Ще говоря първо за всичко онова, което все още не е умъртвено в тези изсушени от слънцето и скуката тела. Тези далечни тела, обвързани със звездите, толкова далечни и така съпричастни.
Ще говоря също за тишината. Огромна територия със сняг и ледове. Територия без никакъв облик.
И в тази територия – кафенета, мавритански кафенета, тераси пред кафенетата. Пустини от хора, седящи на голата земя с кръстосани крака. Други по пейките, като в чакалня без врата и прозорци. Паралелните погледи издълбават гробове за пръстите на ръцете, поглаждащи корема или описващи кръгове в нищото.
Мъже, клекнали в тишината. Припичат се на слънцето, без да очакват нищо от него. Ръцете им обгръщат главата, подпряна върху свитите колена. Повдигат ръка, само колкото да прогонят някоя муха. Някои от тях оживяват за миг, сякаш очакват някого или нещо. Казали са им, че Той ще дойде. От небето или откъм морето. Но Той непременно ще дойде. Може би ще се появи от огън или от извор. Те се втренчват в предметите и понякога отправят укорителен поглед към безразличните преминаващи. Чешат гърба си, гърдите, корема, слабините. Протягат ръце. Разтварят пръсти. Ръце, които са живели. Ръце, които са преобразявали природата и са приели нейната форма. Ръце, загрубели от болезнени спомени. Мъжете ги отпускат в скута си. Предлагат ги на пазара като най-доброто, което имат и с което могат да изкарат прехраната си. Ръце набраздени, татуирани от робията при каида – управителя на провинцията – или от времето. Тези ръце, оставили отпечатък в пространството, не се страхуват от слънцето. Трябва да се взреш отблизо в тях, да попиеш цвета им и да проследиш хилядите малки пътечки, набраздили цялата им повърхност. Трябва да умееш да четеш по тях, да ги разгадаеш, да изчислиш сбора им и да видиш разликата. После трябва да проникнеш отвъд кожата и да чуеш тихия шепот на ставите. Но сега ръцете са тук. Отхвърлят проклятието, разчленяват орисията, приемат волята на съдбата. Те са Окото. Умноженото Око.
А изхабената памет дреме в кафенето.
Някой пълни чибука си. Притиска с палец щипка киф… После го оглежда с преценяващ поглед. Запалва кифа. Всмуква струя дим, после втора. Поема дълбоко и го подава на съседа. Останало е колкото за едно дръпване. Другият пълни отново чибука. Притиска кифа с палец. Запалва го. Дръпва първата струя, после още една и го подава на съседа.
Погледът пада върху чая.
Погледът пада върху масата.
Тежък – погледът. Изстинал – чаят. Вече никой не забелязва чашата чай. Масата се превръща в друга територия. Приема други измерения. Натежалият поглед сякаш си почива за миг, после потъва в мъглата на някоя мисъл. Друга мисъл го издърпва нагоре. Погледът се спира върху една муха. Поредната струя киф, съпроводена с някоя дума. Думата, която идва и си отива. Предъвкана накрая, думата. Празна. Тялото, съвсем отпуснато. Думата тръгва от мухата и се изгубва в пушека киф. Върху масата започват да се подреждат училище, болница, една съвсем човешка територия. Мечтана. Изговорена. Мухата отлита. Остава захабената дървена маса. Навън вятърът духа срещу голите тела, насядали по площад „Джамаа-ел-Фна“.
Думата. Бог. Неговият пророк. Запетая. Глътка чай. Някакъв жест. Различието е изпито. Ласките на съдбата. Отчаяният полет на неизбежната участ. Неизлечимата смърт. Смъртта върху зеления хълм. Съдбата изпраща посланието си. Накрая едно последно смукване киф.
– А здравето?
Как е здравето?
Бавният жест повлича пунктираната линия на тежестта си по неподвижните погледи.
– Слава на Всемогъщия Бог, здравето е в отлично състояние. И това е най-важното. Здравето преди всичко! Без здраве, закъде сме! Бог ни дарява със здраве, защото е добър.
Някаква пчела се върти около чашата чай.
