Мъка по Ангел
1. Аз съм Ангел. Брат Исусов, брат Апостолов, брат Йосифов и Мариин незаконен син, другар Исмаилов, беглец. И тръгнах за Америка. Само затова дойдох в Гърция; тя е по-близко до Америка, отколкото моята страна, която се отдалечава от света. И само затова напускам Гърция; тя е далече от Америка. Ако намеря пари, ако намеря кораб, на който да се вмъкна гратис, ако успея да излъжа всички полицаи и митничари, ако намеря някое ново име, което никой не знае и което никому не ще кажа. Освен на моя малък брат Христос, а той на никого не ще каже, защото не може да говори. А дотогава трябва да се крия, дори и от неговите изображения. Да не ме види, да не ме хване и върне.
Довиждане, малкия, си казах. Доскоро.
С кого разговаряш, попита ме Исмаил, докато седяхме в таверната Стрефис на хълма Стрефис и пиехме узо.
Със себе си, рекох. С един голям човек в мен.
Много хубави неща мислиш за себе си, каза ми той.
Не, отговорих. Когато мисля хубави неща, тогава не мисля за теб и мен.
Иначе моят приятел Исмаил отдавна се съмнява, че с мен нещо не е наред, че имам кошмари насън и наяве, че съм опасен за себе си, а между впрочем и за другите. Ако всичко с мен беше наред, не бих бил с него, нито пък той с мен. Двамата щяхме да сме с пушки и да стреляме един в друг, без да се познаваме. Ще мисля, че стрелям в неговия народ, а той ще мисли, че стреля в моя. И така, мислейки че убиваме народите си, се убиваме един друг. Има някои места по света, където сам нищо не значиш, а с другите значиш още по-малко, по-лош си от себе си и от тях, ставаш звяр, наслаждаваш се на това и ти е все едно, като да си мъртъв.
Ако на мойто място е Апостол, този по-възрастният от мен, този който не ми е истински брат, а и аз не съм негов брат, Исмаил не би се насветувал. Или обратното. Те двамата въобще не си пасват. Те биха станали неприятели, дори когато биха желали да станат приятели. Съществуват хора на света, които трябва да се мразят, където и да се намират, въпреки че не се познават. Те двамата жестоко биха се сбили и биха били щастливи да загинат заедно.
2. Аз съм Донна Клара. Която доскоро не съществуваше. Когато ме убиха в Атина и когато ликвидираха нашата вносно-износна дейност, върнаха ме в страната ми без обяснения. Но не като труп в метален ковчег, нито като прах в урна. Пътувах със самолет, имах билет и паспорт, куфар в багажното и елегантна кожена дамска чанта. Стюардесата ми поднесе ядене, което изядох с наслада, след това се уригнах както винаги, когато се чувствам добре и когато не съм на диета. Понякога ми се струва, че живея, само за да ям, а Капитанът съществува, само за да ми забранява това. Той иска да бъда жена, аз искам да съм месо, което яде и което го ядат.
На мястото до мене бе се настанил мъж, когото ще наричаме условно Б.: четеше, пушеше и плюеше често, не исках да го питам какво става. Впрочем той винаги знаеше по-малко от мен, а аз по-малко от другите и тези, другите, по-малко от този горе. А този горе, кой въобще е този горе?
Някой ни посрещна на летището в столицата на нашата държава, отведе ни в забутан хотел с изглед към пустата магистрала Запад-Изток. Някой ни поздрави и каза, че ще се върне, а ние нека седим, всичко е платено – полупансион, пиенето сами си поемаме. Беше един от тези младежи, на които не можеш да запомниш физиономията, дори и когато опознаеш гениталиите му: втренчен поглед, мъртъв глас, силни ръце и нищо повече. Капитанът ги имаше винаги няколко под ръка, като че сам ги произвеждаше и то по един и същ калъп. Съпровождаха го, чакаха го и винаги се въртяха около него, безшумно вършеха всяка работа, като автомати, като съвършено конструирани същества, които не са програмирани да говорят. Различавах ги единствено по дезодорантите и якетата. И по поразиите, които правят, така както различавах куклите.
