Крис
– Хай! – казах аз.
– Хай! – равнодушно отвърна той.
– Казвам се Едуард – изрекох пристъпвайки към него.
Той издаде някакъв, нищо не означаващ, презрителен звук.
– Имаш ли нещо за пиене? – попитах го.
– Фак офф! – изръмжа Крис, с което искаше да каже „изчезвай“. А аз се чудех защо седи тук, не прилича на пияница или наркоман – нямаше я онази безжизненост и апатия, а ако се кани да спи тук и на скитник сякаш не прилича. Може би се крие от полицията? Е, аз не съм този, който ще го натопи. Даже бих му помогнал да се скрие. Само че е много зъл. Погледнах го, пристъпих и клекнах до него. Следеше ме с хладен поглед, неподвижен. Втренчих се отблизо в лицето му.
Широк хищен нос, изразителни, къси ноздри и необичайни за негър устни – тънки и строги, мощна гръд. Силно момче, може би с една глава по-високо от мен.
– Хей, как се казваш? – попитах аз.
В този миг той не издържа, сигурно страшно му досаждах със своите разглеждания и разпитвания. Бързо и беззвучно се нахвърли върху ми. Както си седеше скочи и само за секунди вече бях притиснат под него. Съдейки по всичко, той се готвеше да ме удуши и то съвсем.
Веднага се отказах от борбата – бях в твърде неизгодна позиция. Успях само да освободя дясната си ръка, с която достигнах дръжката на ножа, скрит предвидливо в ботуша. „Ако се опита да ме удуши, ще го заколя“ – помислих спокойно. Не се изплаших, честна дума. Винаги съм имал някакъв инстинкт, влечение към смъртта. Моят свят бе останал без обич – зад тази кратка формулировка имаше толкова сълзи, унизено честолюбие, нищета в хотела, сексуална неудовлетвореност до побъркване, обида на Елена и на целия свят, който едва сега, открито и подигравателно хилейки се, ми показа до каква степен не съм му нужен, а и никога не съм бил. Не, не празни, а изпълнени с ужас и отчаяние часове, страшни сънища и още по-страшни утрини. Черният ме душеше и това бе справедливо, защото преди два месеца и аз се опитвах да удуша Елена – нали нищо не остава безнаказано. Сега не бързах да измъкна ножа. Може би съвсем нямаше да влезе в употреба… не зная. Той внезапно разхлаби хватката – сигурно му омръзна или гневът му премина. Лежахме дишайки тежко, той – заради усилието, да удушиш някого не е толкова лесно, от собствен опит го зная.
Миришеше на влага и пясък, зад оградата се чуваха стъпките на самотни нощни минувачи. Тогава издърпах ръцете си и го прегърнах.
– Искам те – прошепнах, – хайде да се любим.
Не му се натрапих, всичко стана изведнъж. От търкалянето и под тежестта на тялото му членът ми стана. И без нищо да казвам, Крис разбра, че го желаех – хуят ми се бе забил в стомаха му, нямаше как да не го е почувствал.
Усмихна се.
– Бейби.
– Дарлинг.
Претърколих се и седнах. Започнахме бавно да се целуваме. Може би бяхме връстници, но това, че бе по-едър и мъжествен предреши нашите роли. Целувките му нямаха нищо общо с лигавенията на стария педераст Раймон – сега усетих разликата. Това бяха силни целувки на мъжко момче, вероятно престъпник – белег прорязваше горната му устна. Погалих с пръсти белега, а той ги улови с устни и зацелува ръката ми, пръст по пръст, както правех някога аз с Елена. Разкопчах ризата му и започнах да галя с език шията и гърдите. Прегърнах го, както прегръщат децата, шията му миришеше на силен одеколон и на силен алкохол, а може би това беше уханието на младото му тяло… Доставяше ми удоволствие. Та аз обичах всичко красиво и силно на този свят. А той бе красив, висок, силен и… сигурно – престъпник. Това още повече ми се хареса. От гърдите му аз се спуснах целувайки го по-надолу, където разкопчаната риза, все още пристегната от колана, скриваше от мен корема му. Устните ми докоснаха токата. С брадичката си почувствах през тъканта на панталоните неговия напрегнат член. Дръпнах ципа, отметнах края на слипа и го извадих.
