Превод от турски: Азиз Шакир-Таш
Най-накрая се зазори. Денят се роди подир нощ, като тежкотоварен влак по нагорнище. Върху таванския ми прозорец безшумно се появи петно светлина, което постепенно навлезе в стаята. Слънцето, все още съненото, предпазливо северно слънце, като да изпълняваше някакво задължение, свенливо възвести началото на новия ден. Всичко, което виждах в този момент бе парченце небе, заседнало между издигащия се отвесно мокър покрив и гигантските дървета. Тънички, тъжни клони, разлюлявани от вятъра, леко загнили, треперещи листа… Като ръце на просяк, протегнати напразно във въздуха. Август е, а за сезона, може да се рече, че е лято. Уж е лято. Отдавна съм се предала на забуления в мъгли мрак на тази северна страна, а душата ми прелива от миризмата на дъжд, мъх и обсадения от морето град.
Някъде във вътрешността на дървената къща се чува дълго и упорито звънене на телефон. Въпреки че тъмнината в стаята може да заблуди човек, часът минава осем, но за това място – за имигрантското общежитие това е твърде ранен час. Тук, по това време се чува само похъркване, въздишане, и как дървената къща вдишва и издишва по време на неспокойния си сън. В стаята, отдясно на моята живее босненец, който изпитва особено удоволствие да показва на студените северни красавици белезите си от шрапнели; раните на повечето от нас са по-мълчаливи. От лявата ми страна пък е стаята на руснак, който се препитава с участия в порно филми и обича да слуша песни, осъждащи отдавна несъществуващо минало. Малко по-нататък е отседнала жена с боядисана в червено коса, чийто произход и професия никой не знае, а в дъното на коридора – една чистокръвна циганка, успяла да убеди всички, че е многодетна майка от Сомалия, и един румънец – женкар и безделник, който не е работил и един ден през живота си, но пък обича да се хвали, че може с акордеона си да разтопи и най-студеното сърце. Всеки един от тях, имигрант дошъл от различна земя, от различна нощ, сега e в тила на окъпаните с кръв сънища. Нямат нищо против омразните си съдби, не се доверяват на нищо друго освен на собственото си нещастие, на което отдавна са се предали. В споделеното ни убежище влачейки се кръжи облак от алкохолни изпарения, пот, цигарен дим и миризма от нечистоплътни тела, натежал от всички ексцесии и разочарования на света. Облак във вътрешността на който сутрин отекват съвсем тихо нечии стъпки. Може би са на парцаливия призрак на самотата, който омазан в кал и вещи, клатушкайки се напуска къщата, а може би червенокосата да е изпробвала някой нов любовник.
Малко преди телефонът да спре да звъни, долавям звук на стъпки по стълбите. Тежки, уморени, дошли отдалеч, приближават, приближават и се спират пред моята врата. За няколко секунди сърцето ми се свива, след което чувам името си. Дали въображението ми си играе с мен или наистина дрезгав глас ме назовава по име на родния ми език.
„Да, аз съм. Влезте!“
Вратата се отваря както обичайно със скърцане, стенейки сърцераздирателно като цигулка. Едновременно със студения бриз в стаята нахлува нисък тъмнокос мъж. Раменете му са отпуснати, широкият му гръб изпълва цялата стая, вратата вече е затворена, сякаш никога не е била отваряна.
Посетителят ми остава неподвижен за известно време, след което внезапно се обръща към мен механично като кукла, върху тънки крака, които едва поддържат тялото му. Лицето му изглежда така, сякаш е изваяно от гипс, изсъхнало набързо, втвърдило се преди скулпторът да успее да завърши нескопосаната си творба.
Огромният му нос сякаш се е стопил и е потекъл по хлътналите му бузи, а очите му са потънали в дълбоките си орбити. Измачканият му тъмен на цвят костюм изглежда така, сякаш не е свалян с години. Не носи вратовръзка и като че ли от доста време е занемарил сутрешното бръснене. Аромат на хладна тъмна нощ, се носи от черната му оредяла коса с дебели косми. Бях сигурна, че съм го виждала и преди.
„Разбрах, че живееш тук и реших да се отбия.“
Може би трябваше да промърморя добре дошъл и да стисна леденостудената му ръка. Навярно трябваше да се уплаша. Но в този летаргичен град нямаше нищо страшно… Сякаш и смъртта я нямаше. И тя, като трамваите в града, идваше точно навреме – нито по-рано, нито по-късно.
Стиснал с бледи ръце мантото си, примигвайки заоглежда стаята ми. Опитвайки се да свикне с тъмнината в стаята, погледът му се спря най-напред на натиканото под силно скосения таван легло. Върху тънкото шалте метнато върху желязната му паяжина, се търкаляха безразборно среднощните ми кошмари, уморени след току-що приключилата битка. На масата, отрупана с книги, буркани, мръсни чаши и преливащи пепелници, все още гореше свещ, забучена в бирено шише. Стаята ми бе просторна, необзаведена и сумрачна през цялото време на деня. Сутрин, когато заставах под големия колкото човешка длан прозорец и вдигнех очи си представях, че съм в подводница, която бързо се издига и към небето. Навсякъде имаше разхвърляни вещи от ежедневието. Тези, прилепчиви недооценени предмети – свидетели на абсолютната ми самота, носеха следите на изпълнената с безпокойство тъмнина. Всичките, всяко едно до което се бях докосвала, бяха целите в рани. Преливащите от куфара дрехи, книгите струпани на масата бяха пожълтели, изпокъсани и изпоцапани. Чашите бяха загубили прозрачността си, химикалките и мухлясалият хляб бяха целите наръфани подобно на отблъскващите стени на стаята. Над пълната с гнусна течност мивка, висеше малко огледало. Сребърното покритие на огледалото бе напукано на толкова много места, че когато всички тези очукани предмети се опитваха да видят собствените си отражения в него, по никой начин не успяваха да го направят, а се разпадаха и изгубваха в някаква мътна мъгла. А аз виждах себе си върху сериозно увредените повърхности на предметите. Своята силно увредена кожа… Като тънка ожулена ципа, която се бори едновременно с празнотата вътре в мен, и тази отвън.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ от Издателство „Парадокс“