I
Боговете които
спаси забравата
избавените от имената
в смрадливия бъз
в изгнилия дънер
вечно блажените
познати на гладния
кълвач, на жабата
пазят се
от всяка дума
на смъртните.
II
на баща ми
Далече е Градът и топлината
на бананите, огласяни от смеховете
на момичетата
и виковете на теляците
В студа на варварската зима
да пием и да разговаряме
заслушани в гласа на спомените
и ръцете ни.
Далече е Градът. Да пием в тъмното
огрявани от снеговете
и тихо да си спомняме
преди да сме забравили езика си.
III
Варварският мирис, твърдият ти косъм
са чужди на момичетата и жените
от Града.
Но ти не забелязваш, впила пръсти
в десния ми хълбок
дивостта си.
IV
Не устоявам, Хлоя, на несмесеното
вино на погледите ти, на варварската
белота на бузите…
V
Мълком, Хлоя, слушам говора ти
обилен, топъл и провлачен
отекващ тишината на възсините Родопи
и на скърцащ сняг…
Мълком, за да не издам почудата
презирана в Града, се взирам
в бляскавата крепост на косите ти
тъй здраво и необичайно стегнати…
Легнала до мен
не искам да разбирам чуждото
когато поразен от челото и бузите
осланям се на мъдростта на тялото.
VI
Малките момичета от северните краища
не се усмихват
те са сдържани.
Когато са пленителни
рижавият кичур ги издава
и луничките.
VII
Да легнем, Лидия, сега е тихо.
Вече не говорим. Очакваме телата си
еднакво чужди и еднакво топли
в прегръдките, които предусещаме…
Да легнем, под ръка е виното
навяващо с горчива влага гласовете
на морето на бащите ни…
Да легнем. На брега на спомена
пясъците ни завличат, скърцат в зъбите…
Отново жадни да възливаме
да се завърнем в самотата на телата ни.