В Русия често се говореше за сексуалните преимущества на черните. Легенди се разказваха за техните членове. Сега това легендарно оръдие стърчеше пред мен… Независимо от непреодолимото ми желание да правя любов с него, някъде от мен изскочи любопитството и започна да се пули. „Я да видим, съвсем черен ли е или с оттенък…“ – впрочем не се виждаше добре, въпреки че очите ми вече бяха свикнали с мрака. Но хуят беше голям. Е, едва ли много по-голям от моя. Може би само по-дебел. Любопитството се скри. Излезе желанието.
Бях доволен, че това се случва с мен. За първи път от месеци насам се оказах в ситуация, която ме правеше щастлив. Исках да поема хуя му в устата си. Знаех, че това ще ми достави наслада, но повече от всичко на света ми се искаше да усетя вкуса на сперма, да видя как потръпва тялото му в прегръдката ми. Засмуках го и прокарах език по напрегнатата главичка. Крис подскочи.
Мисля, че умея да правя това много добре, защото по природа съм фин човек, не съм ленив и не съм хедонист. Не търся наслаждение единствено за себе си – да свърша на всяка цена, да получа своя оргазъм и… край. Добър партньор съм – изпитвам удоволствие дори само от стенанията и крясъците на другия или другата. Затова сега се радвах на члена му без да разсъждавам, отдаден изцяло на чувствата, подчинен на желанието.
Подхванах с лявата си ръка яйцата му и ги галех. Отметнат назад, опрян на лакът, той простенваше и хлипаше. Стори ми се, че мърмореше тихо: „О, май Год!“
Постепенно започна да се люлее силно и да издига бедрата си към мен, вкарвайки хуя си дълбоко в гърлото ми. Както бе полегнал на едната си страна, протегна ръка и започна да ме гали по шията и косите. Устните и езикът ми пълзяха по целия член, рисувайки ловко изкусни дантели, докосвах го ту леко, ту дълбоко го всмуквах. При едно от тези нагълтвания едва не се задуших. Но и това ми харесваше.
В момента едва ли бих желал нещо повече. Бях толкова щастлив. Имах отношения. Друг човек слезе до мен и ми позволи да общувам с него. Колко унизен и нещастен бях последните два месеца. Бях страшно благодарен и ми се искаше да му бъде хубаво. Беше му хубаво. Аз не само държах огромния и силен член на момчето от Осмо авеню и Четиридесет и втора улица в устата си, не, любовта, която правехме означаваше много повече – за мен тя бе самия живот, победата на живота, моето завръщане в него. И когато достигнах неговия оргазъм, когато този фонтан изригна в мен, аз се почувствах абсолютно щастлив. Вие познавате ли вкуса на спермата? Това е вкуса на живота. Не знам нищо по-живо на вкус от спермата…
Крис беше поразен. Той едва ли разбираше, не, не разбираше и едва ли би могъл да разбере, какво означаваше той за мен, затова го учуди ентусиазмът, с който извърших всичко. Беше само благодарен с цялата нежност, на която беше способен – галеше ме и мълвеше: „Май беби, май беби!“
Чуйте, има морал, има по света прилични хора, има кантори и банки, има спални, а в тях спят мъже и жени, също много прилични. Всичко е ставало и става едновременно. И ние с Крис, срещнали се случайно на мръсния пясък в пущинака на огромния Велик град Вавилон, ей Богу Вавилон, лежахме и той галеше косите ми. Безпризорни деца на света!
Аз никому не бях нужен. За повече от два месеца никой и с ръка не ме беше докосвал, а сега той ме галеше и ми говореше: „Момчето ми, момчето ми!“
Едва не заплаках, независимо от вечната си нахаканост и високомерие, аз бях едно подгонено същество, догонено, хванато в капан и уморено до смърт. Беше ми необходимо именно това – ръката на друг човек, човешка ръка, да ме милва по главата. Сълзите се събираха, събираха в мен и рукнаха. Слабините на Крис излъчваха някакво специфично ухание на мускус, а аз не спирах да ридая и все по-дълбоко заравях лицето си в топлата мекота на топките и члена му.
Не мисля, че той бе сантиментално същество, но усети, че плача и повдигайки насила лицето им, попита защо и започна да трие сълзите ми с ръка. Огромни ръце имаше Крис.
Ебан живот, който ни прави зверове…
……………………………………………………….
„Ако ми изневериш – му заявих, с още неизсъхнали сълзи в очите – ще те заколя!“ Обеща ми, че няма да го направи.
– Ще бъдем винаги заедно, няма да се разделяме, нали? – попитах.
– Да, скъпи, винаги заедно – отвърна сериозно.
