винаги се намира някое нещастие, което да ми пресече пътя… А каква е тази змия?
Моне: От де да знам?!
Георгина: Мисля, че е очиларка.
Докторът (кръсти се на гърба на Моне): Дай боже да е очиларка и да си е изгубила очилата. Че вместо моя, да пресече пътя на някой друг.
Моне: Напразно се кръстиш. Ако е от онези, дето носят по три-четири чифта очила и ако ти е писано да ти пресече пътя – нямаш шанс.
Докторът: Имам шанс! Трябва да ѝ вземем ония, които са ѝ за четене… Айде! В атака!
Моне: А така?! Накъде?!
Докторът: Право към змията! Да ѝ вземем очилата!
Моне: Георгина?!
Георгина: Моне, той е доктор, а докторите трябва да се слушат.
Моне: Остави, че е доктор. Ела и ти с нас, щото хич не ми се вижда почтен. Ще вземе да открадне някои очила на змията, после ние ще излезем виновни…
Георгина: Мислиш ли, че е колекционер?! Знам ги. Какво ли не правят. Чувала съм за един, дето задигнал мандалото на Наполеон и го скрил под езика си. Ама за такъв, дето събира очилата на змиите – за пръв път чувам.
Докторът (от гърба на Моне): Идваш ли с нас или не идваш?
Георгина: Гледай напред, а не към мен. От мен няма какво да откраднеш. Очила нося, само когато съм на плажа или не искам да виждам това магаре – моят мъж Моне.
Слага си черни очила и един по един излизат от стаята.
III.
В тази проклета къща, изглежда, няма никой!
Може би сега трябва да прекъснем действието на драмата и да чакаме изхода от отчаяния ход на тия трима храбреци. Ще останем в стаята, където сигурно ще се случат още интересни неща…
В стаята влиза Цицибела, племенничката на Габриел Ла Страда и Моне. Облечена е като тинейджърка.
Цицибела: Чичо! Чичо! Чичо Габриел! (Запалва осветлението.) В тази проклета къща изглежда няма никой. Чичо Габриел! Педераст! Казах му да чака на гарата. Сигурно е някакъв заговор на леля Георгина. Никога не ме е канила на гости, пък и аз не се натискам да идвам при нея. Обичам големия град, неизвестността, мрачните типове, чудаците… Просто да изчезнеш! А тук?! Спомням си за оня пейзан, с който се запознах преди две години. Сграбчи ме за ръката в парка… Викам си, този е играч, а той излезе обикновено теле. (Смее се.) Купи ми едни дънки, часовник и ме черпи докато не се издух като жаба. На чичо Моне го представих като полицай… Напълни гащите, а леля беше готова да му пусне, само и само да не ги вкара в пандиза… Но най-смешен тук е собственикът на сградата – тъпото, перверзно старче Пепо. Червен е като морков. Натиска ме веднъж на ъгъла на улицата и ми вика: „Айде, курво, чупка!“ Развиках се и целият град се събра. Казах им, че иска да ме чука и тъпанарят беше наплют. Още не се е изчистил.
Влиза таксиметровият шофьор.
Шофьорът: Госпожице Цици, вие като че ли забравихте за мен?
Цицибела го хваща за вратовръзката и го въвлича в стаята.
Цицибела: Знаеш ли, че съм сираче?
Шофьорът: Моите съболезнования!
Цицибела: Знаеш ли, че покойният ми баща беше шофьор на такси?
Шофьорът: Шофьор на такси?!
Цицибела: Докато не го удариха с брадва по главата. (Шофьорът сваля шапката си и се почесва зад тила.) Ударила го една клиентка, на която бедният ми татко постоянно повтарял: „Вие, госпожице, забравихте за мен?“ А и не изключвал брояча. Майка ми пък я спаси тази от затвора като свидетелства против бедния ми баща. „Беше жесток човек – казала тя пред съда – постоянно ми бъркаше с пръсти в супата и крадеше мръвките, които ми изпращаше касапинът Жан“. Така я оправдаха и двете с майка ми избягаха. Лесбийки!
Шофьорът: Госпожице Цици, ще позволите ли да ви кача на багажника?
Цицибела: Не! Това не е апартаментът на чичо Габриел. Неговото е едно прекрасно педерастко свърталище.
Шофьорът: Чичо ви е педераст?
Цицибела (като го извежда навън): Само когато не знае какво да прави със себе си.
IV.
Казах ти, че ше ни върви „на пикня“ само ако ме следваш!
В стаята влиза Бакле Баксуз – професионален крадец. Оглежда се и гаси светлината. След него влиза другият крадец – Какле Кактус.
Баксуз: Какле, ти ли си?
Кактус: Сега ли се сети да ме питаш. Винаги когато съм на тъмно се изгубвам. Не знам аз ли съм – не съм ли аз. Трябва малко да размисля.
Баксуз: Мисли бързо, че нямам време.
Кактус: Не става. Ако сега съм аз, като светне може да съм някой друг. Какво ще правим тогава?
Баксуз: Ти нищо. Аз ще ходя да те търся.
Кактус: Не мърдай. Сетих се. Аз съм.
Баксуз: Сигурно ли е?
Кактус: Сто на сто. На никой друг не може да му се падне партньор като тебе. С цяла торба въпроси.
Баксуз: Какво? Не сме ли сами?
Кактус: Сами сме. Аз и ти. Какле Кактус и Киро Буберг.
Баксуз: Кой е Киро Буберг?
Кактус: Е, ти не си ли Киро Буберг?
Баксуз: Не съм.
Кактус: Е, кой си тогава?
Баксуз: Бакле Баксуз, ето кой съм!