Имахме широко френско легло, но Б. не искаше нищо от мен. Отдавна вече нито един мъж не иска нищо от мен. И лампата, и телефона бяха по-живи и приказливи от него, моя сътрудник и придружител, който никога не спеше и не ядеше: само пиеше ракия, мълчеше и нищо не виждаше пред себе си. Но аз бях сигурна, че ме наблюдава всеки миг, че ме следи, че нещо чака. Кой е Б.? Но коя съм и аз, че поставям такъв въпрос?
3. Аз съм Капитана. Кой не е капитан. Имам голям проблем. Нито една моя чета не знае, че го имам, дори и най-добрата, в която зад гърба ми ме наричат Севънъп, макар че сега в момента са пет и ще останат още по-малко. Предимството на тези чети е в това, че бързо могат да изчезнат или просто казано да се саморазпуснат. Съществуват, докато свършат работата и изчезват като я свършат, никой нищо не пита. Никаква следа не остава след тях, никакъв спомен. След година-две и техните жертви няма да се сещат за тях, те са като оръжието, което се разваля след продължителна употреба, като вампирите, които се връщат в гроба щом се покаже слънцето.
Ако другите го знаеха, проблемът щеше да стане нерешим. Аз ще го реша и никой няма да знае, че съм имал проблем. Затова съм Капитан, който не отстъпва на нито един генерал, комуто любезно се обажда всеки полковник, пред когото всеки майор се свива. А за политическите работи не искам и да мисля, нека те да мислят за мен.
– Какво ще стане, ако свърши войната? – попита Конан.
– Няма да свърши – рекох аз. – Нито една война тук не свършва, само прекъсва и отново продължава.
– Все пак какво ще стане по време на примирието? – попита Нинджа.
– Нищо важно – отговорих аз. – Ще имаме временен недостиг на стока.
– Тогава вероятно ще сме в по-дълга ваканция – каза Водния. – Жени, пиене, комар и такива нещица.
– Да – казах аз, – отивайте на почивка и то на най-продължителната.
– Не съм свикнал да си почивам – каза Казабланка. – Умирам, когато не убивам. Това ще правим и в мирно време. Какво друго бихме правили?
– Прав си, Кеп – каза Терминатора. – Който не убива, ще бъде убит и после ще му бъде късно да убива.
Най-важното не съм казал, разбира се. Аз говоря второстепенни неща. А главните ги правя. Ако правех обратното, щях да съм незначителен човек. Войник на някой си капитан, който умее да мълчи, да заповядва и да изчезва. Те ми вярват, защото аз за нищо не им вярвам и ме слушат, тъй като не умеят нищо друго. В някои други времена щяха да бъдат роби. Но в наше време са национални борци и робуват само на мен, на никого другиго.
По време на примирието трябва да ида при политиците (в правителството) и отгоре да осигуря приток на стоки, пари, защита и приемственост на нашата дейност. Не вярвам на нито един политик, особено на тези, с които деля печалбата, които гледат с алчни очи, които ще ти извадят сърцето, без да си изцапат ръцете с кръв.
А петимата от Севънъп не искат друго. Много питат, но това си е техен проблем.
4. Аз съм Мария. Коя не е Мария. Надявам се, че другите не забелязват това, което аз забелязвам върху себе си. Някакси не знам кога, как и защо ми се прекъсна връзката между това, което искам да кажа и това, което казвам. Промени се нещо между мозъка и езика. Появи се някакво препятствие, което не мога да предотвратя. Щом се забележи това от другите, ще помислят, че съм луда, аз няма да мога да докажа, че не съм. Че не съм, не бих казала. Защо хората вярват на лудостта у лудите, а не на мъдростта у тях.
Когато намерих Йосиф мъртъв в кревата, когато Христос се събуди от сън няколко дена след това, обърнах се към него така, както се обръщаше към мене тази, която не ми беше истинска майка, отдалеко и предпазливо:
– Сине, нашият баща е мъртъв – искам да кажа.
– Най-после сме свободни, сине – казах, макар че не бях съвсем сигурна какво означава това.
За миг бях щастлива, че моят малък син отказва да говори. Погледна ме, като че съм убийца, като че съм огън, който го е погълнал, като че съм Атина Палада, която лети над града и убива чужденци и бежанци.