Не мисля, че лъжеше. Той си имаше свои работи, но аз, побърканият от самота, му подхождах. Това не значеше, че завинаги се обвързвахме. Просто сега му бях нужен, а и имах възможност да се срещаме. Щеше да ме чака в някой бар или направо на улицата и сигурно бих взел участие в неговите, може би криминални, дела. Беше ми все едно, защото исках това – това бе животът, бях нужен на живота, дори и такъв, но му бях нужен! Той ме искаше, радвах се, искаше ме. Разговаряхме тихо и едва сега разбрах, че се казва Крис. Каза ми, че на сутринта ще отидем там, където живее, но нощта трябва да прекараме тук. Не го разпитвах, защото ми бе достатъчно предложението му да живеем заедно. Бях като куче, намерило отново своя стопанин, готов да разкъсам за него полицай или който и да е друг.
Ние тихо беседвахме на някакъв тарабарски език. От време на време аз се забравях и започвах да говоря на руски. Той ми се смееше и тогава го научих на няколко руски думи. Е, това не бяха, от гледна точка на порядъчния човек, хубави думи: хуй, любов и други в този дух.
Посред беседата го пожелах. Свлякох си панталона, искаше ми се да ме наебе. Събух обувките. Заповядах му да разкъса слипа ми, искаше ми се именно да го разкъса и той послушно го направи. Хвърлих го надалече.
В момента бях действително жена, капризна, взискателна и, може би, съблазнителна, защото се помня игриво поклащащ дупето си, опрял ръце в пясъка. Щръкналото ми дупе, на чийто форми завиждаше даже Елена, извършваше някакви движения независимо от мен – извиваше се сладостно и, помня, голотата, белотата и беззащитността му ми доставяха велико удоволствие. Мисля, че това бяха чисто женски усещания. Шепнех задъхано: „Фак ми, фак ми, фак ми!“
Крис дишаше тежко. Стори ми се възбуден докрай. Не зная, може би беше навлажнил хуя си в собствената слюнка, но постепенно влизаше в мен. Това усещане на запълненост никога няма да забравя. Болка? От дете съм любител на всякакви дивашки усещания. Но това възхитително чувство на пълнота беше нещо ново.
Ебеше ме и аз започнах да стена. Той се движеше в мен, а с едната си ръка галеше члена ми, аз охках, стенех, извивах се и пъшках още по-силно и сладостно. Накрая той ми прошепна: „Тихо, скъпи, някой ще чуе!“ Отвърнах му, че не се страхувам от никого, но помислих за него и започнах да стена по-тихо.
Държах се така, както се държеше жена ми, когато я чуках. Хванах се на това усещане и си помислих: „Ето каква е тя, ето какви са те!“
* * *
– Ти си бил мръсен педераст, Лимонов, а пък аз мислех, че всичко това за теб е измишльотина. Обаче се оказа, че ти си истински мръсен педераст – нареждаше Альоша присмехулно.
– М-да, мръсен педераст съм, а и встъпих в китайската компартия, освен това се самоубих – обесих се и ме издържат две черни проститутки, хей там стоят, наблизо, на Бродуей -мили момичета и още… аз съм агент на КГБ с чин полковник.
Изреждах пред Алексей всички злобни слухове за себе си. Едни идваха от Москва – приятели ми писаха, а други се съчиняваха тук.
В руските книги често се говори за този или онзи поет или писател, че бил прогонен в дупката – този ловен термин се употребява, както знаете при дълго преследване и убийство на див звяр.
Но с мен номерът няма да мине. За нищо я нямам руската емиграция – жалки, нелепи – последните хора, по-ниско от черния Крис и слуховете им само ме разсмиват, радвам им се по детски: „Каквото ще да казват, само да говорят!“
– Аз съм мръсен педераст, Альошка – защо не ни поканиш при теб?
– Добре, да вървим – съгласява се той, – само да не из-чукате след това и мен.
– Няма – отговарям. – Ти не ме възбуждаш, въобще. Безинтересно ми е да се чукам с руски поети.
– Ама и ти си един педераст, Лимонов. Да те видят отнякъде московските момчета…
* * *
Черната и нечерната младеж от Четиридесет и втора улица ми напомняха за моя квартал, нашата танцова площадка, приятелите ми, хулиганите, бандитите и крадците. Не осъждам никой, не. Онази харковска тълпа край танцовата площадка и тези от Четиридесет и втора, разбира се, не са бандити и хулигани – нормални тинейджъри – момчета и момичета, с типичното за възрастта им желание да се покажат. В Русия ги наричаха „блатни“. Те никога не са били истински престъпници, въпреки че техните маниери, поведение, навици, дрехи бяха подражание на маниерите на истинските престъпници. Тук (в Америка) бе абсолютно същото.