Кактус: Що не казваш, бе? Що не казваш? Аз те познавам по-добре и от себе си. Нали бяхме съученици… Ех, какви прекрасни времена бяха? Заедно повтаряхме в шести клас, в седми, в осми…
Баксуз: Ехей, чакай бе! Още малко и в университета ще ме запишеш. Аз съм учил само до четвърти клас. Нагоре не съм учил, щото ми спряха стипендията.
Кактус: Кой ти я спря?
Баксуз: Държавата, кой?
Кактус: Да еба аз тази държава! Никога не е имала усет за кадри!
Баксуз: Само по музика имах тройка. Можеше да продължа, ама ми казаха, че съм натрупал много години в малките класове…
Кактус: Как така?
Баксуз: Ами, аз бях малък като ме записваха, ама после дали съм ял нещо развалено или някакви протеини – израснах за една нощ.
Кактус: Светът е пълен с феномени! А можеш ли да ми кажеш защо Киро Буберг не е с нас?
Баксуз (като се кръсти): Господ да го прости.
Кактус (също се кръсти): Защо?
Баксуз: Загина.
Кактус: Как загина? Да не си му разказал някой филм и да е умрял от страх.
Баксуз: Не, удави се.
Баксуз: Удави се пикаейки. Нали знаеш какъв пикльо беше. À се уплаши – à се напикае. Бяха го оставили на стража, а той пикае ли пикае…
Кактус: Как така?
Баксуз: Ами така. Пика, докато не направи вир. Магаре да се удави в него или недай боже някой по-дребен динозавър.
Кактус: После се чудим що имаме толкова езера в Македония.
Баксуз: Щото имаме много пикльовци – затова.
Кактус: Всеки, който знае, че пикае като магаре, трябва да ходи. Постоянно да ходи, да е в движение.
Баксуз: А тоя не мръдна, докато не се удави.
Кактус: Удави се. И нямаше ли кой да му помогне, да го извади?
Баксуз: Как да го извади. Дълбока пикня ти казвам. Никой от нас не можеше да плува толкова добре, че да го извади.
Кактус: Ами да сте му хвърлили някаква гума.
Баксуз: Аз му хвърлих.
Кактус: И?
Баксуз: Гумата беше с калник.
Кактус (свежда чело и въздъхва): Лека му пръст.
Баксуз: Той е удавник. Трябва да се каже: Лека му пикня!
Кактус: Знам, само че не ми идва на езика.
Баксуз: Нямаш опит. Аз ще те науча – ти само повтаряй след мене.
Двамата (страхливо): Лека му пикня!
Баксуз: Казах ти, че ще ни върви „на пикня“ само ако ме следваш.
Кактус (като силно пелтечи): Да изчезваме оттук. Да идем някъде да слушаме ламбада… В живота се случват най-различни неща. Един например искаше да пикае и заради мен. По три-четири пъти ходеше, а на мен хич не ми се ставаше от масата… Душа човек беше…
Двамата едновременно напускат сцената.
V.
К’во като си зад мен, като не ми помагаш
Моне, Георгина и докторът влизат в стаята по начина, по който са я напуснали.
Моне: Георгина, Георгина, къде си?
Георина: Викаш, викаш! Само викаш – като не знаеш какво да правиш. Не виждаш ли, че съм зад тебе.
Моне: К’во като си зад мене, а не ми помагаш. Напомни на доктора, че още е на гърба ми.
Георгина: Докторе, Моне казва, че още сте на гърба му.
Докторът: Нека издържи още малко, пък после ти ще ме поносиш.
Георгина (това ѝ харесва): Браво бе, докторе, веднага разбрах, че си мъж на място.
Моне: А аз веднага разбрах, че трябва да го трясна по главата. Стой където си, вече свикнах с тебе.
Георгина: Много бързо обърна резбата. Брат ти половин година се мъчи да свикне с мъжете от улицата.
Докторът (слиза от гърба на Моне и започва да му мери пулса): Добър, ясен, отчетлив, като на космонавт. Кръвно налягане – нормално. Без белези от насилие. Братът – подвижен, мускулите – в кондиция. Нервна система – нормална… С една дума – здрав! Здрав и способен.
Моне: Способен на какво?
Докторът: Да открие скривалището на змията и да ликвидира проблема с очилата.
Моне: Значи, пак след змията?!
Пада като покосен. Георгина и Докторът го повдигат и го преместват във фотьойла.
Моне: Не мога, не мога, когато слушам за змията, сърцето ми забива като лудо. Елате да видите, ето – ще ми изскочи от гърдите. А е хвръкнало, а съм го изпуснал завинаги. Миналия път като изскочи – едва го хванахме. Тичахме след него по цялата улица… Голямо тичане падна… Феномен!
Докторът (като тръгва): Господа, трябва да ви съобщя, че аз нямам повече време… Чакат ме други посещения.
Моне: Изобщо не ви задържаме. За сърцето ми не се тревожете. Мудо двуцевката ще го хване където и да иде…
Докторът: Настоявам да бъда пренесен на гръб през пътя, който има опасност да бъде пресечен от змията.
Моне: Недей да настояваш, настояването е лоша работа, човече. Така вуйна ми, втората жена на брата на майка ми, настояваше да бъде актриса. С настояване получи главната роля във филма „Жажда“. Режисьорът настояваше тя да играе хубаво. А тя пък настояваше да се докаже и умря жадна…
Георгина (навежда се услужливо към Доктора): Айде, Докторе, качвай се – аз ще те пренеса. Неведнъж съм се жертвала за тоя посерко Моне.
Докторът: Внимавайте, госпожо, аз никога не бих скочил на гърба на чужда жена, но страхът, че змията ще ме ухапе на незнайно място е по-силен от моето възпитание.
Моне: Чакайте! Стоп! Имам друг план! Ако змията е там… Ние ще излезем от противоположната врата. Ще я заобиколим. Това, което трябва да направите е да застанете един зад друг и да тръгнете след мен. Виждал съм я тази ситуация.