А когато на вратата се появи непознат старец, който може би ми се стори такъв, станах да го посрещна. Щях да го целуна и по двете бузи, ако не бяха толкова тъмни и загнили, като че са извадени от земята и ако не излъчваше мирис на влага и дъх на стара любов.
– Добре дошъл в къщи, старче – помислих си аз. – Макар че твоята къща вече не е тук, а там в оня малък град на Север. Аз я продадох, та сега и това нямаш.
– Имаш ли пари да платиш наема, Пап? Гръцките хазайки го искат всеки месец. Вероятно само по това измерват времето.
– Това е моя работа – каза той. – Отсега аз ще се грижа за всичко. Ти, ако можеш, гледай детето, замести му кучето, че кучето да не те замести.
Вместо да благодаря аз запях и все още слушам моята песен, като че ли пее някой друг вместо мен. Гласът ми някакси се промени, стана по-дълбок, все повече приличаше на гласа на сестра ми. Оня същият, с който ми изказваше любовта и омразата си.
О, Дона Клара, Дона Клара, чувам се как пея, а сигурно и другите ме слушат.
Никога не съм знаела тази песен. Откъде пък се взе тя? Непята, монотонна и досадна като зъбобол. И коя е тази Дона Клара, която е на езика ми?
5. Аз съм Дук. Кой е наистина Дук. На път съм да осъществя това, което си обещах, когато бях в криза, когато баща ми и майка ми мислеха, че ще умра, но аз реших те да умрат, за да не се научава, че съм техен син. А това, което съм решил може да се постигне само с власт. Единствено с пълна власт, с нищо друго. Защото властта обединява всичко в себе си: тя е центъра на света, тя го изгражда, за да го разруши след това. Тя те прави друг човек. Колко е пътят след мен! И колко ми предстои!
Жестоко се лъжат тези, които смятат, че властта се получава или придобива. Случва се съвсем рядко. Стига се до нея със стратегията и тактиката на червея в ябълката, с тихо и незабелязано привличане, с тайно влизане отвътре. А като си вече вътре, остава ти само да работиш непрекъснато, да гризеш като луд, да изядеш цялата ябълка. Това, което остава след всичко е властта на този, който е изял останалите (на Червея сред червеите). Тук властта не се дели, защото тогава не е истинска, не е сигурна, не е власт. Ако се дели, тогава е в ущърб на този, който я дели и го унищожава.
Това разбрах при последното си пребиваване в затвора, където попаднах, защото говорих това, което не трябва. Осъдиха ме тези, които осъдих в себе си. Реших занапред по друг начин да действам, за свободата, докато не натикам всички останали зад решетките. Тогава ще затворя портите, вратите и прозорците, ще прекъсна всички връзки, проводници, телефони, канализацията и външните стени ще бъдат толкова високи, че никой не ще може да ги прескочи нито отвътре, нито отвън. Ще бъдат два свята. А аз ще съм център на единия от тях. На оня, херметически затворения, сигурния и истинския, в който няма вход и изход, в който всичко мирува и се движат само ескадроните на смъртта.
Такъв затвор могат да създадат единствено младежи, които искат свобода за всичко – жадни, гладни, луди и мускулести момци с кървави ръце. Единствено те имат сила и смелост за това. Те и аз, който ги водя. В противоположната посока.
6. Аз съм Христос. Който е и не е. Мълча.
Ще проговоря единствено пред Бога, когато се появи отново, когато си устои на думата, която ми даде. Той е млад, хубав, силен и добър. Не разбирам защо ми е изпратил този старец, който съвсем не прилича на него. Щеше да прилича, ако не бе стар, грозен и немощен. И ако постоянно не се опитва да ми каже нещо, но не може. Или аз не искам да го чуя. Мама го нарича Пап, макар, струва ми се, искаше другояче. А кучето нищо: и го забелязва, и не го забелязва. Държи се така, като че там, на мястото на стареца със студени ръце, няма никого. И старецът се държи по същия начин с него – като че ли на мястото на това четириного животно стои някакъв младеж, който си е отишъл и никога няма да се върне. И този не е Ангел, а оня, по-големия и по-якия от него, който го търсеше баща му, но не го намери. Помежду си го наричахме Апостол.