Някъде около четири през нощта Джони се вмъкна сред групата черни младежи между Бродуей и Осма и започна да проси. Някои го гонеха. Аз бях клекнал до стената и наблюдавах. Беше ми тъжно. И те не ме приемаха в играта си. В този миг бях готов да дам всичко, за да имам черна кожа и да стана свой сред тях.
* * *
Не правех разлика между СССР и Америка. Не се срамувам от себе си и затова че ненавистта дойде при мен чрез измяната на жена ми. Аз мразех този свят, който превръща трогателните руски момиченца, пишещи стихове, в безпаметни от пиене и наркотици същества, служещи само за подлога на разни милионери, които никога няма да се оженят за тях. Та нали „кънтримен“ винаги са имали слабост към французойките и дори са си ги изписвали в своите затънтени Клон-дайкове, но ги държали като проститутки, а се женели само за фермерски дъщери.
След заминаването на моето нещастно руско момиче, омагьосано и полудяло от тази страна, в мен изчезна и интереса към белите интелигентни жени. Тези освободени или освобождаващи се дами, според моя болезнен възглед, се отдръпват единствено от любовта към другия, но не и към себе си… Мостри на равнодушието. „Моят хляб, моето месо, моето влагалище, моят апартамент“ – говорят чудовищата. И ненавиждам тази цивилизация, пръкнала същества, на чието знаме бих написал най-убийствената от възникването на човечеството фраза: „Това е твой проблем?“ А на мен, Едичка, ми е страшно. Ами ако душата ми не намери тук към кой да се залепи, тогава и след гроба е обречена на пълна самота.
* * *
Шансовете винаги летят на ята – само за няколко месеца известният френски издател Жан-Жак Повер (издателят на Жорж Батай, Андре Бретон, маркиз дьо Сад, „Историята на О“ и др.) подписа с представителя на автора Лимонов договор за издаването на „Едичка“. Като че ли това бе началото ми като писател…
В края на октомври същата година руският „Едичка“ видя бял свят. А през ноември авторът получи своето писателско кръщение от Труман Капоти. Безпризорният Лимонов неочаквано узна, че го търси Капоти! Бивш московски художник – Уриев бил на купон, където присъствал и самият Труман Капоти. Капоти… възбудено говорел за ръкописа на някакъв руснак Лимонофф, изразявайки желание да се срещне с автора. Авторът Лимонов на свой ред (Естествено!) също се запалил от желание за среща с Капоти. Когато намерил домашния телефон на своя праславен колега, той започнал да го набира по няколко пъти на ден, но за съжаление единствено апаратът му отвръщал с механични въздишки. На 28 ноември инатът все пак чул някакъв немощен гласец. „Да, това е самият той, Труман Капоти или Кепот, както искате… Да, да той търсил Едуард Лимонофф, защото няколкото глави, които му показали в издателството (така и не се изясни кое) го поразили и трогнали. Много би искал да се срещне с автора, да, ние бихме могли да се срещнем след седмица, ако искате…“ Авторът на ръкописа, трогнал Капоти, притеснено излъгал, че още утре излита за… Париж. Капоти въздъхнал и опитал да се защити, прошепвайки, че се чувства много слаб, защото току-що се връща от болницата и едва е превъртял ключа на входната врата… Авторът на „Едичка“ въздъхнал неколкократно и тихичко помолил да бъде извинен за безпокойството. Размяната на въздишки обаче завършила с това, че възрастният писател и новият писател се срещнали още същия ден, в някакъв бар на Пето авеню. Само за тридесет минути. Блед като лимон, слаб, всъщност самият Капоти се нуждаел от подкрепа… Ако читателят си въобразява, че по-нататък следва великолепно пътешествие по вълните на славата и охолството – от небето валят розови листенца върху Лимонов, а знаменитостите крачат, прегърнати фамилиарно с него, пени се шампанското в чашите, лее се сладка музика… то читателят жестоко се лъже. Може би тези сладостни неща се случват само на възпяващите съществуващия ред. Антиадминистративните писатели (какъвто се е оказал дори сам за себе си Лимонов) има далеч по-сурова съдба. През Май 1980 г. от Париж дошла вест, че издателят Жан-Жак Повер е банкрутирал. Блестящата надежда да бъде издаден на един от удобните на заобикалящия ни свят езици, сгряваща около година душата на безпризорния писател, рухнала за миг.
Превод от руски: Дарина Атанасова