Алманах за поезия
За самиздатско списание мислехме дълго, преди да се родят „Мост“ и „Глас“. Бяхме нещо като неформален поетичен кръг, който включваше Румен Леонидов, Ани Илков, Владо Левчев, Георги Рупчев, Илко Димитров, Миглена Николчина, моя милост и ред още други, обединени от общо презрение към официалната литература и обществената гадост, в която живеехме. Писнало ни беше залостени зад бюрата си тъпанари да ни обясняват примерно как трябвало да пишем думата Бог с малка буква. Не на шега завиждахме на перестройката в Русия и на самиздатската свобода, която се вихреше там. Съвсем логично си мислехме, че щом може така да се пише там, ще трябва да може и тук.
Отначало си мислехме дали пък няма да пробием през относително разкрепостените университетски среди например чрез полунеформалния клуб „Синтез“, създаден от Александър Кьосев, Владислав Тодоров, Калин Янакиев и цял куп още млади литератори, философи и изкуствоведи. Пресмятахме колко ще струва отпечатването на списанието, правехме благоприлични концепции, измислихме дори статут на алтернативно писателско сдружение. Накрая се разбра, че няма да ни огрее, и решихме да действаме на своя глава. За по-голям ефект стартирахме едновременно с две издания: списанието за литература, изкуство и публицистика „Глас“, редактирано от Владо Левчев, и алманахът за експериментална поезия „Мост“, редактиран от мен.
Само дето всички размножителни техники, включително ксероксите, бяха под контрол. Хрумна ми, че бихме могли да използваме документална фотохартия. Един мой приятел фотограф Борис Андреев ни въведе в занаята, копира текстовете и кориците на плаки, помогна ни с цялата техническа работа включително с подвързването и обрязването. Копирахме седмици наред нощ след нощ, първо в неговата служебна лаборатория, а после в банята на Владо Левчев. Месец след това ноктите ни бяха жълти от химикалите. Но успяхме. Използвахме научени от руския и чешкия самиздат хватки, например пишехме, че списанията са със статут на ръкопис и че тиражът им е 50 екземпляра, което, разбира се, не отговаряше на истината.
Предварително си бяхме набелязали хората, които трябваше да ги получат: писатели, художници, литератори от всякакъв вид, всякакви дисидентствующи люде. Част раздадохме пред входа на самата априлска дискусия – 1989, друга разнесохме по пощенските кутии собственоръчно, тъй като нямахме доверие на пощата. Помня как обикалях цял ден с една голяма чанта из София и вечерта, грохнал, бях по-щастлив от всякога.
Бях започнал първата книжка на „Мост“ с едно доста еретично есе, наречено „Поезията днес“, за което Сашо Кьосев напразно ми обясняваше, че просто ще ме приберат без много много да питат какво съм искал да кажа. Няколко дни след излизането на първия брой ми се обади Румяна Узунова от Свободна Европа и аз го продиктувах по телефона. Седмица по-късно университетските ченгета подбрали Сашо Кьосев и му обяснили, че „Глас“ вече го имат, но до „Мост“ още не са се добрали, тъй че би ли бил така добър да им го даде. Обади ми се да ме пита имам ли нещо против да им даде своя екземпляр. Казах, че не, стига да бъдат така добри да му го върнат.
Това беше, разбира се, само началото на неприятностите. Извикаха ни и двамата с Владо в ДП „Книгоразпространение“ да ни обясняват, че съгласно законите на НРБ нямаме право на книгопечатна дейност. Отказахме да се подчиним и ни съставиха административни актове със страховитите по онова време глоби от 1500 лв. Обжалвахме актовете пред съда и по този повод заведоха съдебно дело. За наш късмет обаче то съвпадна с дните на световния Екофорум, тъй че на него се изсипаха куп журналиста и правозащитници от НДЗПЧ, и властите предвидливо го отмениха. Доста преди това директорът на Института по литература проф. Боян Ничев ме извика да ми каже, че се опитват по всякакъв начин да го принудят да ме уволни. Той не се подаде на този натиск – не само за мен, а и за цялото дисидентско гнездо в института, което му прави чест. Владо имаше този късмет – Вера Ганчева го уволни дисциплинарно, без да ѝ мигне окото.
