Беше ден като другите. Времето беше хубаво. Пролетта идваше отново във вътрешното море, което тогава бе център на познатия свят.
Конете. Беше съсипал вече два по пътя. Копнежът, натрапчивата жажда за вода. Каменните пустини. Големите пресъхнали реки със странни и съмнителни имена. Високите планини в далечината. Снегът по върховете. Лъкатушещият керван. Той беше почти щастлив. Пред тях слънцето изгряваше.
Море, море и пак море. Повече от два месеца не бяха виждали нищо друго, освен вода. Мнозина около него мърмореха тихо, че всички ще загинат. Той, евреинът от Севиля, изтощен от умора, знаеше, че няма да умре.
Канале гранде се вливаше в лагуната на Сан Марко. Отново, още веднъж Симон усети как тръпне сърцето му: почти непроменен от вековете, мечта за вечност в преходността, градът, сътворен от гордост и вода, се простираше пред очите му.
Нямаше я вътрешността на Африка, нямаше Америка, нямаше Австралия, нито Нова Зеландия, нито Фиджи, нито Тонга, нито Тибет, нито Монголия. Нямаше Япония. Около вътрешното море имаше могъща Империя, в която се смесваха много народи, говореха се много езици. Светът беше вече стар. Въртеше се както се върти и днес. Изгубил бе спомена за далечните епохи, които векове наред бяха трупали мълчание. Никой не си спомняше вече за страхотните катастрофи, изчезнали в мрака на времето, които бяха съпровождали раждането му и първите му гърчове. Откъслечни спомени вълнуваха духовете и разпалваха въображението, подхранвани от поети и пътешественици. Те разказваха ужасни неща за потънали континенти и сринати градове. От далечни времена се носеха мълви за царства около вътрешното море, които били разрушени от огъня и водата. През пространството идваха слухове за посланици, дошли много отдалече, от дълбините на Азия, за която никой не знаеше нищо, и успели да стигнат до Града от мрамор и злато, издигнат на седем хълма в центъра на Империята. Навсякъде господствуваха невежеството, неизвестността, противоречието, легендата. Бяха необходими изключителни умове, за да сложат малко ред, най–често илюзорен, в многообразието и безпорядъка на света. Никой, естествено, нямаше и най-малка представа за голямата стена, построена там някъде, в един невероятен свят, от първия император на Китай, който се наричал Цин – Шъхуан.
Никой не знаеше имената на Конфуций или Лаодзъ, нито дори на Буда, който няколкостотин години по-рано бе разбунтувал и преобразил милиони човешки същества. Никой не можеше да знае, че на един непознат континент отвъд океана, на който хората бяха виждали само единия бряг, се раждаше в блясък и кръв цивилизацията на нефрита и на колосалните пирамиди. Пространството не бе победено. Също както и времето, то представляваше непреодолимо препятствие. По-голямата част от людете живееха и умираха в затворени хоризонти. Трябваше да мине време, за да бъде победено пространството.
Последователни войни, чийто бегъл спомен още спохождаше духовете, бяха разтърсили света. Един герой, полубог, който говореше езика на търговците и моряците по пристанищата, бе завладял поне половината земя. Още имаше следи от походи на войските му, отишли твърде далеч на изток и стигнали на запад до пустините отвъд Нил. Знаещите – свещениците, хората от градовете, мъдреците – твърдяха, че на бреговете на голямата легендарна река, чиито извори бяха непознати и където почиваха богове с лица на чакал, крокодил или птица, все още живеела, само допреди петдесет-шейсет години, една прекрасна царица, чиито предци някога били другари и военачалници на героя. Безкрайни истории се разправяха за битките на героя, за победите и смъртта му. Той разсякъл възела, който заключвал бъдещето на света и който никой никога не успял да развърже. Основал много градове и много от тях носели неговото име. Оженил се за принцеса в тайнствена страна. Поил коня си в реки, които определяли края на света. Отвъд зеели пропасти, където върлували чудовища.