– От Бога искай само здраве. Другото идва след това. Бог не прощава на онзи, който го изостави. Припомни си страшното земетресение в Агадир. Това бе преждевременно наказание.
Пчелата кацва на ръба на чашата. В мига, когато успява да потопи хоботчето си в чая, тя се плъзва и пада в захаросаното тресавище.
– Времето тече. Тече в нас самите. И тече по-добре, откакто Ал Имам конфискува часовниците на жителите и спря огромните градски часовници. Времето не ни принадлежи. И то като всички други неща принадлежи на Бога. Откакто времето бе прогонено от града, движението на звездните тела не ни засяга. И след всичко това има ли смисъл да правим нещо? И какво да правим с безкрайния ден? Нека го оставим да премине. Така или иначе той изтича, със или без нас.
– Човек не бива да се доверява на времето. То е предател!
Паднала по гръб, пчелата се бори в захарното блато. Тя рита с крачка и жужи.
– Ами работата как е?
– А, работата ли? Тя е друго нещо. Кой би се отказал от работата?
Чаят е изстинал. Небето – съвсем избледняло. Думата идва и си отива.
– По мое време работата…
– А пък по наше време работата…
Подават му чибука. Пушекът се стеле на тънки ивици, съпровождайки думата.
– Я ми кажи, имаш ли някакви вести от…?
Навън погребално шествие влачи след себе си мършавия труп на някакво муле.
– Все още е в затвора. Занимаваше се с политика. Имаше си всичко: здраве, работа, семейство… Не съумя да отдаде нужните почести на Създателя…
Другият се секне. Секне се дълго и шумно. От носа му изпадат четири малки червейчета, които умело прикрива в носната си кърпа.
– О, нали си спомняш, те носеха оръжие! Бяха го скрили в дрехите си.
Пчелата вече не се опитва да се измъкне. Отпусната на повърхността, тя се оставя да бъде полюлявана от почернелите ментови листенца.
Крясъците на погребалното шествие заливат кафенето: „Ние принадлежим на Бога. Връщаме се във владението му.“ На тръгване захвърлят опашката на мулето на земята.
Ние също сме слуги на Бога. И не влачим след себе си някаква мърша.
– Казваш, че са притежавали оръжие…
Момчето, което прислужва в кафенето, се намесва:
– Остава ни гробището и този рай, който тъпчем сега. Всички се занимаваме с политика! Омръзна ми да умирам бавно в тялото си. Вижте добре тези червеи, които излизат от телата ни. Ние сме принудени да ги произвеждаме и да ги ядем, за да не умрем от глад. Не ни е останало нищо, освен опашката на мулето. Това е съдбата ни. Здравето ни. Каква красота… Слънцето е завъртяло главите и телата ни. С всеки изминат ден умираме по малко. Аз сера червеи; храча червеи; анусът ми е пълен с мравки. И мириша на смърт. Бавната смърт. Продължителната смърт. Ще подпаля покривките, масите, цялото кафене. И край, ще се предам на властите. И ще вляза в затвора. Виновен съм. Всички сме виновни. Утре ще бъдат хиляда, после сто хиляди, милион, повече от милион… и накрая целият свят. Съдът няма да е в състояние да ни побере. Крепостните стени ще се пропукат. Целият град ще се превърне в един огромен трибунал. Никой няма да може да назове обвиняемите. Те няма да имат име, нито възраст… нищо. Що се отнася до здравето, заврете си го в… Аз виждам, аз предусещам. Вие не бихте могли да задържате още дълго ужасната си диария, защото сте задължени да пеете вкупом. Ще ви позволя обаче да размените тялото си, което непрекъснато се разлага пред собствените ви очи и не престава да разнася страшната си воня, която ви задушава; ще ви позволя да го размените срещу една опашка от муле. Вижте как се разтваря небето. То ви спуска черния камък на проклятието. Житата на глада ни ще се превърнат в пепел. Тревите на нашето очакване умират. Отказвам да съм повече човек, когото дните убиват. Отказвам се от увисналия в дъното на гърлото си език. Като жабите стоим клекнали с глава между коленете. Така, на колене, започваме да изпитваме удоволствие, смучейки пресъхналите гърди на някоя грозница. Като всички останали и ние повярвахме на диамантения ореол на мечтата. Аз загърбвам деня и оттласквам хоризонта. Превръщам тишината в бляскав смях. Вие, седнали на височината на облаците, разберете, че обвивката на вашите мозъци се разтопява като восък на слънце. Аз не съм вече онази миниатюрна синя мечта. Не съм вече оня самотен вик, който се опитвате да прикриете. Чуйте бавния и болезнен вик на бетона. Целият разбит на малки частици. Пълната разруха. Вторият манифест на пръстта.