Георгина и Докторът: На филмов преглед, така ли?
Моне: Не, в един филм. Обградиха човека отвсякъде. Нямаше накъде. Тръгна на една страна – няма изход, тръгва на друга – няма изход, тръгва нагоре – същата картинка, тръгва надолу…
Георгина и Докторът: Добре де и откъде излезе?
Моне: Абе, тъкмо да разбера и някой, който седеше зад мен, ми изплю една семка във врата.
Георгина и Докторът: Айде сега пък – семка.
Моне: Айде, ама като му тряснах една, мисля, че и до ден днешен помни…
Докторът: Наистина трябва да се помни: Първо, да не се слушат плановете на хора, чиито сърца са в ръцете на двуцевки и трицевки и второ, преди да тръгнеш на домашно посещение, да прочетеш адреса най-малко хиляда пъти.
Георгина (вика): Бягайте, иде! Сигурно и тя иска да постъпи по плана на Моне.
Хукват към вратата. Моне понася Доктора на гърба си.
Моне: Георгина, моля те, кажи ѝ, че у нас е по-лесно да излезеш без ред, отколкото да чакаш да ти дойде реда.
Докторът: Стоп! Забранявам всякакви разговори със змията, докато не се установи броят на очилата… Айде сега напред!
Георгина, Моне и Докторът: Бягай-й-й!!!
VI.
Чакай, успокой се, каква змия е това?!
Звъни телефонът. Същият телефон, чиято жица Моне преряза. Към телефона се спускат Какле Кактус и Бакле Баксуз. Баксуз вдига слушалката и утвърдително кима с глава. После я затваря.
Кактус: Кой беше?
Баксуз: Полицаите, кой друг може да е по това време?!
Кактус: И к’во искат?
Баксуз: Проверяват дали сме на бачкане.
Кактус: И к’во?
Баксуз: Казах им, че ако продължават така, ще си извадя медицинско.
Кактус: Добре си им казал… Не мога да ги разбера днешните полицаи, не те оставят да се изпикаеш.
Баксус: Затова всички банди в града са с петна по панталоните.
Кактус: Искат дела, дела и пак дела.
Баксуз: Знам кой го е казал това.
Кактус: Кой?
Баксус: Железния Трупка от нашата махала. Като се напие, пада на кревата и тъкмо да го хване кучешката дрямка, идва жена му и го буди: Хайде, Трупка, ще закъснееш за работа! Надига се бедният Трупка, захваща се за работа и си повтаря: Дела, дела и пак дела.
Кактус: Вижда се, че си завършил само малките класове. Дела, дела и пак дела го е казал един голям човек, но точно сега и аз не мога да се сетя как му беше името. Всъщност, когато е тъмно, въобще не мога да мисля.
Баксуз: Голям човек, казваш? Че от Железния Трупка по-голям човек има ли? Той, като ходи, си държи главата наведена, щото ако я вдигне, ще я удари в тавана.
Кактус: Мисля, че оня, който го е казал, е направил обратното. Краката му стърчали нагоре, щото ходел на глава. Всяка негова крачка била главна крачка и затова го наричали главатар.
Баксуз сяда на фотьойла и започва да плаче.
Кактус: Какво има? Да не сте роднини с Трупка?
Баксуз: Знаеш ли, че съм започнал кариерата си като артист в Народния театър?
Кактус: Артист?
Баксуз: Да!
Кактус: И к’во?
Баксус: Напуснах, щото бях абсолютен Марко Тотев… Още си спомням пиесата „Крадецът на покрива“. Играх главната роля. Крадецът. Облечен така – в черно, с ръкавици и домино. Пеех песента:
(Пее)
Колко хубаво ухае парата, купчината от пари!
Как леко се диша със пълни джобове!
Пари, пари, много пари.
Имам любов, имам надежда и кукиш в лявата ръка!
Когато имам пари ще бъда силен.
Кактус (ръкопляскайки): Браво! Браво! Никога се съм чувал нещо по-готино.
Баксуз: И аз, докато не започнаха да ме връхлитат нещастията. Щом дойдеше време да пея, към мен насочваха сноп светлина и аз падах на земята…
Кактус: От светлината?
Баксуз: От светлината!
Кактус: Е, не можеше ли да пееш на тъмно?
Баксус: Помолих ги да пея на тъмно, съгласиха се хората. Хубаво, ама точно пък тогава осветителят падна на главата ми… Приспала го песента и той изгубил равновесие. После почна да спазва диета, щото тежеше 160 кила. Шест месеца не станах от леглото… Като излязох от болницата, продължих да си играя ролята, но на други места. (Все така плаче). Виждаш ли, и сега съм куцузлия. Пак сме влезли на погрешно място.
Кактус: Да, това трябваше да бъде апартаментът на директора на Народната банка, а излезе съвсем друго.
Баксуз: Пука се сиромашията, цялата къща обърнах и единственото полезно нещо, което намерих е това боди.
Кактус: Връщай го! Сърцето ми се къса като гледам как някой плячкосва сиромашията… Викат ми Кактус, ама за унижените и оскърбените съм по-мек и от памук, шъ знаеш. Миналия месец, на конгреса на колегите, ми присъдиха званието „Златно сърце“. Педераси, откраднали златото, оставили само сърцето, ама аз съм доволен, важно е признанието… Айде, връщай го!
Баксуз: Не мога, трябва нещо да открадна.
Кактус (изважда пистолет): Или го връщай, или ще стрелям.
Баксуз: Не мога, ако не открадна нещо, ще се разболея. Например, докато оня дебелият осветител лежеше върху мене, въпреки че ръцете ми бяха счупени и не можех да мърдам, с уста му откраднах портмонето. Разбери, ако не му го откраднех, щях да се поболея. Това щеше да бъде катастрофа – хем в гипс, хем болен.
