Синият вир*

Пробудих се посред нощ. Капаците на прозореца скърцаха и навън бучеше вятърът, като някакво ранено чудовище; все пак нещо ми прошепна на ухото, че не това ме е пробудило, а нещо съвсем друго, непознато и тайнствено. Край мен жена ми продължаваше да спи спокойно и заради това реших да се поразходя из дъхавата околност. Затворих прозореца, облякох се набързо и закрачих из топлата блудна нощ; луната бе загърната със сивкава паяжина, а в далечината виеше вълк, протяжно и копнеещо. Тръгнах надолу по чакълестия бял път; в черноморавата тъмнина ми се струваше почти стръмен и краката ми се подгъваха като на немощна старица. Чувствах, че между пръстите на краката ми се е насъбрал прах, отвратителен, лепкав и влажен. Там, пред мен се затръшна някаква врата. Точно в този момент вятърът притихна, сякаш за да се втурне след това още по-зловещо. Аделина, младата дъщеря на овчаря, се появи пред мен като някакво видение от сънищата, с разкопчана блузка, а малките ѝ гърди се показваха почти навън. Така, както бях полубуден, ми се прииска да я чукна. Тя спря пред мен, малко разрошена, дива и същевременно тъжна. Не можех да не видя как тъмните сенки играят върху момичешките ѝ гърди, които сякаш миришеха на овче мляко. Струваше ми се, че тя изобщо не се срамува. Напротив, държеше се сякаш се връща вкъщи в най-нормално време.

– Как е баща ти? – попитах я и то само защото ми се струваше, че тя няма да проговори първа.

– Баща ми – тя малко се нацупи и вятърът още повече разголи гърдите ѝ, – да ти кажа, вече рядко ми се случва някой да пита за него. Той си купи инвалидна количка и след обед, когато няма какво да прави, със сухите си ръце си представя, че лови слънцето и някакви жълтици, за които все още си мисли, че са потънали в Синия вир. Хората, които в началото бяха най-запалени и му вярваха на историята за потъналите жълтици, сега го мразят, нямаш си представа как. Онези, гдето по цял ден ровеха из околността, сега направо го заплашват, че ще го удавят. Стар е, та сигурно само заради това няма да му направят нищо. Иначе отдавна да се е случило най-лошото.

– А ти? – попитах я с притулено любопитство.

– Не виждаш ли, че съм пораснала с цяла година? И с мъжете се научих да се любя. Ето, сега и в тъмното познавам по очите ти, че ти се иска да излъжеш жена си.

– Хей, малката, виждам че си пораснала, ама не ти ли се струва, че прекалено много си въобразяваш? Май че тъй, както баща ти си въобразява за жълтиците, които не съществуват…

– Той е одъртял и си намира младостта в златото. А и наистина си вярва, че е потънало в Синия вир.

– Иска ти се на всяка цена да се правиш на много умна, ама много неща не ги знаеш. До акъл не можеш да се докопаш така бързо! – мъчех се да бъда убедителен, макар да знаех много добре, че всичко това е смешно и наивно, и сигурно така ще ме вземе за пълен градски глупак.

… – Обаче сам трябва да си признаеш нещо… – искаше и тя да налее нещо в главата на самотния загубеняк, за какъвто ме вземаше.

… – …Е, да, че си едно умно момиче. Признавам, че е така.

– Не, бе. Признай си нещо по-просто – че наистина искаш да метнеш жена си. За какво тогава си хукнал насам във време, когато жена ти най-малко предполага, че не си до нея?

– Мен вятърът ме пробуди.

– Хайде де… Вятърът не буди такива като тебе.

– Че какъв съм аз? В тази тъмница ти не можеш да ме видиш дори как изглеждам сега…

– Каквото казах, вече не го повтарям. Няма смисъл.

– Ами тогава, всичко хубаво, Аделина! – рекох и свих рамене.

– Всичко хубаво! – вятърът сякаш я духна леко и напетата момичешка фигура прелетя край мен и потъна в тъмнината.

Дойде ми наум, че онова, което върши, го прави за пари. Мислех си, че търси жълтици, като баща си, но по друг начин. Изведнъж ме обзе някакво желание да разбера колкото се може повече за това. Обърнах се и се втурнах да я настигна, преди да се е върнала вкъщи. Първо преварих вятъра, а после настигнах и нея.

– Аха, ти си значи, знаех си, че ще се върнеш. Имаме чудесна домашна ракия.

Когато влязохме, тя запали свещ и в ъгъла познах баща ѝ, завит до шията с одеяло, а край него, свита, спеше по-голямата ѝ сестра. Аделина сложи пръст на устата си, взе свещта и влязохме на пръсти, наведени, в съседната стая – ниска, в която изобщо не можех да се изправя. Тук всичко беше на куп, поне така ми се стори: креват, съвсем до него масичка и разкривени дървени столове. Това бе наистина всичко – толкова малко, така скромно, наистина като някаква подредена купчина вехтории. Свещта влизаше със своя пламък там, под нейната блузка и гладеше малките ѝ гърди.