– Жено, никъде го няма – рече бащата. – Нито на фронта, нито зад фронта. Като че ли пропадна вдън земя. Напразно го търсих навсякъде, жено.
– Ела да те стопля – отвърнала майката. – Там сигурно няма отопление. Къде всъщност беше?
– Никъде – гледай си работата – отвърна той и се хвана за чашката. – Майтапех се, ако така ти изнася.
– Представи си, пак вали сняг – каза майката. – А през цялото време грееше слънце, както някога.
Докато мисля, кучето ни гледа така, като че разбира всичко, което мисля. То не е обикновено куче. Ако е такова нямаше да бъде с нас, нямаше да спи до леглото ми, щеше да ходи някъде, да гони кучки, да се джафка с помияри, щеше да се храни с каквото му падне. А този не яде, не пие, не лае. Само ме следва навсякъде и не позволява на никого да ме доближи, освен на майка ми понякога, когато не пее. Струва ми се, че като излезем на разходка по съседните улици гръцките деца не го забелязват. А и да го виждат, техните песове се страхуват от него. Ние двамата сме по-силни от гръцките кучета, от всички кучета на света, освен от американските, които може и да не съществуват.
7. Аз съм Ангел. Това никой не знае, нито пък ще узнае. Отказвам да говоря, не им давам сведения за себе си, нека сами да научат, ако има какво да се научи. Аз всъщност не знам нищо за себе си, освен че съм някой друг. Нямам документи, нямам истинско име, не ми трябва и лъжливо, нито каквото и да е. Имам само риза, дънки, маратонки и един нож, който веднага ми взеха, щом ме довлякоха тук.
А тук на „Леофорос Александрас“ се намира полицията, в единствената бяла сграда в цяла Атина, ако не смятаме оня храм на хълма, който рисува малкият ни брат Христос и в който не смея да надникна: прекалено е бял, прекалено е хубав за мене, прави ме малък и плах. Понякога ми се иска да го разруша. Всички други къщи, които някога са били бели, сега са черни. Този град се крие в дим, мъгла и мръсотия без да скрива нас, най-вече Исмаил и мен.
Разпитва ме дебел, небръснат и подпийнал полицай, очите му непрекъснато се наливат с кръв, като на заек преди смъртта. Би ме ударил, ако не беше изморен. Би крещял, ако не беше прегракнал, би бързал, ако имаше закъде. Ей така седи на счупения стол зад мръсната маса, мързеливо се обажда по телефона, подсмърча, чопли си носа и плюе в коша за отпадъци. Досаден съм му, колкото и той на мене, затова и двамата не си даваме зор. Седим, мрънкаме, чакаме да мине времето.
– Аз съм Стериос Критикос – повтаря непрекъснато той. – А ти кой си?
– Ти си Стериос Критикос – повтарям аз. – А ти кой си?
– Аз съм аз – мънка той. – Ти си проклет чужденец.
– Аз не съм аз – отговарям. – И какво от това?
Едва обяд е, а ми се струва, че работим вече няколко години, няколко века. Още откакто избягахме от строежа на белия храм заедно – надзирател и роб. И двамата нехаещи за работа, и двамата крадци и доносници. Щом се мръкне той се прибира в своята барака срещу пътя, на мезе и пиене, а аз в тясната и миризлива килийка. Щеше да е по-добре ако е карцер, ама не е: много проклети чужденци се натискат и тълпят там, за да мъчат моя уморен и пиян инквизитор, смърдящ непоносимо.
Всички бежанци вонят. И то не само на неизмита плът, на крака, разядени от мръсотия и на зъби, които падат от глад. Миришат отвътре, на себе си и на другите. Но бежанците тук смърдят някак особено на отчаяние, на безнадеждна смърт, на бунище. Не трябва да се бяга оттам, откъдето всички бягат, на полуострова, който ще стане остров и който постепенно се отделя от сушата и утре ще бъде нов, непознат континент, откриван от луди мореплаватели.
