ДА ЧЕТЕШ ПО СТЕНИТЕ
1.
Във вагона нямаше почти никого и ми стана някак неприятно. Чувството може да се сравни с тъгата, която изпитват много хора, когато констатират: тази вечер няма нищо по телевизията.
Метрото във всяка страна е и сцена, и зрителна зала. Обичам бързата смяна на действащите лица. Обичам чувството, че един и същи актьор никога няма да играе два пъти. Освен по случайност, но тогава е малък шансът да го забележа. Защото пиесата е с толкова много действащи лица, а сцената толкова голяма, че по-скоро няма да успееш да забележиш повторното влизане на същия персонаж. Никой не играе главната роля, никакъв режисьор не налага своя вкус. Това е най-демократичният театър на света, понеже зрителят решава кого да гледа. Всъщност няма как да изслушаш който и да е разговор докрай. Зрителят е обречен на безкраен театър, в който не се произнася нито една завършена реплика, от главната буква до точката. Много рядко прозвучават поанти. „Тия руснаци вече са изкупили целите Карлови Вари, представяте ли си, госпожо?“. „Обаче аз много внимавам“ – отвръща госпожата. Уви, влизат нови актьори и сме принудени да се примирим с увяхването на диалога. Може да се приеме, че точно това е била поантата. Но какво ли е означавала? Как да я тълкуваме? Ето задача, докато пътуваме до следващата станция и новото действие.
В метрото имам усещането, че общувам с литературен материал, взискателен като авангардната проза – драматургът събужда в мен очаквания, но не ги задоволява. Най-често обаче във вагона се разиграва пантомима, а не драма. Изпълнителите имат неми роли, предлагат ми само езика на телата си. Демонстрация на борба да се задържиш на подвижната, несигурна сцена. Демонстрацията на задействане на избрани части от мускулите, за да не се прекатуриш и да не съсипеш ролята, може да е голямо удоволствие. Но най-голямо удовлетворение носи наблюдаването на седящите. Ако правостоящият актьор е красив с усилието си, то седящият е красив с липсата на усилие. Тогава виждам много личен портрет. Актьорът, изпълняващ седяща роля, сякаш губи чувството, че продължава да играе. Вече не си гълта корема. Ако е жена, не стяга мускулите на лицето си. Ако е мъж, не си държи високо изправена главата, та по-малко зрители да видят бялото кръгче кожа в косата му. Седящият актьор, който е без сценичен партньор, е оставен сам на себе се, той излъчва безпомощност. Безпомощността се трупа в гънките на кожата му, които добре се виждат над седалището, ако седнеш така, че да го наблюдаваш отстрани. В тази ситуация не може да се направи нищо с гънките. Това е демонстрация на немощ на волята, която в зрител като мен буди нежност. А ако освен това актьорът притвори очи, колкото и да упорства, че се е изолирал от публиката с преградата на клепачите си, публиката може да има друго усещане. И тогава вече е наш! Има зрители, които чакат точно този момент. Все едно са се надявали, че между станциите „Мустек“ и „Малостранска“ актьорът ще започне демонстрация на освобождаване на своя дух, който пред очите ни ще се издигне над тунела на метрото. Притварянето на очи в публична ситуация я доближава до интимна ситуация. Лицето започва да се променя и имам чувството, че всеки от актьорите, дори да играе гаден персонаж, като затвори очи, се превръща в олицетворение на благост и доброта.
Но може би това е само моя проекция, защото бих искал да виждам всички със затворени очи. Не мога да се отърва от усещането, че това дава чувство за власт. Този, който гледа, има власт над този, който не гледа. А може би актьорът под притворените клепачи чака какво ще му направи зрителят? Готов е на всичко?! На целувки от непознати и на удар в лицето?
2.