– Тук денем си почива баща ми – обясни ми тя и ме погледна право в очите. Гледаше хладно, чакайки нещо да я попитам.

Взе гребена и се вчеса пред парчето огледало, което висеше на стената. Едва сега усетих, че прекалено много зяпам в това младо тяло.

– Какво ще правиш сега? – попита ме тя и сигурно ме наблюдаваше в огледалото.

– Ще си сръбна от твоята ракия.

Тя измъкна изпод кревата едно шише и като го взех от ръката ѝ, отворих го и дръпнах няколко глътки от лютата ракия, толкова люта, та едва си поех дъх. Лицето ми сигурно беше придобило друг цвят!

– Не те съветвам да изкъркаш всичко това…

…После набързо се съблече и гола като мравка, влезе под одеялото.

– Да знаеш, хладно ми е, тоя вятър добре ме надуха.

Още веднаж дръпнах от шишето и ѝ казах:

– Виж какво, сега не мога да ти платя, понеже жена ми ще разбере.

– Какви пари, бе. Не ми трябват – смееше се тихо, сигурно да не пробуди баща си и сестра си, и като че ли разбра какво мисля, та добави, – баща ми е глух, а сестра ми много те ревнува. Миналата пролет да знаеш как ѝ се искаше да я яхнеш, ама ти изобщо не забеляза. Беше като кьорав.

Помислих си за жена си, която спеше винаги дълбоко, та когато понякога се пробуждах я наблюдавах дълго, толкова дълго, че очите ми привикваха с тъмното. Нощес обаче се вдигнах и заедно с вятъра потънах в нощта, която миришеше на смърчове, на млади смърчове. Вълнението полека се смъкваше от лицето ми като восък от свещ, който свалям с пръст и го правя на топче. Навън продължаваше да духа вятър, но той бягаше от ушите ми. Съблякох се и аз, влязох в нея и за момент се уплаших от нейната кипяща и номадска младост. Когато ме прегърна, усетих че нейните момичешки ръце са много силни. Станах необичайно груб и любопитен как ще ме люби и как ще поеме семето ми в своето тяло. Исках да угася свещта, но тя не ми даде, за да не залича сенките, които още дълго щяха да вървят подир мен и нощ, и ден. С устата си целувах корема и по-надолу, защото разбирах, че е жадна за любов. Креватът скърцаше и за миг ми мина през ума, че онези двамата в съседната стая могат да се пробудят. Струваше ми се прекалено страстна за такова младо момиче, макар да беше дяволски опитна. Успя да се качи върху ми и гледах известно време изпънатата ѝ сянка върху грапавата стена, а после – как се вие над мен като буйно влечуго, сеещо смърт с тъмната си снага. Очаквах някаква тиха дума от нея, но тя бе така залисана с тази, за нея съвсем дива работа, че беше безсмислено да очаквам такова нещо. Избърсах от гърдите ѝ капчиците пот като утринна роса. Те бяха много едри за това малко гнездо. Навън чувах първите птички, които прекъсваха равномерното течение на вятъра, обаждаха се на пресекулки. Някъде дълбоко в стомаха ми започна да пари, нещо горещо се изтръгваше от мене, сякаш вълк ме гризеше там вътре и късаше сочно месо.

– Ако беше издържал още малко, щеше да бъде още по-хубаво.

Тя се изправи и сега ми изглеждаше тежка и някак остаряла,

цялата ѝ младост можеше да се усети вече само в диво разрошената ѝ коса; с всичко друго тя напомняше повече на вещица. Усетих утрото през прозореца и чух кукуригането на петлите. Бързо се облякох, ръцете ми бяха несръчни, членът ми се беше отпуснал и висеше към пода.

Тогава чух от другата стая:

– Аделина, какво се криеш, сестра ти вече стана.

Тръпки преминаха по тялото ми, усетих бръчки върху челото

си, които никога вече нямаше да се скрият. Аделина се загърна в един овчи кожух, а аз нямах време да я попитам какво да сторя. Тя отвори вратата, която изскърца и видях увехналото старче.

– Безсрамнице н’една, къде са парите? Сигурно си скрила онези от Синия вир! Веднага ми ги давай!

Измъкнах от джеба си смачканите банкноти и му ги подадох, но той ме погледна така заплашително, че очните му капиляри сякаш щяха да се пръснат след миг и виждах как големи кървави сълзи се стичат по съсухреното му лице.

– Не, искам жълтици! От нея ги искам – настояваше той.

– Нямам, тате, трябва да разбереш, че никой не дава жълтици.

– Ах ти, лигло, добре знам, че си ги скрила – и ѝ залепи една плесница със сухата си костелива ръка. – Тичай към Синия вир, тичай, вече ги виждам как лежат на дъното му! Ех, ще умра, ако веднага не ги донесеш! Помогни ми, Аделина!

