Характерна особеност на нашия литературен живот е това, че различните направления, които са се оформили, са получавали образ, лице, своя фигуративен израз чрез литературния печат. В това отношение историкът на българската литература, ако иска да проучва литературните направления, трябва да проучи литературния печат. Ако иска да проучи литературния печат, той неизбежно ще се срещне с литературните направления и различните литературни групировки. Това е една много интересна закономерност в нашето литературно развитие. Различните литературни кръгове са се създавали като стремеж към новото, оригиналното според разбиранията на творците и според онова, което е значимо в духовната самобитност на народа. За да бъда по-конкретен, ще си послужа с някои примери.
Разглеждането на периодиката в нейното развитие би могло да стане в три части.
От 20–те до средата на 40–те години
От 1912 до 1919 година, по времето на войните, не излизат периодични списания. Големият проблем на времето е войната – и за народа като цяло, и за отделния човек.
От 1919 до 1922 г. излиза сп. „Везни“. Отначало то е модернистично и на страниците му се обсъжда експресионизма като теория и поетика на изкуството. През 1922 г. списанието претърпява еволюция и се ориентира към съветската литература. „Везни“ се появи с нови идеи и виждания и изискваше обновяване на нашата литература.
От 1920 до 1943 г. излиза сп. „Златорог“. То има ориентация към родното изкуство на широка национална основа. Ето защо неговите сътрудници – литературни критици, признават и Иван Вазов, и Пенчо Славейков, Йордан Йовков и Елин Пелин, Николай Лилиев, Теодор Траянов и Елисавета Багряна, а от следващите по-млади поколения – Светослав Минков, Владимир Полянов, Емилиян Станев. Списанието било отворено към всичко, което е вдъхновяващо и талантливо и затворено за бездарността. В това отношение „Златорог“ е списанието, което е воювало най-вече с посредственото, оттук идват и многото упреци в естетизъм, в елитарност. По характера си то е било многопосочно, тъй като в него са сътрудничили автори с определен и изяснен личен вкус. Бих споменал Боян Пенев, Спиридон Казанджиев, Владимир Василев, а по-късно Георги Цанев и Георги Константинов. По въпросите на живописта е писал Сирак Скитник, а на музиката – Андрей Стоянов. Все видни литературоведи и изкуствоведи, които са търсили и са ценели таланта и индивидуалната самобитност на твореца. В „Златорог“ високо се оценява реалистичното изкуство, но без да се стеснява понятието, да се ограничава индивидуалната изразност на твореца.
Списание, което следва традициите на символизма в нашата литература, е „Хиперион“. То излиза от 1922 до 1931 г. и е истински център на групата на писателите – символисти. Главен редактор е Теодор Траянов, но централната фигура практически е Иван Радославов, който пише в почти всички книжки на списанието. Той смята символизма за върховно постижение на литературата и за край на литературния развой, въпреки че в последните години на списанието коригира някои от възгледите си. Според Радославов има двама национални български писатели – Христо Ботев в миналото и Теодор Траянов в новото историческо време.
Бих споменал още сп. „Българска мисъл“ на Михаил Арнаудов, което излиза през 1927 г. със сътрудници Йордан Йовков и Кирил Христов.
Паралелно с тези списания са излизали и такива, които представят левия печат като например „Пламък“, където Гео Милев печата поемата „Септември“. След това изчезва безследно. Други сътрудници на списанието са Христо Ясенов и Георги Шейтанов.
Друго такова списание е „Нов път“ на Георги Бакалов. То излиза през 1924-25 г. Наличието на тези списания говори за едно друго разслоение, не толкова естетическо, колкото социалнополитическо в нашия печат.
Тук искам да спомена и за вестниците – едно също тъй характерно явление в нашия литературен живот. До войните литературни вестници не са излизали. Първото подобно издание е „Развигор“ с главен редактор Александър Балабанов. Той излиза от 1922 г. и слага началото на седмичния литературен печат, който е оперативен, по-близо е до текущите явления и непосредствено участва в литературните и политическите борби. Борби са се водили между „Развигор“ и „Златорог“, но не по политическа, а по естетическа линия. Александър Балабанов не забравя, че Боян Пенев навремето написва остра статия по повод неговия превод на „Фауст“ от немски език, като го намира незадоволителен. Оттук започва конфликта.
По-голямата част от вестниците от началото на 20-те години са вестници на левия печат – „Наковалня“, редактиран от Димитър Полянов, „Ведрина“, с главен редактор Антон Страшимиров и негови заместници Георги Караславов и Илия Волен. „Ведрина“ излиза през 1926-27 г. Заглавията на Антон Страшимиров са насочени срещу терора – „Докога?“, „Няма ли опомняне?“ и др. На „Ведрина“ сътрудничат Христо Радевски, Крум Пенев, Камен Зидаров, т.е. – обособява се голяма литературна група, която използва като свой орган вестника на Страшимиров.
Едно интересно периодично издание е вестник „Стрелец“, който излиза през 1927 г. с редактори Константин Гълъбов и Чавдар Мутафов. Това са хора, които са сътрудничили на „Златорог“ и „Хиперион“ и които обособяват нова, своя група. В „Стрелец“ са сътрудничили автори от различни направления – символистът Иван Мирчев и писателят Атанас Далчев, който по това време остро критикува символизма.
През целия разглеждан период кипи много бурен, много напрегнат литературен живот, който е изразяван чрез периодиката, бил е организиран и насочван чрез периодиката и е давал определена физиономия на самата периодика, като израз на българските виждания и предпочитания, на българските борби от политически и идеен, от естетически и художествен характер.