Той се роди неочаквано, един стоманен израстък с хиляди лица. Черна точка, епицентър на душата, където е заседнала цялата памет. Слънцата настръхнаха, препречвайки пътя на разядените от болести тела. Бе роден с ясното желание да преобразува телата, давайки им възможност да възкръснат за една нова смърт.
Появиха се птици, които прелитаха от поема в поема и гледаха навъсено небето, отнасяйки по някоя граната под крилото си. Техните песни избраха тази територия за наша родина. Песента им напомня за разголения в края на утринта корем. Напомня за съня на дървото. Напомня за пролетта, която си отива. Никому ненужната пролет.
Поетът е луд! пропит от нечисти помисли! обладан от злите духове!
– Нека окачи това божие слово на шията си…
Подават му страница от корана, служеща за талисман, който ще го предпазва от изкушения и пагубни мисли. Поетът, овързан с въжета, лежи в единия ъгъл на кафенето. Замаян от дима на кифа, със замъглен поглед, той бавно и мълчаливо се задушава.
Тялото се разтваря и освобождава поемата.
Тялото се затваря отново и пръстът сочи към някаква улица, родена от неговия делириум.
Имамът зове за молитва, качен високо върху талашитения фар, издигнат от „Парамаунт“ за нуждите на някакъв корсарски филм. При повика му мъжете напускат площада и кафенетата опустяват. Те затварят имама и импровизират първия си митинг в двора на голямата джамия.
* * *
Бях пророк на мъдростта и истината. Притежавах ключовете на града. Владетел бях на морета и рибари. Днес съм гробище с обгорена пръст. Най-красивото от гробищата, в което идва да намери своя край лудостта, където спят мъжете, полудели от доброта, болни от любов, болни от размислите си.
* * *
Луд съм по Айша
по–красива от луната
невинна като моята лудост
имаше деца увехнали с цветята
те са тук
окачени на шията ми
луд съм по Рахма
добра като хляба
плодовита като земята
птица в очите ми
казват че съм луд
не това не е истина
аз крещя плача и мълча
танцувам върху жарта
и говоря на мъртвите
аз съм ключ който се страхува
книга отворена за децата треперещи от страх
аз съм гробището на нещастниците
но не съм привидение
казват
откакто преспах между гърдите на Руханиа
той е син на самотата
но ти знаеш
когато Нашуд, старият рибар, умря, отнесен от сивкавата пяна
направиха му грандиозно погребение
дори котките плакаха
морето си отиде от песните и луната дълго бдя над гроба му
а аз съм престъпния сън и изгнанието
на псетата
приятел съм с котките и нещастните
всичките ми съпруги бяха неверни
потънали в някаква хладна лудост
образи а не души
казват че съм луд
но аз съм самотен и
малко тъжен
само ме слушайте
всичко ще ви разкажа…
подарих и една коза…
не
аз не съм луд
подай ми една цигара и продължавам
историята…
Из „Разсъжденията на една камила“
Откакто не нося вече пустинята
в преплетените нишки на съдбата си
изгубих любовта на жителките на тоя град
мургави и с пищна плът
предпочитащи златото пред моя оазис
в съседство със синия облак
Имам фурми и малко мед
нямам дом
но нося една страна в очите си
една земя в крайчеца на сърцето
обичам тази наранена страна с цялата си кожа
не плача
мечтая
за празника осеян със звезди
обичам тази земя
но колко струва любовта на една камила?