8. Аз съм Дона Клара. Жената, която се върна там, откъдето е тръгнала, в земята между четири реки, който текат от Север, Запад и Юг и продължават към Изток, към Черно море. Същият град, същият хотел, същата стая. През прозореца виждам същото задимено, мръсно, тъмно предградие и множество недовършени къщи, а в една такава някога живях, но не сама и не задълго. На същата улица играят същите деца като някога и както винаги ще бъде. От същото сиво небе вали същият мътен и черен дъжд – мръсен като сивите улици, които миеше и цапаше. Завърналият се понякога се връща много точно към спомените си. Тук Капитана ме държа при себе си няколко дена, докато не ме разби от секс, алкохол и обещания. И най-вече с мълчанието си. Като седнах в трапезарията да се храня, ме обслужва същият оня келнер, остарял, отпуснат, същинска баба. Той очевидно не различаваше гостите и естествено не можа да ме познае. И храната е същата, без вкус, постна и обилна, само пълни стомаха, подходяща единствено за шофьорите на товарни камиони. Добра е и за мене, защото съм постоянно гладна, само ям, уригвам се и пак ям.
Всичко е същото както по-рано, само дето е по-старо, поизносено, по-тъжно и някак по-малко. Земята ни се смали, градът ни се смали, остаряхме. Може би само ние не виждаме колко сме стари. Ако Б. е човек бих му разказала всичко. Ако не е човек, поне бих била сама в стаята и леглото, в съня си. Той е нещо неопределено с което не знам как да започна, а да избягам не смея, защото би ме хванал без усилия. Призраците са по-бързи от хората.
– Сладък мой – обръщам се мислено към своя съквартирант, – опознах големия свят. В него няма нищо голямо. Ама тепърва тук нищо няма да има.
– Ние чакаме – каза изведнъж Б. – Стига приказки. Плащай ми пиенето и мълчи. После аз ще платя твоето. И така подред.
9. Аз съм Капитан. Намерих решение. Простите решения винаги са най-добрите. Но за тях се сещаш накрая. Като обмислих всичко добре се хванах за работа, използвах редовната обиколка на Севънъп и на отряда, който носеше едно славно историческо име и което няма да споменавам, защото вероятно ще ми потрябва по-късно. Във всяка войска войниците се сменят, а поделенията остават. Колкото и да не стигат хората винаги има достатъчно войници, тъй като всички могат да бъдат войници, особено тези, които не стават за нищо.
С всекиго от Севънъп разговарях на четири очи, поверително. За първи път като с приятели. Това ги учуди, както и онова, което им казах. Предупредих Конан за Водния, Костенурката Нинджа за Казабланка, а Терминатора за всички тях. Държат се странно. Предупредил съм Водния и Казабланка. Останалите трима нека се пазят. Съмнителни са ми. Предприемат нещо гадно и тайно, може би предателство. Може би нощна атака на заспали другари. Бях угрижен, засмян и доверчив, както беше необходимо. Остана ми само да чакам, да внимавам, да броя. И да не бяха въоръжени до зъби, и да не бяха свикнали да убиват, пак биха намерили начин да съберат това, което бях посял. Което остане след тях, ще употребя за нещо друго. При мене няма отпадъци, защото всичко е отпадък, от добрите материали се правят много неща.
– Дръжте се така, като че всичко е наред – казах им. – Но бъдете нащрек. Колкото по-безобидни са нещата на вид, толкова са по-сериозни. Откъде да знаеш, че предателите не са навсякъде около нас и че не са мнозинството от нашия народ. Нима, са малко случаите, когато народът предава сам себе си и после като предатели разстрелва тези, които не са го предали.
– Добре, Кеп – казаха те. – Всичко е наред. Ще внимаваме. Никой няма да се измъкне.
Но нещо не беше наред. Съмнението е нещо, което кръжи и с кръженето се засилва, придобива скоростта на вихър, който се движи напред. Щом тръгне веднъж вече нищо не е в състояние да го спре. А като мине, не остава и следа след него. Нито Севънъп, нито други чети, нито каквото и да е, освен аз, който съм началото и края, който сам себе си съм измислил, създал, за да управлявам от разстояние.
10. Аз съм Мария. Тръгваме, тръгваме. Напускаме Атина, напускаме Гърция. Сбогом „Халандри“, „Неа Йонио“, „Перистери“. Ако отново ви видя, ще знам, че съм мъртва и че всички мои близки са мъртви. Това е песента, която ми идва да запея.
