Гласът се чува не само от устата.
Когато човекът с месо на прасе
се беше сгърбил над човека-трева и крещеше,
и дереше с гласа си, сякаш живо месо,
човекът-трева не чуваше нищо
от неговите месести и заразни устни.
Не чуваше нищо от неговите усти,
а потънал в свойта тишина –
гледаше обувката на сянката над него
и чуваше нейната няма злоба
в потропването на подметката с озъбен грайфер.
Гласът се чува не само от устата.
В унес и…
Защо този крак на онази маса?!
Защо този крак на онази маса.
Защо тази олющена боя
на този крак, на онази маса.
Тихата глъчка от суетенето се усилва,
този шум – част от ежедневието
прераства в болка за ушите
и те заличава, и те заглушава,
сякаш в този миг не съществуваш тук!
Изведнъж настъпва тишина,
толкова силна, че усещаш липсата си от този свят –
като вятър пълнен с простора
ти си света и знаеш.
Знам защо този крак на онази маса,
защото онзи крак на онази маса…
Великите песни на нашето мънкане
По коридора самотен идваше,
идваше, вървеше, стъпваше…
Ръцете му се приближаваха,
мах след мах, след мах, след мах…
Вече се усещаше незабележимия вятър
от дъха на устните му,
а те бяха вече станали толкова големи –
колкото дума казвана в окото
и тогава се чу…
Тогава се чу неговото мънкане –
тихо-тихо тананикане,
припев скъсан от нечий живот!
Колата падаше по пътя със свойта скорост,
той беше стиснал волана с едната си ръка –
с лявата и долу по диагонал, в юмрук.
И тихо, ако се вслуша човек ще чуе,
ще чуе тананикане на невъзможна
и несъществуваща песен, отнесена в себе си.
Отнесена в себе си, като блян.
* * *
Ти си толкова красиво-луда,
как можеш да играеш
с този бял конец!?
Оплела тялото си с него
и да го оплиташ с пръстите си –
бавно и без да го скъсаш дори.
Подаваш ми го, за да вляза в него с ръка,
за да се включа във твоята гола игра.
Но го скъсах –
не бях заспал в съня Ти.
* * *
С една дума ще ти кажа,
че облаците ми разказват сребърни приказки
и обичам ти прекрасна да гадаеш със смях
съдбата ми по тях – по тези бели облаци
на поляната без нищо, освен двамата
събрали своите очи едни в други,
с отразени облаци в тях
на които ти гадаеш
моята съдба
със смях
и никой
не вярва на нищо!
* * *
Когато ритъма ме сложи
на коляното си и ме задруса
та се захиля като идиот до уши,
викам всички кучета от квартала
да ме погледнат със свойто смешно учудване.
Вече съм готов
и вървя с настроение след виц,
обувките обул накриво
и шапка до колене чак.
* * *
Подковах конете със стотинки
и препуснах през мрачните развалини,
в които живеят хора наполовина разделени.
Мръсните прозорци появиха лица,
скърцащи врати подадоха спечени ръце и пръсти,
крака без обувки насочиха палци към мен.
И преди да са ме подгонили зъбите
навлязох в поле, където парите спряха своя глас.
Препуснах слушайки вятъра.
Нека говорим за ягоди
Нека говорим за ягоди, този път!
Докато не ни замирише на ягоди,
докато не видим в прозорците ягодов отблясък!
Докато не видим, че ягодите искат
нещо да ни кажат преди да бъдат изядени от нас.
Когато оцветиш мислите си с ягоди,
когато слънцето се превърне в една голяма ягода
и огрее всички нас, тогава
в ягодова светлина ще проумеем някои неща.
Мистичните пътеки на съответствията
тръгват от камъче, минават по обувката до тях,
по крака на приведено над листата лице,
поглеждат отвисоко гърба му,
който се оказва обърната на пясъка лодка,
край която минават млади влюбени
висящи над пропастта с ръцете си,
около които се вият листа с човки на лешояди
и започват да си фантазират за старата лодка,
която разказва истории сама по себе си
и се превръща във камък, когото
привидно младите отминават,
до когото могат да растат ягоди,
защото хайде, хайде да си говорим за ягоди!