Превод от френски: Аксиния Михайлова
Когато във всяка градина имаше кладенец, в който да хвърлиш монета с пожелание,
Когато любовта беше лесна,
Когато умирахме на ужким, като герои с мукавена сабя в ръка,
Когато морето при силен вятър се качваше в тополите, отнасяйки стаята и нощта чак до дъното на съня,
Когато Господ беше Господ,
Когато в горите живееше еднорог, който заслепяваше взора на ловците,
Когато пиехме дъжд с отворена уста и скачахме трупешката в небето, за да изпръскаме с кал сянката си,
Когато правосъдието беше уравновесена везна в края на нечия бяла ръка,
Когато всички чудеса – водната перла върху стъклото, снежинката, розовото облаче, възкръсването на оловните войничета след битка – бяха явни като сълза,
Когато Земята се въртеше единствено когато ние се завъртахме около себе си или се премятахме,
Когато времето още нямаше ръчен часовник и се движеше в зависимост от глада ни и от съня,
Когато просто бяхме самите себе си,
всеки напълно сериозно можеше да се мисли за Робин Худ, Дейви Крокет, Тарзан, Зоро и да нарече себе си Уистън Хю Одън например,
и да бъде едно преждевременно развито момче, своенравно и обичащо да се шегува, облечено както дойде, малко немарливо, ноктите му в плачевно състояние, пръстите оцапани с мастило, с вродена дарба както към ученето, така и към мързела, и заедно с това завидно дръзко и безцеремонно в отношението си към учителите,
и да няма вкъщи никакъв проблем с татко и мама, нито с двамата по-големи братя, нито със Светия Дух, който слиза по пряка линия откъм двамата дядовци и четирима вуйчовци, всички пастори в Англиканската църква,
да е просто някакво англичанче, бяло като сняг, лакомо и малко тантуресто, а твърде отрано и късогледо, което потъва с лекота в приказките и нордическите легенди на мама, където мъжете са горди вòини, изпълнени със снизходителност, а жените – Кралици на гордите и чисти снегове или на опасни ледени магии,
и в същото време да се влюби във варовиковите пейзажи, да колекционира камъни с татко, предимно пирити, тъмни късове, изпъстрени с железни възелчета, и във всичко, което по естествен път произтича след това: металите, мините, заводите, купчините сгурия, и машините, екстракторите, турбините, трамваите и локомотивите, о,
красотата строга на локомотивите
и заедно с това всички технически думи, които вървят с тях, смайващи със своята трудност, прецизност и сподавена магия, да ги произнася вече със сериозния и наставнически тон на професор по геология, какъвто иска да стане, слисвайки своите лели, изумявайки невръстните си съученици и очаровайки своя баща, лекаря, и той страстен любител на археологията и исландските саги, който се кълне във вироглавите си велики богове, че в люлката на неговите предци, там някъде в далечния Север, камъните се топят под ледовете.
Можеше също да нарече себе си с простичкото име Додо, или, другояче казано, Уистън Одън, и да се забавлява в началното училище „Сейнт Едмънд“ в Съри с един приятел две-три години по-голям от него, който се казва чисто и просто Крис, или с други думи Кристофър Ишъруд,
без да има ни най-малка представа, че няколко години по-късно ще се срещнат отново в Оксфордския университет, че ще се обичат лудо встрани от отъпканите пътеки, нито пък, че ще отидат заедно, веднага след като са пъхнали дипломите си в джоба, да се отдадат на разгулен живот и разврат в един предвоенен Берлин, който ври и кипи с пълна сила, преди да заминат да си поиграят на Тинтин репортера в един болен Китай, който под безмилостните атаки на Япония се готви да ампутира едната си ръка, Тайван, за да влезе съвсем оголял в голямата червена опера на Мао,
така както на петнадесет години не може да си представи, че, облечен в строгото облекло на точните науки, ще падне в голите прегръдки на поезията, и ще остане там, докато не се превърне в едно неразделно цяло с нея, нито пък, че, изгубвайки вярата си от детството, ще я намери по-жива и непоколебима тридесетина години по-късно, освободена от сърмените украшения и фалшивия си блясък след продължителна баня във водите на Фройд и Гродек, после измамния завой към един Маркс като безмитен багаж за лично ползване, който испанските републиканци от 1937-ма носят като козирка на челото си, и заминаването със споменатия по-горе Кристофър на едно заточение в Съединените щати, което ще продължи почти три десетилетия между възхищение и безутешност, бохемство и самота, и опустошено сърце.
Можеше още и още да се подписва под текстовете си с достойнството на лорд или с нахалството на „bad boy“, У. Х. О или У. Х. Одън,
и пак да не отгатне броя на моретата, които трябваше да прекоси, броя на униженията, които щеше да претърпи, броя на корабите, които трябваше да потопи,
преди да стане
не само големият поет, към което се стремеше, ако е възможно, един малък атлантически Гьоте /със страстта му към прогнозата за времето и камъните, но без нелепостите му/ относно Кръста, накратко, смесица от равнодушие и антикомформизъм, по-еретичен от английски санкюлот,
но най-вече и на първо място онзи мъж, който с цялото си просветление и в най-чистото си отчаяние възпява и благодари заради всичко, което е,
мъж, просто един мъж, цял един мъж: Уистън Хю Одън.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ от Издателство „Парадокс“