Пап ни вози с една таратайка, която оправи някак си, същата раздрънкана лада „Самара“, която Йосиф наричаше „бабушка“. Аз седя до Пап. На задната седалка са Христос и кучетата. Когато идвахме от Север към Юг също бяхме четирима. Пътуваме от Юг към Север, връщаме се по пътя, по който дойдохме. Минаваме през пуста гръцка местност и бързаме към пустинята, там горе. Става все по-горещо. Слънцето безпощадно пече. Разпознавам местата, през които минаваме и веднага ги забравям. Ако утре някой ме попита, няма да мога да му кажа къде съм била, нито какво съм правила, нито какво всъщност ми се е случило. До планината Олимп караме бавно, бавно.
– Тук някога са живеели боговете – исках да кажа.
– Тук вече няма богове – казах. – Само горе в планината се вижда някакъв сняг.
– Един избил всички останали – каза изведнъж Пап. – А след това умрял от старост, както и аз ще умра скоро.
Казах онова, но имах предвид нещо друго. Щом се съмна, седнахме в колата. Повехналите лица на съдържателките висяха на прозорците като лампиони. Може би съжаляваха за нас. Може би бяхме последните наематели, влезли в тяхната къща, която скоро щеше да се срути, след като къртиците и мравките съвсем подрият основите ѝ. Три часа по-късно забелязахме, че още не сме излезли от града. Непрекъснато следяхме табелите с надписите и попадахме в нови лабиринти от улици, обръщахме, качвахме се, слизахме, минавахме покрай същите къщи и отново продължавахме напред. Градът не ни изпускаше от ноктите си. Струваше ни се, че ни смила през тънко черво. Пап мълчеше и караше, аз нищо не смеех да питам. Тогава между нас се появи изцапаното пръстче на Христос и ни показа пътя. Направо. Наляво. Надясно. И отново направо. Полуналяво. Направляваше като млад бог, който за първи път се показва на смъртните и ние го слушахме и му се подчинявахме. Провирахме се през блъсканицата като удавници, които плуват и бързат към сушата. И изведнъж се озовахме на „Етники Одос“, обърнали гръб и на юга, и на морето и на града, който се слива с него. Бягахме, макар никой да не ни гонеше, бяхме там, откъдето някога побягнахме. В багажника носехме малък метален ковчег, в който лежеше целият мой покоен съпруг Йосиф. Всичко, което остана от него след смъртта му е в огъня.
– Кой знае чия дъщеря и жена съм била? Кой знае кого без да искам съм родила?
11. Аз съм Дук. Съществуват обикновени думи, съществуват и необикновени. Има обикновени думи, които изглеждат необикновено в някои ситуации, толкова са силни и магически, че никой не може да им устои, тъй като пътят на властта е постлан с думи, които трябва да прикриват намеренията и да омагьосват слушателите – още в началото на моята кариера се впуснах в търсенето на такива думи. Защото, който намери точната дума и я каже в подходящ момент, негова ще бъде властта на земята и в пъкъла, който ще настане.
Първата дума беше революция. Нищо повече. Само революция. Няколко обикновени срички, една съвсем неопределена дума. Ама същата дума помете всичко пред себе си. Разори градове. Унищожи повече хора, отколкото топове, танкове и самолети взети заедно, развали семейства, унищожи вековни религии, прекрои картата, създаде нови държави, промъкна се в съзнанието и в подсъзнанието. Поваляше противниците. Съществуваше в тътена на гръмотевиците и в шепота на любимия. Тази дума можеше и позволяваше всичко. Нямаше прегради, нито граници. Никого и нищо не зачиташе. Тази дума закратко завладя света и го изгуби, след като затихна.
Служих ѝ, докато не видях, че ѝ е изтекъл срока на годност. Изведнъж, никой не разбра как и кога, изфиряса, изгуби сила, спа-ружи се като пенис след употреба. След кратко отчаяние започнах да търся друга дума, която да я замести. И я открих в бръщолевенето на другите. Намерих я измежду стотина празни думи, стара и отново невинна, готова да служи дълго и да осъществи всички мои желания.