И тъй, актьорският състав вече бе малоброен: двойка студенти, прекалено далече от мен, че да се почувствам като в ложа. Оказа се, че временно ме чака не театър, а литература. На стената на вагона забелязах табелка, от тези, на които слагат реклами. Може би защото тогава учех чешки и обичах да проверявам дали разбирам целия текст, започнах да чета за това как някой след миг ще излезе от сянката на кестените:
След миг ще изляза от сянката на кестените
и от птичата песен
ще тръгна по горещия асфалт
надолу към завоя
откъдето ще се видя
как гледам в сянката на кестените
себе си, как вървя с шапка
по черния асфалт
откъдето виждам себе си
как веднага след завоя
изчезвам завинаги от
погледа си
Прочетох стихотворението веднъж, втори път. И трети, за да се уверя дали отново ще се случи същото. Стигайки до „с шапка“, усещах неприятна ласка в червата, сякаш организмът ги удряше с произведен от него електрически ток.
Стихотворението бе окачено във вагона в рамките на акцията „Поезия в метрото“, а подписът бе Виола Фишерова.
Влакът наближаваше станция „Андел“. Вече няколко пъти бях прочел текста, май го бях научил наизуст, но въпреки това реших да си го препиша в тетрадката. Изведнъж режисьорът пусна десетки статисти, някаква жена ме бутна леко. Някакъв полицай закри табелката със стихотворението. Станице Смиховске надражи, виступуйте в лево ве смеру изди[1]. Полицаят слезе. Аз, с тетрадката на коленете, доволен, че съм си записал почти цялото стихотворение, осъзнах, че живея в лъжа.
Колко е лесно да лъжем, за да не обидим някого. Тази мотивация, разбира се, оправдава лъжата и в моите очи я превръща в много благородно средство.
Колко съм лъгал разни поети!
Поетите не ти дават стихотворението си, за да го прочетеш, поетите ти го навират под носа. И отгоре на това най-безсрамно разпитват: харесва ли ти, кое ти харесва? Такъв човек никога няма да каже: кое не ти харесва? А кажеш ли на поет: твоето стихотворение не ми въздейства, все едно си се изплюл в лицето му.
Но все нещо трябва да кажеш. Затова си измислих чудесна лъжа.
Знаеш ли, казвам аз, за да усетиш добре едно стихотворение, трябва да настроиш ритъма си в съзвучие с неговия ритъм. Капушчински веднъж го е казал. А аз все по-често се улавям, че вътрешният ми ритъм изобщо не е в съзвучие с никаква поезия. Сякаш съм замърсен с някакъв отвратителен вулгарен ритъм отвън, от улицата, от телевизията… Честно казано, по-добре да не осквернявам твоето стихотворение с небрежното си четене.
Много добре те разбирам, казва поетът, защото той също забелязва, че светът извън неговите стихове е непоносим.
Всъщност поетите са щастливи, че са срещнали някого, който, също като тях, има забележки към действителността.
Тази красива лъжа ми позволява да понасям контактите си с поетите, които биват алчни и ненаситни. Имам чувството, че само да похваля стихотворението им и те ще ме погълнат, ще раззинат паст и ще ме натикат с език в следващото си стихотворение. И ще си остана там, смазан от чуждия талант.
А сега в пражкото метро, по линия Б, се оказа, че всичко това не е вярно: никакъв ритъм, никакъв свят, никакво метро, нито дори полицай не са преграда, когато човек попадне на
ТОЧНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ.
Върнах се вкъщи и – което си е проява на екзалтация за трийсет и седем годишен мъж – започнах да разпращам на познати стихотворението от метрото, тогава още в собствения си тромав превод.
На следващия ден отидох в градската библиотека, за да проверя какво ще намеря на ключови думи „Фишерова, Виола“ (през 2004 още нямах телефон с интернет, дори квартирата, която бях наел за една седмица, нямаше уайфай; за да ровя в мрежата, използвах интернет кафенета, но този път реших да открия името в добрия стар библиотечен каталог).
„Фишерова, Виола, (1935), родена в Бърно, чешка поетеса и преводачка.“[2]
Превод от полски: Милена Милева
[1] На чешки: Следваща станция „Смиховска“. Слизайте отляво по посока на движението – Б. пр.
[2] Виола Фишерова е починала през 2010 г. – Б. пр.