Списание на СБП за литература, критика и публицистика
Някак неусетно, съдбовно и непразнично, списание „Съвременник“ навлезе в двайсет и третата си година. За този почти четвърт век то се превърна в елитно списание за българска и преводна литература, в национална културна институция. Стотици са чуждите писатели представени на неговите страници, видима е опитността да се покаже най-значимото от световния литературен процес, а в публицистиката и рубриката „Наука и живот“ да се надникне в съкровените тайни на модерното знание, както и в езотеричното, магическото познание за света.
Никога не съм работил другаде освен в „Съвременник“, не зная какво аз успях да дам на списанието, но за мен то бе духовен дом, значима част от собствения ми живот, обич и страдание, част от безсмисления копнеж към съвършенство. „Съвременник“ бе създадено от незабравимия Павел Вежинов. Постепенно списанието напипваше своя облик и ние го обиквахме, то растеше пред очите ни като дете, придобиваше собствен духовен живот и естетическо присъствие. Павел Вежинов бе голям писател и голяма личност, беше сравнително дребен на ръст, но притежаваше рядкото качество да изпълва пространството и нещата със себе си. В понеделник и четвъртък се събирахме в кафенето на Съюза на писателите, в „Тихия кът“, и тези редколегии се превръщаха в духовен празник. Помня го как влизаше с карирания си каскет, винаги гладко избръснат и с някаква тайнствена усмивка на облекчение, сякаш след себе си бе оставил безличното ежедневие. Той обичаше списанието и хората, които работеха в него, приемаше ги като равни, като приятели и така властваше над нас. Властта му беше съвършена. Като човек той изпитваше огромно любопитство към света, занимаваше го не само греха и величието на човека, острият му ум се мъчеше да проникне в тайните на битието, в природните закони, в праосновата на живота. Той вярваше, че всичко е живо, че самият промисъл на Вселената е да поражда и възпроизвежда живот, имаше своя стройна теория за физическите закони и техния незрим смисъл. Понякога тези разговори продължаваха на чаша водка и завършваха в дома на Павел Вежинов. Това бяха най-светлите и празнични дни в живота ми.
Павел Вежинов ни напусна обидно рано и ние осиротяхме. По стечение на житейската си съдба ни напуснаха и палавникът, прекрасният приятел Венко Христов, саркастичният Максим Наимович, Димитър Дублев, Мишо Берберов, Георги Марков, Сашо Карасимеонов, Кирил Войнов, Михаил Маринов. „Съвременник“ живееше и по някакъв тайнствен начин се сродяваше със смъртта, винаги така изненадваща и жестока. Списанието запазваше своя облик и жизненост, бе все така младо, изненадващо и невинно, отиваха си хората, вземаха нещо от оная незаменима духовна атмосфера, повличаха думите си и пространството на своето присъствие, изтъняваха като мириса на дома, който обичаме. И сега си мисля, че всъщност ние бяхме и сме деца на „Съвременник“, че в отлетялата моя младост аз самият бавно пораствах, че консервирало в своите страници безкрайната духовност на човешкия словесен опит „Съвременник“ е безсмъртен, докато времето бавно ще ни поеме в абсолютното си мълчание. Тези, които останахме в списанието, сме такива каквито сме, именно защото имахме привилегията и щастието да работим точно в това списание, да поемем част от атмосферата му, да бъдем свободни в него и чрез него.
Сега ние оцеляваме, а не съществуваме. Няма я тази празнична и безгрижна атмосфера на духовно единение. Страхотно хитро идеологическата принуда бе заменена от икономическа принуда, която е скрита и далеч по-опасна форма на цензура. Вече в списание „Съвременник“ можем да публикуваме всичко, проблемът е дали то ще продължи да излиза. С някаква неясна тъга проумявам, че спирането на „Съвременник“ е равносилно на национално престъпление. Дано Бог ни помогне!