Кактус (грабва корсета от ръцете му): Щом не искаш, аз ще го направя.
Баксус (след него): Да знаеш, че аз съм по-голям сиромах от тях, а ти вече ми дръпна едно боди от ръцете.
От съседната стая се чува силен вик.
Кактус (влетява в стаята): Змия! Змия! Змия!
Баксуз: Чакай, успокой се, к’ва змия?
Кактус: Прилича на една, която съм виждал на кино-преглед.
Баксус: Жалко, аз винаги влизам в салона след прегледа. Докато мина през всички проверки на билетите и изпускам филма.
Кактус: Слушай, голяма е и може да ни глътне и двамата.
Баксуз: В такъв случай ти тръгвай напред, а аз след тебе.
Кактус: Що аз?!
Баксуз: Щото си дебел и мръсен. Като те лапне, ще и прилошее и ще те изплюе.
Кактус: Имам друго предложение. Вместо да я чакаме да ни глътне, да драснем от тук.
Баксуз: Добре, но първо да вземем бодито. (Изважда пистолет и го насочва към Кактус.) А сега – към змията!
Двамата, с предпазливи стъпки, отиват до вратата. Кактус чука на нея.
Кактус: Змийо, змийо, моля те, подай ми бодито… За теб е по-добре да не влизаме вътре… Приятелят ми има пистолет, а когато има пистолет е много опасен. Докато не се уцели в крака, стреля на всички страни и може да те повреди.
В този миг вратата се отваря и той гърбом влиза в стаята, след него и Бакле Баксуз. Сцената е празна, чуват се викове и тъпи удари..
Край на първа част
ЧАСТ ВТОРА
I.
Вуйчо! Утре! Вие сте нейната леля?
В стаята е тъмно. Влизат Габриел Ла Страда и Типът.
Ла Страда: Още малко и ще ти повярвам.
Типът: Тя ми донесе най-много неприятности. Та нали и вие казвате, че сте изгубили цял час чакайки я на автобусната станция.
Ла Страда: Цицибела ви е изпързаляла посред бял ден? Ха, ха, ха! Ех, чичовото! Не ти вярвам.
Типът (като запалва светлината): Страх ме е да говоря за нея в тъмното.
Ла Страда: А мен пък ме беше страх, че са ми спрели тока.
Типът: Не искате ли да знаете името ми?
Ла Страда: Какво е вашето име?
Типът: Не го знам.
Ла Страда: Искате да кажете, че не си знаете името?
Типът: Още не съм го научил наизуст.
Ла Страда: Ти май ме ебаваш?
Типът: А… Каква ще ми е ползата от това? Ето, да речем вие как се казвате?
Ла Страда: Габриел Ла Страда!
Типът: Ла Страда?
Ла Страда: Псевдоним.
Типът: Ето, вие си знаете дори и псевдонима, а аз не знам дори дали някога съм имал име.
Ла Страда: Е, не си ли се женил?
Типът: Някога.
Ла Страда: Е, как тогава?!
Типът: С жената ли?
Ла Страда: Не, с името.
Типът: Ами никога не ѝ го казах. Все още се съмнявам, че като я хвърлих от десетия етаж, тя изговори нещо подобно на името ми. После в затвора – тринайсет години – не можах да се сетя какво каза тогава кучката. Не мога да мисля на тясно… На мен ми трябва ширина, мислите ми са широки.
Ла Страда: Е, някога успели ли сте да измислите нещо?
Типът: Не, Цицибела ми измисли! Нарече ме Тип. Докато си нахлузваше тесните дънки в тясната уличка зад ъгъла, близо до пазарчето. Галех я по бедрата. Все още ги усещам между пръстите си. Нарече ме – Тип. …Какви прекрасни бедра.
Ла Страда: Вие изглежда забравяте, че аз съм вуйчо на Цицибела и бих могъл да ви прасна един по мутрата. Първо защото съм ѝ роднина, второ – защото тя е още дете.
(Хваща го за яката.)
Типът (Защитава се. В самоотбраната разкопчава шлифера на Ла Страда и под него се вижда червеното боди, с което той е облечен): Не сте ѝ вуйчо. Вие сте нейна леля.
Ла Страда (закопчава се): Никаква леля, вуйчо, вуйчо и само вуйчо!
Типът: Утре сте ѝ вуйчо, Вие сте нейна леля! За това и майка ѝ ви се доверява. Защото не се плаши от вас.
Ла Страда: Искрено казано, вие ми смърдите на полицейско куче.
Типът: Признайте си, че сте ѝ леля и готово!
Ла Страда: Ще си призная, ама първо ще ви запозная с Миму. Когато я видите, повече няма да говорите така с мен.
Ла Страда излиза от стаята. В негово отсъствие типът изважда шишенце от джоба си и го надига.
Типът: Сега, ако ми падне и това Маце – няма да го изпусна.
Ла Страда влиза и носи в ръка празен плетен кош.
Ла Страда: Няма я! Разбираш ли, няма я!
Типът: Вашата приятелка?
Ла Страда: Духнала е! Духнала е без да остави бележка!
Типът: Вие Муму в кошница ли я пазите?
Ла Страда (Търси я из стаята): Само когато е на затворени места. Иначе я пускам навън без каишка. Миму! Миму-у-у! Мамичке-е-е-е!!!
Типът: Миму! Миму! Кажете ми поне как изглежда. Като ви помагам в търсенето, трябва да знам поне как изглежда.
Ла Страда: Дълга е четири метра. Има петна по тялото. Голяма глава. Когато е гладна, може да глътне цял плъх.