нямам и небе
само няколко облачета
говоря им за самотата си
знам песен за мъжете които отиват
да умрат близо до брега
има една река която протича в смеха ми
и радост дебнеща под треската
нямам наследник
имам рожби
с големи черни очи
дошли да пият от извора и да похапнат смокини
някои потеглят на зазоряване
други чакат да стане пладне
за да се приютят на небето
Имам фурми и малко вода
за заблудилия се пътник
за девойките на пустинята
за децата на посърналата зора
Една рана човърка ръката ми
вече не чувам своята песен
денят умира върху челото ми
и слънцето ми донася лоши вести:
В Хартум
издигат бесилки
изглежда тълпата
настойчиво иска екзекуция за федаините
изглежда йорданският парламент
е одобрил смъртната присъда на Абу Дауд
другаде
учат да не изпадаме в отчаяние
гледецът на газелата
се търкулва в пясъка
кърви
безумството
загубването на паметта
съдбата ни тръгва в друга посока
конят на пророка реши така
спомените ни
заличени
изтичат в думи
лави и късове месо
Напускам пустинята
песента на смъртта не може да ме състари
защото преодолява светлината:
небето избледнява
звездите капят от старческа немощ
какъв срам
Срамувам се от слабостта си
изцедено е тялото ми
но войната продължава
разкъсва хоризонта
кара падащата звезда
заблудена
да насели един клатушкащ се скелет
и се отпуска ръката
върху болестта
върху мъртвите очи
върху живота на едно изнемощяло дете
което спи върху малко синьо облаче
липсва ми алената мечта
пълното опиянение
забравих какво е смях
аз съм единственият неумъртвен поглед
изтръгнат от косите на морето
аз съм безразсъдното слово
родено от обгорената рана
аз съм късче от деня
увиснало
аз съм пламък
погълнал собственото си тяло
отсъствието и цвета
аз
липсвам на смеха
сега когато войната е по-лесна
аз съм песен и вдъхновение
отворено към лудостта
но колко струва лудостта на една камила?
предричам
един утрешен ден без рани
ненужни слова
необходимост от живот
и сигурен ден
за тази похитена земя
Нещастната памет
ще бъде покрита с пепелища
покривало под което няма тайни
пустинята се изпълва със звезди
това е картина
бленувана
потопена в благоуханията на жените ни
една слабост
една мечта
но колко струва мечтата на една камила?
Дървото
Представете си малка горичка. Точно на изхода на града. Спокойна, зелена и немного гъста. После си представете едно дърво. Не какво да е, а стогодишно дърво, свидетел на всевъзможните капризи на времето. Поставете това дърво в средата на горичката и се вслушайте в сутрешния северен вятър.
Имаше някога едно дърво, което се хранеше с човешка плът. То поглъщаше деца. Хлапетата изчезваха, без да оставят никаква следа. Семействата и властите започнаха сериозно да се тревожат. В слуховете, които се носеха, се говореше за някакъв жесток изверг, който отвличал деца, за да ги препродаде впоследствие на някакво анонимно общество, което консервира човешки органи. Говореше се също, че това общество, снабдено с най-модерна техника, си бе поставило за цел да се притече на помощ на страдащото човечество, тъй като бе сключило договор с американски болници за снабдяването им с пресни сърца и бъбреци за присаждане. И наистина този изверг бе обявен за издирване от доста време. В семействата говореха с ужас за него, бяха стигнали до там, че го бяха превърнали в мит, в нещо като герой от легендите и се опитваха да го оттласнат далеч назад в мрачните времена. Появил се някъде по време на войната и непосилните години, той изцяло се бе просмукал в представите и първите ни безпокойства. Някои говореха, че бил виден жител от Фес, човек извън всякакво подозрение, забогатял благодарение на сътрудничеството си с християните. Целта му била да ликвидира патриотите. Удушвал жертвите в мавританската си баня и после ги хвърлял в казана. Мълвата обаче не спираше дотук. Атентатите и отвличанията се увеличаваха, но никой досега не бе успял да го разкрие. (Всъщност този виден жител – човекоядец, може и да е съществувал. Никога не успяхме да узнаем истината. Дървото или гората ще ни я кажат някой ден.)