В един кът на Империята, наследила този полубог и завладяла всички земи около вътрешното море, живеел твърде особен малък народ. Много градове и народи сияели в спомените на хората заради красотата на паметниците, статуите или вазите, или заради величието на философите и трагиците си. Други, като изчезналият герой или непобедимата Империя, владеели света чрез мощта на оръжията и легионите си. Трети пък били много богати и изпращали по света кораби, натоварени с накити, скъпоценни камъни или дрехи от пурпур и злато. Малкият горд народ, който трябвало да отстъпи пред силата на Империята, имал една-единствена мощ, една–единствена красота, едно–единствено богатство: своята вяра. За разлика от неверниците, с които бил заобиколен от всички страни и които си разпределяли света с помощта на империята, този народ славел един–единствен бог, който бил обещал да го спаси и да накаже враговете му.
* * *
Умората го смазваше. Другите – Франсиско и Диего, и готвачът Фернандо, и великанът Родриго, които разказваха безспир походите си срещу маврите на Боабдил – бяха дошли на кърмата да му кажат, че не издържат повече и искат да се върнат назад, преди да паднат в бездните, които ще се отворят пред тях, преди да бъдат разкъсани от гигантските животни, които бълват водни струи и за които наблюдателите по високите мачти известяваха дни наред. А той не можеше да си позволи дори и тази закрила на страха. Знаеше, че няма да му се случи нищо и че присъствието му на „Санта Мария“ е предварително доказателство за едно излишно и още неизвестно спасение, което му тежеше повече от всичко. Колко добре бе разбрал и бе завидял на младия юнга от Триана, който в пристъп на лудост се бе хвърлил в морето през борда! Умората, изтощението на натрапчивото усещане за безсмислие, желанието всичко да свърши го обладаваха открай време. На борда той минаваше за особняк, за чудак. Колкото и назад да се връщаше в безбройните си спомени, винаги бе същото, още тогава, когато се биеше на Дунава или в околностите на Сармисегетуза срещу даките на Децебал, когато мъкнеше на гръб в далечна Ирландия безценните ръкописи на манастира Глендалох, когато дебнеше турците на галерите на Брагадин, когато скиташе с отец Йоан из парещите и ледените пустини на Азия. Никой не се страхуваше от смъртта по-малко от него; той не очакваше нищо нито от небето, нито от света, нито от хората.
През онзи пролетен ден пейзажите, растенията, животните и хората не бяха по-различни от тези, които съществуват и днес. Почти нямаше книги. Имаше малко машини. Големи гори се простираха почти навсякъде: в далечна Галия, из равнините на север от Алпите, върху слънчевите острови на вътрешното море, където преди няколко века бе скитал Одисей, в съвсем близката Галилея и по бреговете на Тибериадското езеро, където в ония времена процъфтяваше зелена, сенчеста и приветлива страна от „Песен на песните“ и от песните на Възлюбения. През месеците март и април полето там бе килим от най–пъстри цветя. Бързи гургулици, леки косове, които кацаха върху тревите, без да ги огънат, качулати чучулиги, речни костенурки и щъркели спокойно съжителствуваха с човека все още без страх и боязън. Навред малки градчета и големи села бяха струпани върху пренаселената земя, безразлична към лукса, към изкуството и към толкова скъпата на гърците красота на формата, но обработвана грижливо от земеделци, учудващо надарени за умствени упражнения и за духовни неща. В Галилея и откъм Тибериадското езеро, както и по на север, в околностите на Тир, полето изобилстваше с прясна вода и кладенци. Чифлиците бяха засенчени от смокинови дървета и лози. Градините – гъсто засадени с ябълкови, орехови и нарови дървета. Виното бе чудесно и всички пиеха много.