Типът: Ах! (Припада.)
Ла Страда: Типичен провинциалист. Трябва само да му кажеш – плъх – и припада. (Вдига го на крака.) Айде ставай… Трябва да дойдеш довечера в бара да видиш като я извадя и като я увия около врата си как всички ще викат: браво, браво!
Типът (Свестява се и почва да бяга, викайки): Змия! Змия-я-я-я! Къде е тоалетната? (Излиза и после пак влиза.) Къде е тоалетната?!
Ла Страда: Втората врата вляво, ако е заето, иди се изпикай под скалите в кактуса на Пепо.
Типът: Дай боже да не е заето. Веднъж пиках край кактус, после цяла година имах чувството, че държа таралеж между краката си. (отново вика) Змия! Змия! (Напуска стаята.)
Ла Страда: Посерко. Напълни гащите, а аз мислех да му кажа, че Миму има пломбиран зъб и тази вечер е на пилета.
Излиза като носи със себе си коша и подвиква.
II.
Знаех си, че не можеш да ми бъдеш сестра!
Във вече осветения салон влизат Моне и Георгина с изподраскани и подути лица.
Моне: Видя ли го доктора? Избяга без „довиждане“ да каже.
Георгина: Не, видях змията и да ти кажа – такава за пръв път виждам.
Моне: Аз съм виждал на филмов преглед.
Георгина: С две глави. Поне да се приличаха.
Седят изморени един до друг.
Моне: С едната вика, с другата пелтечи!
Георгина: И с четири ръце. С двете ти бъркаше по джобовете, с другите две мене ме държеше за задника.
Моне: В тази ситуация!?! Трябваше аз да ходя след тебе.
Георгина: Пак щеше да бъде същото. Аз нямам джобове.
Моне (Надига се.): А докато те държеше, движеше ли си ръцете нагоре-надолу?
Георгина: Да и то доста бързо. Горе-долу. Горе-долу.
Моне: Не беше ли само долу?!
Георгина: Толкова бързо беше, че аз през цялото време ги усещах долу. Ама знам, че пипаше и горе.
Моне: Ах, защо не бях и аз зад тебе!
Георгина: А, че после да имаме още един луд в къщи. Малко ми е брат ти. Ла Страда, червено боди…
Моне (Като я прегръща.): Не е змия! Георгина, не е змия!!!
Георгина (Станала.): Как така не е змия?
Моне: Така. Точно сега разбрах, че не е змия. Не може да е змия. Виждаш, Георгина, през цялото време мислех, че е змия, а излезе нещо друго.
Георгина: Как да не е змия, като аз със собствените си очи я видях като притича през стаята!?
Моне: Ти я видя, ама аз не съм.
Георгина: Каза, че си я усетил.
Моне: Тогава я усещах, ама сега ми е като пред очите.
Георгина (Като му се хвърля в прегръдките.): Значи пак ходи насам-натам.
Моне: Не е змията, а това, което мисля. Нито една змия не ходи толкова бързо нагоре-надолу, нагоре-надолу. Нейната цел е винаги надолу. Влиза и точка.
Георгина: Ревнив си. Не трябваше да ти казвам, че ме е държала за задника.
Моне: Георгина, в апартамента ни са влезли перверзни типове. Перверзните винаги искат като змията. Ето, слушай. (Имитира съскане на змия.) Докато ние излизахме да пренасяме лудия доктор, тия са взели каквото са взели и са тръгнали да бягат. Сблъскали сме се в антрето… Тъмницата ни обърка. Тебе само някой сбърканяк може да те държи толкова дълго за задника…
Георгина: Значи мислиш, че не е змия!
Моне: Не е змия!
Типът (Като си подава главата.): Леле, вече и полицията е разбрала! Сто на сто не е змия, господине.
Георгина: Наистина беше много особена, каква ръка имаше само…
Типът: Ако не бях видял със собствените си очи коша, щях да ви повярвам. Но така сто на сто съм сигурен, че е змия и е някъде наблизо…
Моне и Георгина: Кой е наблизо?
Типът: Змията!
Моне и Георгина: Змията?
Типът: Да, онази, която търси Ла Страда – педерастът с червеното боди.
В този миг в стаята се чува гласът на Ла Страда.
Ла Страда: Миму! Мимуу! Мамичке-е-е!!!
Георгина: Пфу! Педерастът и той довел вкъщи жена.
Моне: Миму? Знаех си аз, че моят брат Габриел не може да ми бъде сестра.
Ла Страда: Хайде, Мимичке! Хайде, не се страхувай! Ти ме познаваш, Мимичке, аз съм твоята слънчева ръка. Аз съм твоята лунна светлина. Аз съм твоето дърво Боабаб.
Моне (Допира Георгина отзад.): Леле! Какво ти е бе, перверзнико!?
Моне: Ние сме кръвно свързани. Винаги, когато той изпадне в екстаз – на мене ми се вдига.
Георгина: Слушай, Моне, или ти се откажи от него или аз си отивам – да му пикая на огъня и на дървото Боабаб.
Моне: Успокой се, Георгина. Нима имаш сърце да прекъснеш най-искрения повик на природата… Слушай, Георгина, слушай.
Ла Страда: Миму, искам твоето смъртоносно ухапване. Искам да ме стегнеш, Миму, желая твоя език в дъното на моето ухо. О, Миму, докосни ме със своята студенина.
III.
Цицибела, дете мое, тук има змия – бягай!
В стаята с котешки стъпки влиза Цицибела. Приближава до двамата и ги чуква по раменете.
Цицибела: Апчихи!!!
Моне (Стреснат.): Сърцето бие с две хиляди удара в минута. Ще ми избяга!