Що се отнася до дървото, за което никой не подозираше, то разпръскваше някакво странно ухание на тамян, на което човек трудно би устоял, и този мирис замайваше главите и сърцата на децата, които полека се оставяха да бъдат увлечени, сякаш биваха изцяло омаяни и всички огледала се разтваряха по пътя им. Завесите на небето се отдръпваха назад и слънцето се оцветяваше с ритъма на стъпките им. В суматохата вятърът обгръщаше нежно крехките им телца и ги поднасяше в дар на дървото. Те се оставяха да бъдат погълнати от него без никакво колебание. В замяна на това дървото им позволяваше да изваят смеха си върху кората му. Наранено, окото посиняваше, изпълваше се с кръв и изхвърляше навън тяхното отсъствие във вид на подвижни зеленикави образи. Само избликващата на кротки струйки смола свидетелстваше за участта им, правейки отвор за молитвите им.
От време на време дървото ускоряваше пулса и надигаше коренища. Децата се възползваха от тези моменти, за да се поразходят из гората. Голи. Щастливи. Зората се процеждаше между пръстите им, небето разтваряше прегръдката си за тях. Утрините се скриваха в къпинака, за да засвидетелстват гибелта на преселниците. Неочаквано започнаха да изникват в безреда могилки зажадняла пръст. Сезоните обаче, влажно-то разпукване на кората и черноземът бяха част от живота на дървото, което не можеше да даде никакво обяснение за всичко онова, което се случваше в гората. То вече даряваше щастие на голите и прокълнатите. Щастие за децата, плюли безсрамно върху символа и образа, щастие за децата, отхвърлили състраданието, отворили надгробните мраморни плочи, изкопали черепите от земята, освиркали светиите и изрекли молитвите наопаки; децата, понесли оскърблението на върха на ноктите си, които храчеха в хляба, преди да направят от него топчета, експлодиращи в коремите на най-знатните жители на града; децата, които пикаеха в извора, за да осуетят абдеста1 и заговорничеха срещу тленните останки на съгласието; децата, мастурбиращи вкупом насред джамията, измъчвани от ужасните молитви. Вече се говореше за знаци, предвещаващи края на света. Бог предупреждаваше покварените, изпращайки им ангелите-изтребители. Богохулството е врата, отворена към ада.
Агадир2 по всички останали върхове. Агадир в края на нощите. В един и същи огън и зеленото, и сухото. Проклятието проправяше своя път през все още съществуващата невинност. Абдестът се извършваше със сперма! Вече не бе възможно нито да се докоснеш до Свещената книга, нито да изречеш молитвата. Цялата вода на града бе заразена. Мръсотия бе заляла и душите. Видните граждани освобождаваха последните си роби. Джамиите бяха затворени и завардени от силите на реда. Един въоръжен войник бе заел мястото на мудена. Вече нямаше кой да зове за молитва. За да извърши абдеста, човек можеше да използва в краен случай някое загладено камъче, но преди това трябваше да изчисти тялото си и да изтръгне кълновете на мръсотията, да се отърве от упорито полепналите по задника му сперматозоиди. За тази цел излагаха телата си на открито, под слънцето, а после се потапяха по седем пъти в морето с поглед, отправен към Мека. На онези, на които морето им се струваше недостатъчно, раздаваха очистителни, изпратени специално от Америка в знак на симпатия и приятелство; те съставляваха част от програмата за помощи за развиващите се страни. Но очистителните произвеждаха неочакван ефект (вероятно поради грешка на координатора-дарител…) предизвикваха пожълтяване на кожата и отлепваха ретината. След няколко дни жълтото се преобразуваше в зеленикава плесен. Тази метаморфоза довеждаше до опадане на косите и изчезване на каквото и да е окосмяване. Някаква мека трева започваше да избуява по тялото и само за няколко седмици успяваше да го покрие напълно. Крайниците се срастваха с тялото, което измършавяваше и се втвърдяваше. Светиите не можеха да помогнат с нищо. Плесента задушаваше телата и ги обгръщаше с покров от лозови листа. Нощем се извършваха тайни погребения. Захвърляха телата някъде далеч в пустошта. С настъпването на първите часове около зазоряване, телата изчезваха. Това бяха ливадно-зеленеещи-изгубили илюзии-тела, тела, умъртвени от мълвата и отхвърлени от земята. Дървото се добираше до тях, завличаше ги в една близка яма, водено от някакви непонятни намерения. А може би щяха да му послужат за нова храна!