Тази дума е – народ. Пет букви, две срички, означава всичко и нищо. Досадно съществително, но въздейства като атомна бомба. Никой не може да му устои, дори и тези, които го ненавиждат. Думата е разтеглива, склонна към преобразувания, полезна за всичко. Остана само да намеря тези, които ще я произнасят – значи, народа, моя народ. Народ, който ще ме следва и народ, който ще управлявам. Народ, който ще прави всичко, което му кажа и никога за нищо няма да пита. Народ, който ще бъде готов да мре, да убива другите и да погине, ако аз пожелая това. И го намерих този народ, тази тълпа, тази маса, тази сляпа аморфност, тази липса на разум, този задружен страх, който умее да се превръща в страшна омраза, това безволно тяло с безброй крайници, които ще отрежа, за да изникнат нови, кървави и готови отново да бъдат унищожени, това племе, което чрез мен разговаря с мъртвите. Съществуват Балканите, регион на черните варианти. И на Балканите съществува такъв народ, който е склонил да бъде мой и мъртъв, какво повече от това.
Всичко останало ще бъде само следствие. Единственото ми усилие ще бъде да избегна последствията на причините, които съм предизвикал и които ще засегнат всичко – моите момчета, опозицията, народа ми, всичките ми приятели и врагове, курвата Европа и изхабената Америка, безверниците Руснаци, континентите, и целия свят.
Не обичам думата история. Аз съм Историята.
12. Аз съм Христос. Щом минахме планината, на която някога, преди да изчезнат, са живеели и грешници, и богове, заспах до кучето. Присъни ми се как му давам име. Моят Брат Куче. Така ще го наричам в нашата страна, която ще бъде и негова. Значи страната на снега, на кучето и на момчето, което не говори, на металните ковчези с мъртъвци в багажника на всяка кола. Събудих се щом усетих, че тялото на брат Куче се напряга. Мускулите му се свиват като пред скок, ядосан е.
– Какво става, Братко Куче, кого искаш да захапеш? Ангел още ли го няма?
– Лайнари – чух го да мисли, – тези лайнари само пречат, смърдят и се бъркат в чуждите работи.
Лайнарите бяха хората. Митничарите. Двама тлъсти и потни дебелаци крещяха на майка ми, която смутено се усмихваше и с трепереща ръка криеше очите си. Както винаги е забравила нещо важно, а с това насочваше вниманието върху себе си и предизвикваше съдбата. По-добре да изгуби някакъв предмет, отколкото мъжа и децата си. Този път е забравила само паспортите – нейния червения, моя сивия и синия на Пап. Убеждаваше ги, че имаме паспорти, да ни пуснат, а тя ако трябва нещо ще им изпее. Митничарите все по-силно крещяха и се потяха. Миришеха на сувлаки и узо, искаха да отворим багажника и да видят дали не караме контрабандно дрога и някоя бяла курва. Знаят те кои сме, никой не им се е изплъзвал. Малака, малака.
– Махайте се, лайнари! – чух Брата Куче напрегнато да мисли.
– Имаме един мъртвец отзад. И този, който ни вози.
Двамата изведнъж престанаха да викат на гръцки и да махат
с ръце. Само стояха със зяпнали уста, с изплезени езици, като на кучета, когато ожаднеят. Всички други митничари гледаха някъде встрани. Рампата сама се вдигна, Пап даде газ и се озовахме на неутралната зона, бързайки към следващата митница, където се повтори същата сцена, само че без викове. Тази нощ преминахме няколко граници, тъй като тук има все повече държави и граници между тях и непрекъснато никнат нови. Митничарите ни пускаха без проблеми. Струваше ни се, че спят и работят като насън. Рампите се вдигаха, Пап караше все по-бързо, като че нашата „бабушка“ сама се бе стегнала и подновила, а моторът работеше все по-безшумно. Спях до моя Брат Куче и се будех, само да чуя какво говори мама.
– Колко са любезни тези момчета, Пап – весело говореше тя. – Сигурно се радват, че се връщаме вкъщи. Ако Йосиф не ме слушаше от багажника, наистина бих могла да им изпея нещо. А той не обичаше да пея на другите. Искаше ме само за себе си.
– Приветствам моето влизане в Ада – каза той, като че пееше или преиграваше. – И копнея по-силно да се стовари върху мен сатъра. Като звяр, комуто е дошъл краят.
Превод: Цветанка Копева