сякаш другиму се случва
но и това ще понесем.
като веселяци. като гости.
иначе кой ще ти го издържи?
да се чудиш на ума
дето по студените стаи
шета:
нищо не било се случило.
а се случи всичко!
други са стопаните
на нашите къщи.
празните стени около тях
са пропити от спомени,
но са недостъпни за нас
завинаги.
как ли дишат в постелите ни,
където посрещахме утрото?
колко ли прах
е изпопадал
по люлките
на децата ни?
те искат вече да се връщат,
ама път няма
за нататък,
откъдето ни прокудиха.
само насън се връщаме.
скитаме
с някогашния си добитък,
ама насън, като гости.
насън, Господи, насън.
Шапката
Салджията Ахмед Шубо пресичаше със сала си Дрина повече от четиридесет години. Никой край Фоча не можеше да си представи реката без този човек.
Всекиму се струваше, че салът и салджията може да ги раздели само смъртта.
Но стана другояче.
Войната поутихна. Ахмед живееше със своите сръбски съседи без лоша дума, те го уверяваха, че ще го вардят и по-добре ще е да не заминава никъде.
Ковачът Трифко го уговаряше да спи у тях.
Но той трябваше да се махне.
Заплахи идваха не само до него, но и до съседите му. Настаниха го в баните край Нови пазар. За това бежанско общежитие се грижеше мюсюлманското благотворително дружество „Мерхамет“.
Сега Ахмед живее с едноверците си, тук други няма, не се оплаква от нищо, но върви като жив мъртвец. С присвити очи, които просветват само от време на време.
Той дълго се противеше и не искаше да се появи пред телевизионната камера, но упоритият репортер най-сетне го склони. Пък и Ахмед си знаеше, че и да говори, и да мълчи все не е добре.
– Кой е крив за всичко? – попита го репортерът.
– Чуждите хора. Те са криви – рече Ахмед.
Репортерът искаше той да му обясни какво разбира под това, но Ахмед промълви само:
– Чуждите хора. Други виновни няма.
– Някой закача ли те тук, в Сърбия?
– Не ме закача.
– А как е в баните?
– Имам креват, храна. Някои се оплакват. Липсвало им това, липсвало им онова. На мен нищо не ми липсва. Само гдето не съм си у дома.
– Искаш ли да поздравиш комшиите си, поименно?
– Ще им навредят.
– Кой ще им навреди?
– Ами, онези, другите.
– Е, не се бой, де. Поздрави ги свободно.
Ахмед полека засрича презимена – казва, на свои съседи. Но не поиска да изговори нито едно име, така ги предпазваше.
– Виж, и тази шапка комшиите ми я дадоха! – рече.
После свали шапката и заплака.
Превод: Ганчо Савов