Баща ми се измъквал от мобилизацията почти до края на войната, макар че повечето съседски момчета и съученици отишли да служат във Войводина или тръгнали с Втора унгарска армия и повечето от тях не се върнали от бойните полета край Дон, а по-късно край Дебрецен или Седмоград. Извадил големия късмет, който спохожда не само глупаците. Късметът спохожда избирателно – понякога глупаците, а понякога умните хора, понякога героите, а понякога страхливците. Ако трябва да причисля баща си към някоя от тези категории, то бих го нарекъл романтичен страхливец, защото просто много му се живеело, което не трябва да бъде оценявано сурово.
Не бил настроен войнствено, дори не бил ревизионист, макар че, естествено, като всички без изключение, изживявал Трианон и бленувал за връщането на заграбените земи в страната. По време на първия виенски арбитраж излязъл на улицата да гледа тълпите, ликуващи след присъединяването на Кошице, Мункач, Унгвар, но дори и тогава не се напил от радост, макар че алкохолът потекъл из Карпатския басейн като пролетно наводнение, а всички тъжни момичета изведнъж се разхубавили. (…) Влизането на Хорти в Кошице на бял кон било събитие от ранга на откриването на Америка, а когато няколко месеца по-късно, през март 1939 г. към родината била присъединена останалата част от Задкарпатието, било ясно, че съдбата се е обърнала. Баща ми възмъжавал под звуците на военен оркестър, свирещ Марша на Ракоци, възмъжавал в момента, в който се появила лелеяната обща граница с Полша, а изпратените срещу украинците кавалерийски и велоотряди побили унгарското знаме на Ужоцкия проход, там, където след няколко години щяла да се появи линията Арпад. Нейната задача била да спре марша на Съветите, но това, както е известно, изобщо не се случило. А като дошъл вторият виенски арбитраж и при нас се върнал и изстраданият Седмоград, а заедно с него над два милиона съотечественици, двайсет години живели в румънска окупация, то тогава бъдещето се очертало имперско, красиво, песенно и танцувално и нямам идея колцина са били тогава хората в Унгария, които биха взели под внимание това, че цената ще е война, каквато страната не е виждала никога, а Будапеща, която, благодарение на тържествата за хилядолетието и добрата икономическа конюнктура, се издигнала до висшата европейска лига, ще се превърне в голяма купчина развалини, през която ще се носи плачът на децата, останали без родители, на хората, останали без домове, на стоте хиляди изнасилени от руснаците жени и на голямото национално унижение. Може би само премиерът Телеки си е давал сметка, че именно триумфът, празнуван сега, скоро може да се превърне в началото на драма. Умеел да вижда в бъдещето, а когато бъдещето дошло в Унгария под формата на Вермахта, който така съкращавал пътя си за Югославия, се застрелял и това било едно от най-благородните самоубийства в историята на унгарския народ. Още повече, че надраскал красиво прощално писмо, в което пишел, че сме скършили дадената дума и вечния мирен договор, че народът чувства, че сме изгубили честта си и сме застанали на страната на негодниците; такива писма на самоубийци обикновено звучат красиво, макар че за съжаление нищо не променят.
Баща ми нямал чувството, че е скършил думата си, защото на никого нищо не бил обещавал, така, както не смятал, че е изгубил честта си и е застанал на страната на негодниците, тъй като по онова време се интересувал главно от джаз и литература и въпреки че връщането на Словакия и Седмоград го екзалтирали, то определено повече го интересувал „Толди“[1] на Аран и изобщо унгарската поезия, отколкото танковете толди и цялата програма за голяма милитаризация и модернизация на армията, от която по принцип също нищо не излязло. А пък ако нещо излязло, т.е. успели сме да произведем леките танкове толди, средните танкове туран, щурмовите оръдия зрини, да не говорим за бронираните автомобили чаба, то за съжаление проклетите янки, на които, между другото, за тяхно абсолютно изумление, сами сме обявили война, бомбардирали нашите фабрики, в които се създавали новите версии на турана и щурмовите оръдия зрини и тежкия танк 44M Taс, а също и бронираното оръдие с 88-милиметров калибър, така че днес такъв тас можеш да си конструираш най-много в мащаб 1:72.
Едва по-късно ни помогнали германците, давайки ни една шепа от своите великолепни панцеркампфвагени, щурмгешутци, ягдпанцери, а също дорниета, месершмити и юнкерси, но в замяна искали да вървим с тях срещу Съветите, за което нямали желание нито унгарското правителство, нито пък баща ми. По-рано обаче някой бомбардирал Кошице и официално било оповестено, че са били съветски бомбардировачи, макар че май и досега не е ясно дали в действителност са били някакви заблудени съветски другари, дали наши провокатори или провоенно настроени германци. Във всеки случай, вместо да си седят спокойно в карпатските котловини и да охраняват тила на швабите, маршируващи към Москва, нашите тръгнали с тях на организирана екстремна екскурзия, от която мнозина не се върнали.