По на юг, отвъд хълмовете и долините, недалеч от Мъртво море, чиито води оставяха по устните силно солен вкус, в една тъжна и почти безнадеждна страна се издигаше големият свещен град на евреите. Там, в долината Кедрон, преди много векове се бяха настанили потомците на Авраам, дошъл много отдалеч със семейството и вярата си. Цар Давид, чието име, слава, страсти и дори престъпления все още се възпяваха от народа, бе завладял града, а синът му Соломон, с помощта на Хирам, цар на Тир, който му бе осигурил кедровото дърво и дърводелците, бе построил там Храм на Всемогъщия, където пазени от двама херувими от позлатено дърво, щяха да бъдат поставени Кивотът и Десетте заповеди, дадени някога на Мойсей върху хълмовете на Синай. По-късно, но близо шестстотин години преди тази пролетна утрин, Храмът бил разрушен от Навуходоносор, цар на Вавилон. Той бил съграден пак, ограбен отново и още веднъж възстановен. После, преди осемдесет години или нещо такова – най-старите си спомняха още тези зловещи събития – легионите на Помпей бяха завладели свещения град и избили свещениците, които служели в Храма. Иерусалим, Юдея, цяла Палестина били подчинени на Империята.
Огромни строежи предприел Ирод, който се качил на трона на Иерусалим благодарение на римляните и когото много евреи не обичали, тъй като сътрудничил на империята. Естествено той изповядвал религията на Мойсей, но бил идумеец и в очите на повечето хора минавал за нагаждач и предател. Сприятелил се с Марк Антоний, комуто дължал всичко, и веднага след битката при Акциум, в която Антоний и Клеопатра били сразени от Октавиан, се присъединил към победителя, на път да се превърне в император Август. За да се задържи на власт, погубил тъста си и зет си, а накрая и собствената си жена. Женил се десет пъти. Той бил безскрупулен владетел, жестокостта, тиранията и раболепието му към окупатора карали хората да го мразят и презират. Като много тирани построил театри, спортни зали и безброй паметници, заради които в очите на свещениците и благочестивите евреи минавал за елинизиран езичник. На мястото на едно гръцко селище на морето основал град и го кръстил Цезарея, за да се хареса на римляните. Този омразен помагач на поробителя обаче издигнал отново и храма на Соломон, по-голям и по-красив.
* * *
Изведнъж, оттатък църквата „Ла Салуте“, пред страноприемница „Еуропа“, където бе отсядал Шатобриаан, срещу Пиацетата с двете колони и Двореца на дожите, тъй масивен и тъй лек, Симон съзря Морската митница, увенчана със земното кълбо, върху което се върти ветропоказател, изобразяващ Фортуна, издадена като нос на кораб между Рива делли Скиавони и остров Сан Джорджо, които блестяха на слънцето в охрова и розова светлина. Разбудени от красотата и вълнението, безбройни спомени нахлуваха в главата му. Век след век гледката на тези църкви, дворци, кули и куполи бе подхранвала мечтите на пътешественици, влюбени, гуляйджии и мистици. Тук се срещаха Изтокът и Западът. Един от центровете на вселената сигурно се намираше някъде в омагьосания триъгълник, образуван от двата лъва зад площад Сан Марко, камбанарията Сан Джорджо и острия връх на църквата „Ла Салуте“. Нямаше друго място на света, по-наситено с минало и смислови значения. Светлината бе толкова чиста, въздухът бе толкова лек, че камъните на Венеция сякаш танцуваха по водата. Този ослепителен блясък пораждаше загадъчност, почти болка. Толкова великолепие, разпръснато с такова разточителство и привидна небрежност и въодушевяваше, и обезкуражаваше. Той се чу да изрича на висок глас:
– Всичко е наред.
Един човек с раирана фланела и с поръбена в червено сламена шапка се обърна и го погледна. Симон вдигна ръка и я размаха, като че ли да изтрие думите си. Щастие, дошло отдалеч се смесваше с това безпокойство, което не го напусна вече. В този пролетен ден, когато трябваше да започнат толкова неща, един мъж в разцвета на годините си, с дълга коса и грижливо подстригана брада, седеше на стол пред двореца, в който работеше.
– Ей, Ахасвер – подвикваха хлапаците и домакините, тръгнали на пазар, – разхлаждаш се, а?
