Независимо списание за литература и изкуство
Най-трудно се пише за несбъднатите мечти. Или по-скоро – за провалените мечти. Или най-точно – за излъганите мечти. Сега, пет години по-късно от бурната 1989, всичко изглежда толкова различно и, уви!, по-страшното – много отдалечено. Тогава, шепата интелектуалци, които дръзнахме да разбием омразния държавен монопол в литературния печат, мислехме, че е достатъчно нашето дръзновение и опълчване срещу насажданите с години норми на тоталитарната култура. И едва ли някой от нас е очаквал, че ще се сблъска не със стената на властта, а с нейната невидима сянка върху духовността на не едно и две поколения. Надали сме очаквали, че от крехките кълнове на демокрацията ще берем плодове още първата есен, но и в най-песимистичното въображение едва ли е била нарисувана картината на тоталното духовно безплодие на предстоящите пет години. „Вятърът на промените“ с щедра ръка пося всичко, за което години наред е била жадна затворената българска душевност, но както винаги първо избуяха бурените. Вездесъщата машина на пошлата псевдокултура прегази с години отстоявани и завоювани стъпка по стъпка нравствени позиции от малцината Големи в българската литература. Днес си даваме сметка, че и това е било старателно прогнозирано и „напътствано“ от тайните стратези на „промяната“. И сякаш виждам мефистофелската им усмивка: „Нека публикуват – няма да има кой да ги чете!“. Те, както никои други, знаеха, че най-лесно се пренебрегва „нездравия“ (разбирай духовния) интерес в интерес на „здравия“, т.е. борбата за насъщния. И ако навремето един наш интелектуалец се осмели да каже: „Сит търбух – за науката глух“, днес все по-тревожно се вслушваме в ехото на вековете: „Не хлебом единным“.
Независимото списание за литература и изкуство „ПЕРО“ (как звучи днес това определение!) беше създадено като алтернатива на литературните официози „Пламък“, „Септември“, „Съвременник“ не само по своето съдържание, но и по тематичната си насоченост. Бях решен твърдо да отгранича „ПЕРО“ от произведенията, обслужващи единствено деня с неговите социално-политически страсти. Имах желанието да подкрепям литературата и изкуството, верни на вечните и непроменими свои цели, да давам път на творби, осмислящи непредубедено националния ни характер и народопсихологията, да насърчавам смелите художествени експерименти, да откривам и налагам нови имена. Тогава, през 1990 г., смятах, че литературата ни за първи път от четири десетилетия насам може да направи своя естествен естетически избор и той, какъвто и да е, ще трябва да се съобрази с доказаната през това време истина, че литература, която не възпитава личности, спомага да се раждат чудовища. Надявах се, че освободената от страха и униформеното си еднообразие литература ще потърси различни пътища към човека. Но бях убеден, че всеки един от тях ще започва от онзи трагичен кръстопът, на който насилствено е била променена посоката ѝ. Един от тези пътища винаги щеше и ще води до „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. Именно на тях списание „ПЕРО“ посвети страниците си. Днес, пет години по-късно, като ги разгръщам, виждам колко чисти и лишени от всякаква комерсиалност са били помислите ни. Нямаше автор – поет, белетрист, критик, художник или преводач, който да не се беше отзовал с готовност на идеята за списанието, без да поиска и лев за творбата или труда си. В излезлите две книжки през юни и октомври 1990 г. действително си бяха дали среща значими творци – Иван Теофилов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Димитър Коруджиев, Неделчо Ганев, Александър Шурбанов, Светлозар Игов, Михаил Неделчев, от по-младите – Александър Томов, Александър Панов, Румен Леонидов, Александър Андреев, Мирела Иванова, Владимир Левчев, Бойко Ламбовски, Илко Димитров, Кирил Мерджански, Борис Роканов и др. Беше представено творчеството на двама големи български художници – Маргарит Цанев-Марго и Николай Дюлгеров. От чуждата литература присъстваха автори като Борис Пастернак, Маргьорит Дюрас, Зинаида Гипиус и Йосиф Бродски. На мен като редактор най-много ми допадаха рубриките „Антология „ПЕРО“ и „Ретроспекция „ПЕРО“. В първата публикувах стихове, незасегнати от патината на времето и сякаш пряко адресирани към духовния свят на съвременника: „Балконът“ на Атанас Далчев, „Вехтошар“ на Блага Димитрова, „Маска“ на П.К. Яворов. Те бяха повод за критическо преосмисляне на поетическите им идеи в есетата „Зазиданият балкон“, „За Блага Димитрова“ и „Човекът на границата“. „Ретроспекция „ПЕРО“ имаше амбицията да изравя от праха на времето забравени значими български творби и творци. За съжаление, публикувах само великолепното есе на Янко Янев „Творчество и съвест“, отпечатано за първи път в „Стрелец“ през 1927 г.
„ПЕРО“ имаше между две и три хиляди читатели. Такива бяха тиражите на двете единствени негови книжки. Кризата през 1991 г. направи финансово невъзможно излизането му. Тръпката от първия свободен полет беше убита в болезненото приземяване сред галопиращи цени и масово ограничаване до „насъщния“. Едни от първите пролетни цветя на размразяването – „Нов Златорог“, „Глас“, „Мост“, „Перо“ и др. бяха задушени от бурените, заляли площад „Славейков“. Днес си мисля, че вероятно така е трябвало да стане. И гледам с надежда в бъдещето, когато духовното търсене и съпричастие се върне на отреденото му от историята място сред големите български добродетели.