След фотографската одисея започнахме да печатаме на ксерокс, като изготвяхме макети на пишуща машина. Допечатвахме всеки брой винаги, когато ни попаднеше приятел с достъп до ксероксна машина. Не винаги всичко минаваше гладко. Спипаха едно от момичетата, което размножаваше „Мост“, на местопрестъплението, арестуваха я и часове наред я разпитваха в ДС. Уволниха без церемонии друго едно момиче, което размножаваше не само нашите издания, но и поетичната библиотека на Кирил Кадийски.
Втора и трета книжка на „Мост“ излязоха през лятото, четвърта – в първите дни на ноември 1989 г. Няма да забравя един доста смайващ случай, свързан с това издаване. Бях извикан в кабинета на Благовест Сендов, тогава шеф на БАН. Датата беше 28 септември. Сутринта се бе развихрил прочутият побой пред „Кристал“, тъй че дойдох там направо от прословутото „извозване“ с автобусите на ДС. Академикът ми обясни, че и той бил притиснат да ме уволнява по повод списанието. Не му се искало да се стига до там, затова бил измислил възможност „Мост“ да излиза официално като „експеримент“ към създаващия се Център за изследване на общественото мнение. Отказах и като аргумент му разказах откъде идва и какво се е случило току-що. На тръгване ми каза: завиждам ви. Изглеждаше искрен.
„Мост“ печаташе главно поезия, но най-вече такава поезия, която не би могла да намери място никъде другаде. Също така рецензии, есеистични и публицистични материали, злободневната рубрика „Хроника“. В „Мост“ печатаха Блага Димитрова, Радой Ралин, Биньо Иванов, Драгомир Петров, Валери Петров, емигрантите Цветан Тодоров, Атанас Славов, Цветан Марангозов и ред други утвърдени автори, редом с младите Румен Леонидов, Ани Илков, Мирела Иванова, Виргиния Захариева, Елисавета Мусакова, Илко Димитров, Христо Стоянов, Антоанета Ценева, Боряна Кацарска и прочие, критици като Александър Кьосев, Михаил Неделчев, Александър Йорданов, философи като Иван Кръстев и Калин Янакиев и още много, много други. Към алманаха имаше и самиздатска библиотека, редактирана от Пенка Ватова, в която излязоха през 1989 и началото на 1990 г. следните книги: „Васил Левски“ на Георги Башиянов, „Византийски елегии“ на Драгомир Петров, „Камъкът, който говори с реката“ на Виргиния Захариева, „Господи, помилуй“ на Михаил Величков, „Смъртта на Тибалт“ на Георги Рупчев, „Неродени спомени“ на Пенка Ватова, „Обратно сътворение“ на Мария Кръстева, „В опакия свят“ на Елисавета Мусакова, „Апокалипсис тогава“ на Владимир Бояджиев и Любомир Канов, „Старо огледало“ на Силвия Чолева и „Света Петка“ на Кева Апостолова. По-късно тази поредица се трансформира в изданията на Свободно поетично общество, инициирано и концептуално оформено също на страниците на „Мост“. Основен художник както на алманаха, така и на библиотеката беше Николай Майсторов.
След 10-ти ноември „Мост“ започна да се печата в печатница и излизаше в тираж 2000 екземпляра като издание на Екогласност. Това не повлия кой знае колко върху стила и начина му на списване. Излязоха три книжки в онези времена на евтина хартия, но времената вече бяха други, и всички се залисаха в различни посоки. Жалко. При все че съм сигурен, че някога, може би скоро, „Мост“ ще възкръсне.