Той се разхлаждаше. Наблюдаваше какво става около него по улицата, където в свойски безпорядък, всред пищност от цветове, отвратителна воня, врява от ругатни и викове минаваха магарета, камили, свещеници, зелоти, селяни, дами от висшето общество, развеселени моряци, фарисеи и чиновници, които отиваха в синедриона или се връщаха оттам с угрижени чела на важни личности, заети с мислите си, гърци, сирийци, египтяни, които се познаваха по езика и дрехите си, и от време на време двама-трима римски войника, натруфени с шлем и меч, а понякога и с копие, вървяха на групи и хвърляха наоколо подозрителни погледи на окупатори. Той вдигаше очи към небето: мънички облаци се гонеха над главата му.
Чувствуваше се добре. Тялото му работеше тихо. Мислеше колкото се може по-малко. Разпокъсани образи преминаваха през съзнанието му. Много малко го занимаваха историята, политиката, философията, религията. Случваше се да замечтае за родната Галилея, за една жена, която бе харесвал и може би още харесваше, за майка си, умряла, когато беше седем-осем годишен, за отминали удоволствия. Тогава затваряше очи и всички тия мимолетни видения оживяваха като на театър и го изпълваха с щастие, което, трудно се различаваше от тъгата. Той не беше нито светец, нито мъдрец, нито герой. Беше човек като другите. Спеше много. Опитваше се да забрави.
Бе се родил в Галилея, в Магдала, преди трийсет-четирийсет години. Баща му се наричаше Ахасвер. Той също. Всички в семейството се наричаха Ахасвер. Това смешно име му бе докарало подигравки и побутвания. Но бе предизвикало и интереса, а понякога дори и уважението на учени и свещеници: те се запитваха дали това странно име Ахасвер не бе някакво преиначаване на Асуер, което в „Книга за Естер“ носеше царят на Персия. Всеки след Расин знае, а в Юдея и в Галилея винаги се е знаело, че при Асуер, или Ксеркс, племенницата на Мардохей, хубавата Естер е замествала царица Васти, изпъдена от властния си съпруг. Оттук имаше само една крачка до предположението, че по някакъв начин семейство Ахасвер е поддържало поне непреки връзки с Асуер и Естер. Родът бе направил тази крачка с още по-голяма лекота, тъй като всички Ахасверовци бяха потомствени обущари: и занаятът, и името бяха наследствени. Да имат царица някъде там, на небето – това ласкаеше тези хора, разбираемо е.
Бащата Ахасвер бе обущар в Галилея. Синът Ахасвер бе обущар в Йерусалим. И в двете посоки – от Галилея към Йерусалим и от Йерусалим за Галилея – се движеха многобройни кервани. Още от детството си нашият Ахасвер бе пътувал почти всяка година до Йерусалим за празниците. За евреите от провинцията поклонничеството бе празник, изпълнен с наслада. Цели поредици от псалми възпяваха щастието да се пътува семейно напролет в продължение на много дни, през хълмове и долини, към красотите на Йерусалим, страхопочитанието от църковните преддверия, радостта от общуването с роднините. Пътят, по който обикновено бе вървял Ахасвер, бе почти същият, по който доста векове по-късно Ренан вървял като зашеметен по стъпките на Исус през градовете Гинея и Сихем. В края на едно от тези пътешествия, вместо да се върне със своите в родната Галилея, Ахасвер се настани в едно дюкянче в Йерусалим.
За това решение той бе имал различни и понякога противоречиви подбуди: амбиция, нетърпение, независим дух тласкаха Ахасвер, а също и горчивина и разочарование, които можеха да се припишат на една отхвърлена любов. В Магдала, където Ахасвер бе прекарал младостта си, живееше жена, няколко години по-млада от него. Тя се наричаше Мириам или Мария. Стройна и кръшна, с дълги руси коси, падащи върху раменете, своенравна, тя се харесваше много на мъжете. Дълго бе хранила към Ахасвер буйна и безсмислена детска страст, която таеше безмълвно. Двамата бяха играли в градините около кладейците. Заедно със семействата си бяха ходили на поклонение в Йерусалим. Бяха расли един до друг, без да подозират за легендите, които по-късно, много по-късно щяха да се приписват поотделно на техните имена.