Герогина (И тя се хваща за сърцето.): Моето не е било така от времето, когато преди матурата ме хванаха в тоалетната със…
Моне: …Със пазача, който те убедил, че ти е професор по анатомия и заради който ти завърши само гимназия, а не медицина.
Георгина: Да, обърках нещата, но накрая се успокоих. А сега твоята Цицибела за малко да ме убие.
Цицибела: Кога ще стане това? Кажете ми, за да съм свободна него ден…
Моне: Цицибела, откъде идваш?
Георгина: Както винаги – от улицата!
Моне: Нима това е вратата на брат ми Габриел? За пръв път чувам!
Георгина: Освен мен, в тази къща никой не може да има собствена врата.
Цицибела: Ако не може врата, тогава сигурно може да има собствен интимен свят, който вие пред мен разрушавате.
Моне (Като разтваря ръце за прегръдка.): Цицибела, станала си не само по-голяма и по-красива, но и много по-умна.
Цицибела: Въпрос на гени. Мама все ми казва: Цицибела цялата се метнала на двамата ми братя – идиоти.
Георгина (Като се отдалечава от врата на Ла Страда.): Винаги ми е правила впечатлеие на интелигентна жена, особено когато прави характеристики на братята си.
Моне: Докога ще останеш?
Георгина: Напоследък у нас не е много приятно за живеене.
Цицибела: Така е, още откак влязохте да живеете тук.
Георгина: Искаш да кажеш – откак вие влязохте да живеете тук. Ако не бях аз, Пепо никога нямаше да ви даде да живеете в най-слънчевия апартамент на блока.
Моне: Ако не беше толкова слънчев, нямаше да имаме толкова гости. Така всички идват у нас като на плаж. Дори и змиите.
Георгина: Цицибела, дете мое, тук има змия – бягай!
Цицибела: Змия! Тук има змия? Господи, колко обичам змиите! Само да сте я изгонили. Преди няколко дни майка ми изхвърли на улицата цяло кълбо змии, аз затова избягах от къщи. Каква къща е това, в която не можеш да си имаш домашни любимци?
Георгина: Значи избяга от вас и дойде тук, за да гледаш змии?
Цицибела: От вас зависи. Ако ми позволите.
Георгина: Ах!
Припада.
Моне (Като я вдига и я слага на фотьойла.): Може да се свести само ако ѝ кажеш, че си заминаваш веднага.
Цицибела: Какво толкова, нека остане три-четири дена в несвяст. Искам да си почина малко.
Моне: Оставял съм я къде ли не. На фризьор, на плажа, при приятели – навсякъде ми слага рога.
Георгина (Отваря очи.): В несвяст е много трудно, Моне. Нямам нито един познат. Хайде, свестявай ме! (Пак припада.)
Моне: Цицибела, виждаш, че ще трябва да…
Цицибела: Не мога, вуйчо, някакъв тип ме чака долу на изхода.
Моне: Значи вече някой те чака?
Цицибела: Като дойдох тук – имаше някой. Взех такси и казах на шофьора просто да кара. Обичам нощния живот, градът , пълен с мрачни пичове… Направо да полудееш.
Моне: Аз пък мислех, че го обичаш заради изложбите и театрите.
Цицибела: Щом слязох от таксито, веднага ме стегна една мъжка ръка под мишницата: Ще пиеш ли една бира? Много се ядосах и му казах, че никога не пия преди ядене.
Моне: А аз си мислех, че не пиеш, защото си малка.
Цицибела: И аз си мислех, че ще ме остави, ама той: Айде да те водя, вика, да ударим по едно шкембе с чесън. Е, тук вече аз не издържах и му се изплюх между рогата.
Моне: А аз си мислех, че си хукнала да бягаш.
Цицибела: И аз си мислех, че ще избяга, ама нищо подобно. Тоя пич падна на колене, прегърна ми краката и вика: Хайде – събличай се! Че като се ядосах тогава, че като викнах…
Моне: Да плачеш?
Цицибела: Ами! Ще му плача! Направо в лицето му извиках: К’во искаш ти от мене бе, хуй сплескан?! Сом такъв! Не си ли виждаш сурата, ами искаш и пред тебе да се събличам?
Моне: И той избяга?
Цицибела: Не! Извика полиция.
Моне: Полиция? И те обвини в обида на публично място?!
Цицибела: Била съм му откраднала дънките.
Моне: Сигурно не са му повярвали.
Цицибела: Искаха да ме събуят.
Моне: Полицаите?!
Цицибела: Да, за да ги пробва оня пич. За да разберат дали наистина са негови. Шофьорът на таксито ме спаси. Появи се в навалицата и заяви, че е баща ми. Каза, че съм избягала от къщи и поиска разрешение от полицията да ми хвърли един бой.
Моне: Когато е за бой, полицията е много печена. Винаги е на страната на оня, който ще бие. И какво, биха ли те?
Цицибела: Не. Шофьорът ме докара дотук със все дънките.
Показва на чичо си колко хубаво ѝ стоят.
IV.
Значи наистина Миму е змия
Влиза Габриел Ла Страда и носи празния кош за змии.
Ла Страда: Миму! Мимччкее! Хайде, покажи се!
Цицибела (Хуква към него.): Вуйчо Габриел!
Ла Страда захвърля коша, който попада в ръцете на Георгина и я свестява.
Ла Страда: Цици, миличката ми! (Хуква към нея.)
Георгина (Като поглежда в коша.): Имам чувството, че апартаментът ми е пълен със змии. Това е прекалено много за моите отслабени нерви. (Хвърля коша към Моне.) Моне, събери ги и ги изхвърли до една навън.
Цицибела (Разкопчава шлифера на Ла Страда.): Все още си по боди?
Ла Страда и Цицибела: Когато се съберат двама партньори с предпочитание към червения цвят, еротиката, която може да последва, сигурно ще изчерви и професионалистите. Любовниците в червено имат склонност към агресия, затова по-слабите цветове трябва да внимават.