Баща ми по това време, докато първо корпусът за бързо реагиране, планинската бригада и граничната стрелкова бригада в рамките на Карпатската група[2] тръгвали на изток, а след това двехилядната Втора унгарска армия се отправяла по посока на Воронеж, слушал Дюк Елингтън, Бени Гудман и Глен Милър. Впрочем, когато мижавите остатъци от тези, които тръгнали към Воронеж и Сталинград се връщали у дома, той продължавал да слуша джаз и не очаквал, че след време подир отломките от Втора армия ще дойде друга, много по-голяма, могъща и безогледна, нямаща никаква идея за съществуването на джаза, още повече пък на унгарската поезия от времето на романтизма и епохата на реформите, нещо повече – в огромното си мнозинство нямаща идея какво е Унгария и къде точно се намира, освен че се намира на пътя за Берлин, което впрочем не е съвсем вярно, защото Унгария се намира на пътя за Виена.
Във всеки случай, като младо момче извадил голям късмет, защото ако беше по-възрастен, вероятно щеше да загине в украинските степи или в завоя на Дон, тъй като адмирал Хорти, в своята предвидливост, спасителна за баща ми, а също и за мен, решил на източния фронт да изпрати главно по-възрастните войници, а по-младите да остави тук, за да бранят територията на родината. И така, благодарение на адмирала, баща ми се отървал почти до края, макар че ставало все по-зле, иззад хоризонта се носело дрънченето на желязо и станало ясно, че наближава денят, когато войната ще нахлуе в Голямата равнина, а пък животът в Унгария вече няма да бъде онова сравнително безгрижно и симпатично съществуване в тила на фронта.
И наистина войната се появила с голям стил, с истински фасон откъм Украйна и откъм Седмоград, стигнало се до прочутата голяма битка за Дебрецен и танковата сеч в пустата, наричана също танковата битка за Хортобаги, като в Курската дъга, само че в по-малък мащаб, но мисля, че точно толкова зрелищна. И макар че над Будапеща все по-често се чувало бученето на приближаващите рояци англосаксонски бомбардировачи, мнозина вярвали, че някое вундервафе на Хитлер ще обърне съдбата, че на руснаците няма да им се иска да умират край Балатон и Дунав, все едно обикновените руснаци са имали думата по въпроса и са могли да си избират подходящи местенца за умиране. Но имало някаква надежда, самият генерал-полковник Ференц Сомбатели казал, „ами че нали има Бог“. Само че ако действително Бог съществувал, то той нямал никакво намерение да спасява кожата точно на полковник Сомбатели, така че след капитулацията генерал полковник Сомбатели бил предаден от янките на унгарските комунисти, те пък го предали на сърбите, а те на свой ред го обесили в Петерварад, който славяните наричат Петроварадин, макар че някои настояват, че в действителност генерал полковник Ференц Сомбатели е бил набит на кол от сърболята за това, че по време на прочутите „студени дни“[3], настъпили във Войводина през 1942 г., имал пръст в клането на сърби и евреи. Дали екзекуцията на генерал полковник Ференц Сомбатели е свидетелство за съществуването или несъществуването на Бог не се осмелявам да отсъдя, оставям го на теолозите и проповедниците, знам само, че в момента, в който бесели или набивали на кол генерал Сомбатели, баща ми примирено лежал в съветски пленнически лагер някъде в Казахстан.
Във всеки случай докрай сме се били на страната на Хитлер, въпреки непоследователните машинации на Хорти, антифашистките възгледи на неколцина генерали и фашистките възгледи на повечето полковници. Докрай сме се били за хилядолетния Райх, а не за хилядолетна Унгария, били сме се, въпреки че проклетите българи и румънци са ни предали и минали на съветска страна, което в крайна сметка и без това няма значение, защото след войната заедно с българите и румънците сме се озовали в дълбокия червен съветски гъз.
Превод от полски: Диляна Денчева
[1] Цикъл от три епични поеми на поета Янош Аран, посветени на средновековния рицар Миклош Толди. В негова чест е назован и лекият танк 38М Толди.
[2] Първите изпратени на фронта унгарски войски.
[3] Масова екзекуция в Нови Сад на сърби и евреи през 1942 г. по време на унгарската окупация. Някои от жертвите са били разстрелвани директно върху замръзналия Дунав. Събитията са описани от Тибор Череш в романа „Студени дни“, откъдето идва и гореспоменатото им название.