Красотата на Мириам, а може би и безразличието на нейния другар в игрите бяха тласнали доста скоро девойката към разпуснатост, а после към поквара. На осем, на десет години тя бе гледала с възхищение този буен и недорасъл младеж, който се перчеше само с рани и цицини и не разбираше нищо. На четиринайсет-петнайсет годишна възраст тя привлече вниманието на един търговец от Тир, на един сирийски принц, на един офицер на този Ирод Антипа, син на Великия Ирод, който по титла поне, тъй като римляните бяха там, царуваше в Галилея със званието тетрарх. Разправят – но знае ли човек, хората са толкова зли! – че с нея имали вземане – даване прокураторът на Юдея Пилат Понтийски и сенаторът Пулий Сулпиций Квириний, известен консулски сановник и императорски легат в Сирия, от когото зависели Самария, Идумея, Галилея, и цяла Юдея. Сигурното е, че малко по малко Мириам се бе впуснала в живот на удоволствия, а скоро и на разврат, което я бе превърнало едновременно в богата жена и куртизанка.
На млади години, по време на пътуванията си до Йерусалим или през дългите летни нощи на брега на Тибериадското езеро, където младежите често придружаваха рибарите, Ахасвер накрая се бе влюбил в тази отколешна приятелка, която навикът му пречеше да види и която се бе превърнала в девойка с ярка красота. Много пъти, отначало като се кикотеха и шегуваха, после все по-сериозно, когато се срещаха при кладенеца, когато отиваха да вземат рибата, уловена във водите на голямото езеро, развълнувано понякога от бури и приличащо на море, когато заедно беряха гроздето, което щеше да бъде натъпкано в линовете, той повдигаше очи към нея и ѝ шепнеше пламенни слова от „Песен на песните“: „Ти плени сърцето ми, сестрице, невесто! Плени сърцето ми с един поглед на очите си, само с огърлието на шията си. О, как са сладки твоите милувки, сестрице, невесто! По-сладки от вино са!“ Семействата им бяха близки и свързани, общественото им положение бе сходно, тя му засвидетелствуваше приятелство, нищо не пречеше на връзката им. С удивление обаче той видя как тя се отдалеча- ваше доста бързо от него. И колкото повече се отдалечаваше, толкова повече му се искаше да живее с нея и да се оженят. За няколко години, за няколко месеца тя стоеше по-високо и по-ниско от него, бедния и честен обущар: по-високо, тъй като бе обсипана с накити, мъкнеше се от пиршество на пиршество, водеше бляскав, заможен, почти пищен живот; по-ниско, тъй като продаваше тялото си.
През цялото безкрайно препускане редом с отец Иоан той бе почти щастлив. Отиваха все по-далеч. И другите вървяха нататък. Най-после мислеше за нещо друго. Бе част от един план, в който не вярваше, но в който имаше свое място и своя роля. Бе престанал да се занимава само със себе си. Случваше му се да си въобрази, че живее, че изпълнява задача и че е полезен на другите. Бяха преминали през непознати страни, в които преди тях никой никога не бе идвал, през големи тайнствени градове, които не бяха отбелязани върху картите. От време на време се натъкваха с боязън на хора, говорещи странни езици, които другите не разбираха. Бяха видели страховити конници, които играеха на топка с овчи глави. Бе им необходимо време, за да разберат, че ужасът, който изпитваха, може би беше по-малък от този, който всяваха. Сутрин, когато свещеникът отслужваше литургия между палатките, Джовани Бутадео, изправен сред останалите, мечтаеше за минало, което няма край.
Това, което се случи тогава, бе малко тъжно. Сякаш за да догони на всяка цена и въпреки всяка очевидност едно отлетяло минало, Ахасвер се опита да спечели отново младата жена. Много късно. Звездният миг бе потънал в мрака. Времето бе изтекло. Вече не бе способен на това. Той отхвърли възможността да сподели един живот, който всячески го надвиваше, и се задоволи да ѝ предложи всичко, което притежава, за да прекара една единствена нощ с нея. Тя отказа със смях
– Приятели сме толкова отдавна… Защо да се променяме?
– Играхме заедно, тичахме заедно, пътувахме заедно. Разхождахме се заедно по пясъците и под палмите. Смяхме се и плакахме заедно. Сега имам желание да спя с теб.