Моне (С кошницата.): Георгина е права. Тук няма нищо.
Хвърля на свой ред коша, който попада в ръцете на Типът, който току-що влиза в стаята/
Типът (Като прегръща коша.): Цицибела, пиле мое, най-сетне те намерих! (После пада и прегръща краката на Цицибела.) Хайде, събличай се!
Цицибела: Няма ли кой да ме отърве от този пръч?!
Ла Страда: Този пикльо трябваше да бъде в несвяст много отдавна, ако имах работа с Мими.
Типът разтваря шлифера си. Вижда се, че отдолу е облечен с жълт корсет. Припада.
Ла Страда и Цицибела: Това е любимият цвят на хомосексуалистите… Вие никога няма да усетите пълна радост от секса, ако постоянно отблъсквате желанието на такива типове да се възхищават от вас.
Спускат се към падналия Ла Страда му мери пулса.
Цицибела: Пръчът е мъртъв?
Ла Страда: Тия са гадни копелета. Не бива да им се вярва, дори когато са мъртви.
Моне (Приближава.): Това съм го виждал на филмов преглед. През цялото време се правят на мъртви, а накрая пият оранжада.
Цицибела: Предлагам да го хвърлим през прозореца.
Ла Страда: Права си, трябва му един хубав удар, за да се свести.
Вдига го и го носи към прозореца.
Моне: Чакайте! Стойте!
Цицибела: Искаш първо да хвърлим вуйна ли?
Георгина: Убийци! Полиция! Когато казвах, че тази малката ще ме убие, не мислех, че ще е толкова скоро. Ах!
Отново пада в несвяст.
Моне: Бързайте, Георгина се свестява, а първата ѝ дума след като се събуди е винаги – полиция. Само не през прозореца. Преди малко хвърлих едно радио и утрепах собственика на сградата.
Цицибела: Пепо?
Моне: Да, господин Пепо.
Цицибела: Отивам да извикам жена му.
Моне: Защо?
Цицибела: Да застане и тя под прозореца като хвърляме този. Бедните! Те не могат един без друг. Трябва да загинат от една и съща участ – педераст от ясно небе!
Ла Стада (Още държи Типът под мишница.): По-бързо, че нямам време! Трябва да търся Миму!
Моне: Коя Миму?
Ла Страда: Змията, с която довечера трябва да изпълня моя знаменит номер.
Моне: Значи наистина Миму е змия?!
На вратата се звъни. Влиза Докторът, превързан, с изпокъсани дрехи и синини по главата.
Докторът: Казах ви, че не е на хубаво змия да ти пресече пътя. Ей сега ми падна един мъртвец на главата. Днес кой каквото изхвърля, го изхвърля през прозореца. (Строполява се на пода.)
Георгина (Надига глава и отива до Доктора.): Благородството не ми разрешава да гледам мъртъв доктор. Още повече в компанията на хора със сексуални аномалии… Ах!… (Припада.)
Цицибела: Хайде, всички през прозореца! Много ти е мръсен апартамента, вуйчо! Боклукът не трябва да се пази вкъщи.
Ла Страда: Мисля, че е време да ми помогнете.
Моне: Не знам с кого да започнем. Ще ми се с Георгина, някак си, не знам защо.
Цицибела: На сърце ти е. Пък и все е облечена в черно.
Цицибела и Ла Страда: Такива хора търсят удоволствия извън света на секса. Имат склонност към перверзен секс и по правило са мазохисти и садисти. Това са мрачни хора ичесто изпадат в състояние на стрес или крайно нещастие.
Моне: Това е нова страница от моя живот. Трябва да я прочета основно.
Извлича я извън стаята. След малко зад вратата се появява само главата на Георгина, която цинично се изсмива и изчезва.
V.
Отвори си очите, че можеш да пропуснеш!
Влизат Бакле Баксуз и Какле Кактус. При влизането им всички остават по местата си. Баксуз седи с торбата и бодито в ръце. Зад него с пистолет, насочен към гърба му, е Какле Кактус.
Кактус: А сега, както се разбрахме, хайде!
Баксуз: (Пелтечи.): Страх ме е от светлината. Може ли на тъмно?
Кактус (Гаси.): Светлината му пречи.
Баксуз: Така е по-добре. Какво беше нататък? Винаги пред публика си забравям текста.
Кактус му прошепва нещо. Баксуз поема по-дълбоко въздух.
Баксуз: Преди всичко трябва да знаете, че сме в края на двайсти век. Хората разбират,че такива неща се случват непрекъснато и това не е болка за умиране.
Кактус си запушва ушите с памук.
Баксуз: И въпреки всички предсказания на силите на злото, аз съм оптимист. Вярвам, че в рамките на нашето време, това всеобщо добро, ще ни доведе бавно, но сигурно до първото значително…
Изважда памука от ушите на Кактус, който през цялото време клати глава в знак на одобрение.
Не мога да го извадя и толкова!
Кактус (Зарежда пистолета.): Приготви се да настигнеш Киро Буберг.
Баксуз: Да му се удавя в пикнята?
Кактус: Ако искаш се дави, ако искаш – чакай го на брега!
Баксуз: Трябва да размисля няколко дена. Може ли?!
Кактус: За кое? Дали да върнеш откраднатото?
Баксуз: Не, дали да взема гума с калник или без калник.
Кактус: Или го връщай, или ще стрелям. Не мога да чакам повече. Сигурно целият град се е събрал на площада. Чакат ме да прережа лентата. Отваря се нов филиал на Народната банка…
Баксуз (Изважда ножица от джоба си.): Хайде и аз идвам с тебе.