Излязох от къщата и рекох на Аделина, че ще я придружа. Само за миг ми мина през ум за жена ми и като усетих, че земята още е притулена от тежкия мрак, забравих за нея. До края на селото вървяхме разделено, при потока тя ме хвана за ръка и тогава ми заприлича на девойка, която още не е и сънувала за грях. Пътят тук се стесняваше, трябваше да вървя пред нея и да внимавам да не бързам много, защото очевидно тя се спъваше в камъните повече от мен. Водата заглушаваше вятъра, бучеше и ехтеше като каменен порой. Когато погледнах надолу, забелязах, че се разсъмва и се радвах, че ще стигнем до Синия вир по съмнало. Пред нас се издигаха сиви скали, устремени високо към небето. Тук пътят се изкачваше нагоре и ми се стори сякаш вървим над потока, който се пенеше под нас и ръмжеше с белите си зъби. Тя се задъхваше след мен и знаех, че ѝ е трудно по стръмното, а тежеше и желанието на баща ѝ да му донесе жълтици. Усещах някакво безпокойство, много неопределено и неразбираемо. Скоро се развидели. Сега я пуснах пред себе си. Скалите се изправиха тук, съвсем пред нас. Пътят се изви надолу, като някаква змия. Синият вир беше пред нас, притиснат от камък, дървета и вечния тътен на кипящата вода.

В прозрачния вир лежеше жена ми с отворени отмъстителни очи, точно край брега, върху повърхността на водата. Улових я с ръце, опитах се да я повдигна, но тя беше тежка като скалите над нас, беше бяла, мъртва като вечното течение на водата и проклинаща като вятъра, който се бе притаил далеч зад нас. Аделина плачеше приглушено и приличаше на дете. Не забелязвах гърдите ѝ под разтворената блузка. Но затова пък жена ми беше гола и като издялана от мрамор. Аделина се присви. Казах ѝ да идем за помощ. Надолу вървяхме бързо. В селото най-напред намерих кръчмаря да претака вино в буретата. Предложи ми черно вино и трябва да си призная, че го пих с удоволствие. После разказах за нещастието и, естествено, внимателно премълчах някои подробности, които може би щяха да разкрият в още по-лош и неочакван вид моята поквара. Казах му само това, че съм се пробудил преди разсъмване, видял съм, че жена ми я няма и съм помислил, че може да се е запътила към Синия вир, понеже дълго време ми е казвала, и то не само на мене, че ѝ се иска сутрин да се поразходи до вира. По пътя съм срещнал Аделина, за която отдавна се знае, че баща ѝ я праща към Синия вир за жълтици.

– От нещастия мир нямаме! – рече той и ми изрази съболезнования.

После повика още неколцина мъже, да помогнат за извличането на трупа на жена ми. С тежки крачки се отправихме към Синия вир и пътят дотам сега доста ме измъчи. Тъжната колона предвождаше кръчмарят, а аз бях последен, втренчен в повитите гърбове. Знаех, че сълзите ми ще рукнат, когато видя мъртвата си съпруга. Сега тя вече беше потопена на дъното, лежеше по гръб с отворени очи. Аделина неподвижно седеше на брега и непрекъснато я гледаше. Мъжете се съблякоха безмълвно, заедно с тях и аз, и влязохме в ледената вода. Извадихме я трудно и я положихме на брега. Покрихме я с черно одеяло, което бяхме донесли със себе си. Досрамя ме да стоя гол пред Аделина и се облякох набързо. Членовете на мъжете им станаха и едва тогава се облякоха.

– Ах ти, малка фръцло… – рекоха те и толкова ми беше чудно, гдето изобщо не се срамуват.

Поставиха мъртвата ми съпруга на носилка и всички се сменяхме като я носехме по пътя към селото. Вървяхме тихо, само Аделина от време на време засвирваше на свирката си жално, жално. В село мъжете сваляха шапки, а стариците се кланяха по пътя ни. Цялото село вече знаеше за моето нещастие. Тъжно стискаха треперящата ми ръка и ми съчувстваха. До пладне приготвях своите и на жена ми неща. След обяд дойде погребалната кола. Шофьорът бе нервен старец, смъртта вече вървеше по петите му. Когато слагахме мъртвата ми жена в колата, моментът бе наистина церемониален. Слънцето блестеше, сякаш бе забравило за моето нещастие. Седнах до шофьора и с тъжно ръкомахане тихо потеглихме. Вече ме оборваше съня, когато на пътя се изпречи стадо овце. Шофьорът натисна сирената, но овцете не се помръднаха. Излязох от черната кола и викнах към стария овчар нека, ако обича, да се махне от пътя ни. До краката на баща си клечеше Аделина и хълцаше.

– Умря, защото не съм му донесла жълтици.

Овчарката свирна със свирката и овцете се отдръпнаха към

ивицата на шосето. Старецът лежеше насред път и с шофьора го положихме до мъртвата ми съпруга. Пастирката сместихме помежду ни, обърнахме и се запътихме към селото.

Шофьорът се загледа в разкопчаната ѝ блуза и я попита:

– Ти ли си оная, малката, дето се чукаш за пари? Ти си, ами коя друга? Много са ми разправяли за тебе. Ето, накрая и аз дойдох в това село…

Превод: Ганчо Савов

Коментари