Времето на тоталитаризма
Картината след 40-те години е доста различна. Тук има една особеност, която искам да отбележа. Неслучайно наричаме това време времето на тоталитаризма. Веднага след 9.IX.1944 г. излиза в. „Литературен фронт“. Първото литературно списание – „Септември“, излиза едва през 1948 г., а „Пламък“ – през 1957 г. С други думи, тази свобода на литературните кръгове да манифестират себе си вече не съществува и не дава възможност да бликне един по-богат, по-разнообразен, по-разностранен литературен печат. Особеността е в това, че самият този литературен печат е представен от така наречените органи на Съюза на писателите. Тези издания обаче също са водили спорове и дискусии, които са били израз на стари и нови виждания, по повърхността са кипяли нови борби. Бих посочил една дискусия, която се води на страниците на сп. „Септември“ през 1963 г. Това е дискусията за сатирата в българската литература. В нея взимат участие много автори, между които Константин Павлов и Радой Ралин, на чиито гледища няма да се спирам, но ще посоча едно изказване на Светослав Минков „Нашите сатирици днес приличат на зайци.“ Какво е искал да каже Светослав Минков. Първо, заекът е страхливо същество, следователно не му подхожда да бъде автор на сатира. Второ, заекът е с много ограничен интелектуален кръгозор, а сатирата е изкуство дълбоко, философско, с много подтекстове, с много значения, нещо, което не е по силите на такова животно в литературната зоология. Моята мисъл е, че все пак дискусии са се водили и са се изказвали едни или други гледища, макар и в един ограничен, а не така многообразен литературен печат, както през предните години. Не бива да забравяме, че преди 9.IX.1944 г. левият печат беше жестоко преследван. Инкриминирани бяха отделни броеве на „Ведрина“, на „Пламък“, на „Наковалня“ и „РЛФ“. Убит беше редактор на литературно списание, както и мнозина други. Такива гонения в по-ново време няма.
Искам да посоча характерна дискусия, която се е водила на страниците на сп. „Септември“ при новите тоталитарни условия. В това списание Пенчо Данчев публикува статията „Критически таланти и критически принципи“ (кн. 5, 1963 г.), отговарят му Здравко Петров със статията „Наследствените грехове“ и Кръстю Куюмджиев с „Лекарю, лекувай се сам“. Тези статии са публикувани едва в кн.3, 1965 г. на списанието. Редакцията ги е държала година и половина, преди да се реши да ги публикува. Ето нейното обяснение за това голямо закъснение: „Навремето редакцията получи въпросните статии и не ги публикува, защото не споделяше някои постановки и защото тонът им беше твърде остър. Редакционната колегия и днес запазва резерви в това отношение, но публикува статиите на Здравко Петров и Кръстю Куюмджиев. Отпечатваме ги като повод не толкова да продължим, колкото да започнем нашия разговор за критиката. Занапред той трябва да се освободи от личните, почти неизбежни за настоящите статии елементи, и да се превърне в една спокойна, делова и умна критическа трибуна.“ Такава е постановката и такова е оправданието на редакцията за късното излизане на тези статии. И разговорът наистина започва. В него взимат участие много писатели и литературни критици – Ангел Тодоров, Драгомир Асенов, Людмил Стоянов, Петър Динеков, Ефрем Карамфилов, Стоян Каролев и др. Някои от авторите защитават позицията на Пенчо Данчев, че не е необходимо да има само критически талант, а трябва да има и критическа позиция. Други защитават правото на автора критик да има не само обективно, но и субективно отношение към литературните явления, да изразява не само позиции на автора, но и свои лични и по този начин да насочва литературата към многообразие. Заговаря се и за многообразие на критически жанрове, което е невъзможно без многообразие на становищата, които ще се изразят по различен начин в една статия с критически характер и по друг – в статия с есеистичен характер. Здравко Петров изразява учудване, че Пенчо Данчев, който е проявявал относителна свобода на възгледите и изказванията си като литературен критик е написал статия, в която, както се изразява той, „вместо наставническа ръка се показва суха педагогическа палка“. За статията на Кръстю Куюмджиев говори самото заглавие – „Лекарю, излекувай се сам“.
Мисълта ми е, че през тоталитарните години в нашия литературен печат не бяха възможни по-свободни групирания на писатели по убеждение, поради това, че всичко беше подчинено на една административна регламентация, осъществявана и чрез Съюза на българските писатели. В този смисъл има нещо много поучително в историята на българската литература…
Днес
Какво мисля за периодичните издания и литературните кръгове днес, при сегашните условия?
Първият факт, който се набива в главата ми, са големите материални трудности. Някога периодиката имаше тираж. Аз съм бил главен редактор на „Литературна мисъл“, издавано от БАН. То беше специализирано издание и излизаше в 10 000 тираж. „Литературен фронт“ пък – в 80 000. Сега това е една неосъществима мечта. Вече няма читател, защото го отблъснахме с литература, която потъпка неговия вкус. За много кратко време стана невероятно развращаване на вкуса – онова сериозно, класическо, високостойностно и в българската, и в световната литература, което би трябвало да се тачи, се подменя с едно булевардно четиво, четиво с малка естетическа и художествена стойност.
Съществуват и сериозни издания, но хората вече нямат средства и това също е огромен проблем.
И последната трудност, много важна според мен е, че ако отново определени фигури се групират и създават нови периодични литературни издания, то те трябва да имат високи цели, високи идеи, до известна степен даже идеи утопични, тъй като в идеала има по-голяма или по-малка доза утопия. Тези цели могат да бъдат национални, социални, естетически, с висок отвес, за да придадат стойност на самото периодично издание, да направят така, че самото то да стане факт в текущия живот и да остане в историята, както толкова други, които споменах досега.