Кактус: Мале, откраднал си ми ножицата. Върни ми я. И да знаеш, че повече не си с мене. Много си кутсуз. Страхувам се преди да открия филиала на банката да не открия някоя лудница с тебе. Разбираш ли? Айде, връщай, защото ще стрелям.
Баксуз: Отвори си очите, че можеш да пропуснеш. А аз ще кажа нещо много важно… Ето, почвам…
Кактус (Слага си още памук в ушите.): Никога не мога да го слушам когато бърбори.
Баксуз: Един човек бил много беден, но влязъл в бижутерия и започнал да разглежда скъпи часовници. Погледът му се спрял на часовник от 900 долара. Продавачът му го дал да го разгледа. Човекът поискал да го купи на няколко вноски. Продавачът се съгласил и му нанесъл данните в някакъв формуляр. Докато пишел, на човека му се приискало да си има часовник без пари и избягал. След кратко време полицията почукала на вратата му. Намерили го по адреса, който бил казал на продавача, докато оня попълвал формуляра. Ха, ха, ха – аматьор! Светът е пълен с аматьори.
Кактус (Изважда памука от ушите си.): Пак ли разказваш виц?
Баксуз: Трябва, заради напрежението.
Кактус: А сега ще те чакам и напрежението да ти мине. Връщай на хората нещата или ще стрелям!
Баксуз: Чакай. (Към присъстващите.) Ето, връщам ви бодито!
Кактус: Всичко, всичко връщай!
Баксуз: Ето, връщам ви и змията!
Ла Страда: Змията?!
Кактус и Баксуз кимат утвърдително.
Ла Страда: Ох, Миму! Знаех, че пак ще се върнеш. О, Миму, твоят Боабаб вече няма да тъгува.
Кактус и Баксуз: Бедният Боабаб! Можеше да остане с пръст в уста, ако не му бяхме върнали змията.
Ла Страда: Спасен съм! Спасен е моят коронен номер! Довечера Ла Страда ще участва!
Цицибела: Вуйчо, може ли да дойда с теб на бала на педерастите?
Ла Страда: Тази вечер всички сте мои гости. Каня ви, за моя сметка!
VI.
Леле, пак ми избяга! Мимууу!
В стаята влиза Моне и пали светлината. Облечен е със шлифер. Под шлифера се вижда синьо боди.
Моне: Идвам с вас! У-у-у, идвам с вас! Още една минутка и свършвам с Георгина. След малко се връщам! (Отново се скрива.)
Цицибела и Ла Страда: Мъжете, които обичат синия цвят, са като пианисти. Те са нежни, дори когато свирят на детска забава. Те са страстни партньори, но страстта им гори с нежен пламък, а не с огнена агресия.
Докторът (Изправя се.): Прекалено съм зает. Чакат ме много. Трябва някой да ме изнесе на гръб. Жалко ще е ако змията отново ми пресече пътя.
Баксуз: И на мен хич не ми върви. Тъкмо почна да си казвам текста без грешка и преди аплауза ще ми падне някой осветител на гърба.
Докторът (Като пълководец.): Напред, ходом марш!
Баксуз: На вашите заповеди, капитане!
Кактус: Тръгваш ли?
Баксуз: Само докато му открадна портфейла.
На гърба му Докторът разкопчава докторските дрехи и под тях се вижда бял корсет.
Цицибела и Габриел Ла Страда: Мъжете с предпочитания към бялата боя взимат душ и след акта. За тях това е мръсна работа. Такива хора наричат гениталиите си с имената на домашни животни.
Докторът: Американски кокер!
Баксуз тръгва да го изнася от стаята. В този момент влизат Георгина и Моне. И двамата са по корсети.
Георгина и Моне: Ние сме готови!
В този миг навън се чува изстрел. Веднага след изстрела в стаята с превързана глава и широк кожен шлифер влиза собственикът на сградата, господин Пепо с пушка в ръката.
Пепо: Вън от моята къща! Не искам повече да ви виждам тук! (Към Моне.) Нито теб, нито твоя брат педераст, нито твоята племенничка – курвичката Цици. Вън! (Към Георгина.) Госпожо Георгина, вие можете да останете и да продължите да ползвате най-слънчевия апартамент в този блок, но без този убиец. Той ще ми хвърля на мене радио на главата и то стара марка, без гаранция.
Моне: Нямах друго. Ако имах транзистор, него щях да хвърля!
Пепо: Опа! Значи ми подготвяш и транзистор?! Вън!
Иска да стреля, ама пушката не иска да гръмне. Разтваря шлифера и изважда оттам картечница. Пуска един откос. Всички се разбягват. Настава хаос. В бъркотията участва и Типът. Баксуз тича с Доктора на гърба. Изведнъж всички застиват и гледат в Ла Страда, който търси змията.
Ла Страда: Миму! Мимичке-е-е! Ах, леле, пак ми избяга! Мимичке, мила!
Всички присъстващи: Змия-а-а-а!
Всички един през друг избягват. На сцената остават само Ла Страда и Цицибела.
Ла Страда: Миму! Миму! Мимичке!
Цицибела: Мими! Мими! Мимичке-е-е!!!
Влиза таксиметровият шофьор с разкопчан шлифер, под който се вижда зелен корсет.
Ла Страда и Цицибела: Обикновено мъжете са нещастни и тромави. Тия, които обичат зеления цвят са мили, но не и страстни. Затова пък с тях винаги можете да сте сигурни, че не сте изложени на опасност от изневяра.
Таксиметровият шофьор: Госпожице Цици, вие като че ли забравихте за мен, а в колата броячът отброява ли отброява!
Свива рамене. Никой не помръдва от мястото си. Чува се звънене на телефон. Чува се как някой угася светлината в стаята. Мрак.
ЗАВЕСА
Превод: Димитър Димитров