– Колко смешно! Аз пък не… Или вече не.
– Но ти лягаш с всеки! Защо не и с мен?
– Защото е много късно. Защото не си достатъчно богат, за да се отнасям с теб както с всички. И защото вече не те обичам достатъчно, за да се отнасям с теб другояче – очите ѝ бяха теменужени. Той се вкопчи в нея. Тя го отблъсна. Той се заинати в страстта си. Тя се заинати в отказа си. Бе малко особена куртизанка: отдаваше се, както и отказваше с необузданост, която караше мъжете, влудени от красотата и походката ѝ на победоносна и пропаднала царица, да се съмняват в здравия ѝ разум. Тя бе едновременно упорита и непостоянна.
Отчасти, за да я забрави, Ахасвер напусна родината Галилея и се настани в Йерусалим. От няколко години упражняваше занаята си в едно обущарско дюкянче. Хората го познаваха, поздравяваха го, разменяха с него изтъркани шеги. Той бе част от колорита на стария град. Едва изкарваше прехраната си. От време на време отиваше вечер да играе зарове или на кокалчета със съседа си хлебаря, с прислужника на първосвещеника, със стража на римския прокуратор. От време на време се замисляше за ограничеността на своя живот, в който не се случва кой знае какво, след като липсват богатство, приключения, страст, знание, мъдрост. Спомняше си поривите, които бяха вълнували младостта му. Обхващаше го отчаяние. И в посредствеността си заспиваше отново.
Стражът на прокуратора се наричаше Картафил. Той бе син на еврейка и на легионер на Марк Антоний и вече остаряваше.
Една вечер, след като бе играл на зарове с Ахасвер и бе победен, той рискува всичко и заложи мястото си: загуби отново. От този ден Ахасвер, който не желаеше смъртта на грешника, стана негов помощник в двореца на прокуратора и обеща да го замести, когато напусне окончателно. Картафил не бе единственият страж на прокуратора на Цезар. Трима-четирима се редуваха ден и нощ да получават съобщения, да отпращат просителите, да носят хляб и вино на римските легионери на пост пред двореца.
Ахасвер не бе напуснал дюкянчето. Наведен над тезгяха, той работеше до падането на нощта. На всеки три–четири дни след залез слънце отиваше в двореца при Картафил, който го учеше на занаята. Спеше там в един ъгъл на сградата, върху купчина стари чували, настанен все пак по-добре, отколкото в схлупената си колиба върху продънения сламеник, който вонеше, особено в жегите. Сутрин се случваше да замества Картафил, който бе все пътник и започваше все повече да се предава. За по-просто, понеже бе само заместник, хората от квартала също го наричаха Картафил. Имаше двама Картафиловци: единият грохнал и стар, беззъб, полусляп с едното око, вече на прага на смъртта; другият – още пълен със сила, който въпреки нехайството си, приличаше на син или внук на първия. И този втори Картафил, заместник-страж на Пилат Понтийски, бе едно и също лице с обущаря Ахасвер – ето обстоятелството, което щеше да заблуди и византийските коментатори, и Метю Перис, монах в Сейнт Олбънс в средновековна Англия, та чак до Гьоте, Байрон, Хорхе Луис Борхес, толкова много учени и поети през идните векове.
Ето тук се намесвам аз. Ако един хубав ден случаят не ме бе поставил на неговия път, не знам какво щеше да стане от мен. Може би скитник. Отрепка! Или може би – но как! – индустриалец, банкер, богат човек, който щеше да се разхожда от остров на остров и от хотел в хотел. Или пък една от тези важни личности, които познават много хора и от които зависи ходът на историята. А може би чиновник, пенсионер, рентиер измежду толкова други… Щях да си купувам билети от държавната лотария. Щях да се мъкна по конните състезания, щях да гледам сериали по телевизията. Щях да се занимавам с жени, афери, избори или спорт. А може би и с нещо. Или може би с колата си, която в неделя сутрин щях дълго да лъскам в Булонския лес. Провървя ми. Една пролетна утрин във Венеция, до Морската митница, аз попаднах на него.
Превод от френски: Ана Мустакова