С приближаването на дъждовете дървото прибираше клони, свиваше листа и преустановяваше всякаква дейност. Унищожителната му мощ обаче оставаше жива. Това бе времето за възстановяване. То не обичаше зимата. Мразеше вятъра, свиваше се в корените си и се притаяваше. Вече ги нямаше примамливите думи и ласкателства и децата не излизаха на разходка из гората.
В продължение на цели месеци сякаш забравяха за дървото и отново започваха да говорят за човекоядеца.
...Няма човекоядец! Никога не е имало човекоядец! Това са приказки, разказвани на децата. Човекоядецът обаче би могъл и да съществува, ако някой много силно пожелае това във въображението си. С общо съгласие би могло да се приеме, че някой виден гражданин, човек добродетелен и милостив, ще поеме тази длъжност заради социалните привилегии. В края на краищата благочестието много често се съчетава с прилив на известно умопомрачение. Човекоядецът би могъл да бъде някой случайно минаващ, мъж върху кон, сламено плашило, облак, мълва…
Нека не говорим за това.
Ала дървото съществува. Няма нужда да го измисляме. Белегът, който имаме, червен или зелен (зависи от сезоните), свидетелства за това.
Бихме могли да изградим разказа в обратен ред, запазвайки ключа за разгадаване за края на последната страница. Но загадката щеше да разлюлее представите ни, да ни накара да вникваме в нещата и да ги интерпретираме. Затова казваме, че няма символ. Защо да даваме на лудостта статут, различен от онзи на изживяната реалност? Дървото, това вече е разгръщането на мечтата. Кой би се осмелил да си представи дървото като разрушителна стихия?
Остава една поема, отваряща вратата към всякакви и не дотам наивни въображаеми светове.
Зимата бе също и времето, когато децата сменяха кожата си със сребристо оперение (наричано някога райско).
Властите избраха този мъртъв сезон, за да изтръгнат смущаващия реда в гората елемент. Те изпратиха един въоръжен агент, който трябваше да отреже дървото и да изкопае телата от пръстта.
Агентът предпочете да изпълни своята мисия сам и в една ранна утрин. Гората бе просветляла и първите слънчеви лъчи се прокрадваха през потъмнелите мъртви листа. Той се приближи безгрижно към дървото и започна да го милва. Обзе го странно усещане. Членът му се втвърди и се изправи. Той притискаше корем към дървото и след като успя да го обгърне с ръце, от гърлото му започнаха да се чуват хрипове на удоволствие. Беше изплезил целия си език навън и ближеше мъзгата. Дървото се бе превърнало в пародия на небето и мечтите. С мощен, раздиращ вик, агентът еякулира. Избликналата сперма бе зелена от насъбраната мръсотия, със синкавата кръв на блатата, подхранващи вените му; той еякулира на тласъци цялата тиня и поквара, натрупана в черепа му с воя на едно безкрайно пропадане. Тялото бе изпразнено. Слънцето, скандализирано от бързата ерекция, му нанесе последния смъртоносен удар. Очите на агента изхвръкнаха от орбитите си и бавно се търкулнаха надолу по бузите. Потта се бе смесила с жълтеникава течност от ретината. А спермата продължаваше да изтича. Изтощен напълно от кръвотечението, той се свлече. Нещо неосъзнато го тласкаше да се сгуши, да потъне в отворилия се в дънера на дървото процеп. Подхванат здраво от отвора, съвсем гол, агентът се озова в огромна градина, обагрена във всички цветове. Градината бе изпъстрена с цветя, пълна с птици, влечуги, риби, камили, осеяна със звезди, светлинни сфери, купи с мед и изобилие от светлина; тук бяха също и всички изчезнали в гората деца. С озарени лица и тържествени жестове те бяха в постоянна връзка с астралното, което често проблясваше в дъха им. Погледът им бе рееща се из подвижните пясъци прозрачност. Небето сякаш завинаги бе оттласнало мрака и светлината неспирно струеше върху голотата на една пречистена действителност. Изпразненото от злоба и съпричастност небе свидетелстваше за това. Преминаващите звезди се допираха за радост на децата, които се забавляваха, дърпайки към себе си техните траектории. Когато видяха агента, всички се впуснаха към него и го наобиколиха. Протягаха разтворените си, пълни с подаръци ръце. Едни му предлагаха портокали, други бижута, трети пък шепа пръст или снопче трева. Те се смееха и си тананикаха една песничка:
ако всички деца по света дойдеха в гората
океаните биха се изпразнили от радост
любов за нашия свят
свободен да празнува своя годеж с небето…
След това агентът бе заведен да потопи тялото си в основния кладенец. Той привърза въжето около кръста си и децата завъртяха скрипеца. Водата от този кладенец измиваше олигавените тела и ги пречистваше от всички мръсотии, насъбрани в царството на гората. После агентът излезе от кладенеца и се остави да го отведат до главното езеро, където трябваше да смени натежалата си от угризения и тъги памет с една нова памет, която съдържаше вече известен брой бъдещи спомени. Той дълго трябваше да се взира в отразения си на повърхността на езерото образ до момента, в който езерото щеше да погълне това отражение и щеше да му предложи друго лице и да му покаже пътя, осеян с нови намерения. Когато най-после се изправи, това не бе вече агентът-палач, отишъл доброволно да отсече дървото, а друг човек, просто един щастлив мъж, който не се интересуваше вече от никакво оръжие. След това трябваше да поеме дневната си дажба светлина, единствената храна в градината. Отърсвайки се от мъките и злодеянията си, той заговори:
Позволете ми да ви разкажа:
бях просто късче стомана,
цев забита в гръдта,
човек-изверг, горд в слепотата си.
Аз дълго бродих с нож във врата,
аз дълго носих в себе си един пропаднал живот
и предпоставките на една смърт,
толкова нежна и кървавочервена,
аз дълго време разплесквах човешката плът
в хляба на другите
и поставях по едно око на прага на всеки дом,
дълго време тичах из градската цитадела
и ловко изтръгвах признания
на плочника от едно изпразнено тяло
и виждах как от обвивката се ражда първо поемата,
ала никога не съм си представял такава смърт,
толкова нежна, пълна с изящество и светлина,
красив и изискан прорез в плътта, която
ви поднасям за храна, вътре ще намерите
останките на моята горест,
тази плът, умъртвена и отпусната,
окапва в ларвите на забравата,
едно друго тяло се изправя,
изтрива окото на смътния спомен
и се заклева:
заради рожбите на ясния разум,
заради светлината, която тече
във вените ни,
заради мъзгата на небето,
заклевам се и се предавам на тревите, които
ще решат моята участ.
Позволете да ви разкажа
за моя срам, от който днес се ражда една роза,
мечтата се смесва с тъга
и от прозрачната и обвивка
опитвам една сълза
аз бях просто късче стомана,
цев забита в гръдта,
един миг, горд в слепотата си…
Агентът официално прие смъртта с цялото ѝ благородство. Той, сиракът-кариерист от службите на реда, бе приет от всички деца. Вдишваше дълбоко освободеното чрез светлината щастие. Но една депозирана в архивите докладна записка оспорваше това. Тя упорстваше и се възмущаваше. Противопоставена обаче на пълното безразличие на своя стар приносител, тя трябваше да бъде укрита и да подкрепи версията за самоубийство поради пълно изтощение.
През това време властите бяха ангажирали всичките свои служители, за да открият агента. Онова, което ги накара да преустановят издирванията, бе телеграма, пристигнала късно една вечер:
Ще откриете тялото ми в един портокал.
Портокалът е в касетка на пристанищния док.
Предназначена за една измислена страна.
Подпис: Агента.
Превод от френски: Аксиния Михайлова
1 Абдест – обредно умиване на ръцете и краката у мюсюлманите преди молитва (Бел. пр.)
2 Агадир – град в Мароко и пристанище на атлантическото крайбрежие, разрушен до основи от силно земетресение през 1960 г. (Бел. пр.)