Трети ден: следователят Давус
Около четири часа сутринта полицейският следовател Янис Давус се събуди, защото долу от улицата през прозореца се носеше някакво ритмично чукане, а когато всичко утихна, сънят вече беше отлетял. Повдигна се на острия си лакът, за да се убеди, че шумът не е стреснал малкия Вилхелминек – и без това постоянно натежалото сърце на Янис се е свило от страх за невръстния му син, за неговото бъдеще – ами ако някакси социалистите един ден въпреки всичко извоюват крайната победа? Сега такова развитие на събитията изобщо не изглежда реалистично, но – кой знае? Синът на следователя се беше родил в безумно тревожно време, когато всеки може да се измъкне от кожата си и да я смени и не се знае дали душата му е оцветена от бялата, от червената или пък от черната идея – всяка от тях неусетно може да те плени и погълне. Да, наистина, сега перспективите им са значително стеснени, 1906 г. охлади пламналите бързо умове, но земята все още пари под краката – Янис го усеща, забелязва го в очите на хората и добре помни мощта на обзелата мнозина жажда за повсеместно разрушение, съпротива, отмъщение.
Всеки непознат шум стряска Янис – от онзи ден през октомври миналата година, когато четирима бандити го заловиха след митинга на Гризинькалнс[1] и го отведоха за разпит близо до собствената му къща. Силуетът на неговата Елизабет се виждаше през осветения кухненски прозорец, за момент тя дори се взря в него, но тъмната октомврийска вечер превръща в непознат всеки пешеходец. Федералният комитет[2] беше издал смъртна присъда на Янис – както се полага при тях за слуга на царския режим и шпионин. Само случаен късмет му позволи да избяга през нощта, като измъкна от ръцете на единия си похитител ценния браунинг – по това време оръжието на революционерите вече беше далеч по-добро от старичките полицейски „булдози“, а дори такива имаха само няколко в участъка. Когато царят изпрати войски за потушаване на размириците, парещият страх в сърцето на Янис отстъпи на желанието за мъст, но скоро и то прегоря. Янис беше здравата угнетен от залавянето си след онзи митинг, безпокояха го проблемите, които създаваха работниците във фабриките и свободомислещите студенти в кръчмите. Много се беше разпространил и ожесточил гневът в душите на хората, склонността да унищожаваш другите опустошаваше страната през цялата изминала година. А сега всичко се е променило до неузнаваемост – от страстите човешки са останали само страхът и горчивото унижение.
Кръвта на Янис се смразява от гледката как самите хора – дори против собствената си воля, или по-скоро поради пълната липса на разбиране какво всъщност става – се оставят в ръцете на опитни агитатори, вследствие на което се предават един друг или се жертват в името на някаква странна фантазия, дават дори живота си заради въображаема и непостижима цел. Трябва да оцелее до пролетта, когато се очакват промени в ръководството на службата и той най-накрая ще се отърве от политическите дела. На него какво му трябва? Нито дрипавите фанатици на революцията, нито царските защитници са му симпатични, а сега вече ще се сблъскват и с бандити, и с убийци, а и с дяволски целеустремените анархисти и с техните поддръжници както сред латвийците, така и сред руснаците и евреите в страната. Не, той скоро ще се върне към общуването с най-добре познатите му среди на углавните престъпници, ще стане детектив, известен в цяла Русия, Елизабет най-накрая ще може гордо и открито да нарича себе си съпруга на детектива Янис Давус. А работата в тайната полиция, за която някога се наложи да се бори със зъби и нокти… беше време, когато във всички ханове разговорите незабавно стихваха в негово присъствие – но след това се превърна в опасно занимание, налагаше се едва ли не да се крие. Цялата отминала година, както и част от тази, той се скатаваше, почти месец дори остана да спи в участъка. Пред очите на Янис метежниците без никаква видима причина застреляха полицая Бунджс. Настана време полицейските служители да се страхуват да излязат на улицата. Кой знае какво още имаше да става занапред. Само да му се усмихнеше съдбата, да улови някоя от по-големите змиорки, от организаторите, от участниците в нелегалните акции, от агитаторите, а след това вече… Трябват му най-малко три големи клечки от политическите, трима важни дейци, които са участвали в грабежите, в доставките на оръжие, за предпочитане в някое от разследваните убийства. Само една такава Златна троица.
Янис се усмихва – сякаш вчера беше, когато те тримата прекараха спокойна Бъдни вечер чак докато малкият Вилхелмс заспа под светлината на запалените свещи, и те с Елизабет можаха да утолят толкова дълго трупалите се вълнения. Това винаги им помагаше да забравят за всичко, това беше най-доброто лекарство на света. От вчерашната проповед в него продължаваха да отекват думите: „Аз обновявам всичко“. Струва му се, че спокойствието като че ли укротява препускането на мислите му и сънят може да вземе надмощие, но изведнъж сивите очи на Янис отново се отварят широко и вперват поглед в тъмния прозорец – в главата му влита историята с изчезналите завчера деца. Три деца, трима отчаяни латвийски родители, три идеално замислени отвличания. Три безнадеждни случая. Давус присяда на ръба на леглото. Струва му се, че идеята, която сякаш сам Бог му подхвърля посред знаменателната нощ, е твърде добра, за да е възможно да се осъществи. Леко накланя глава и още веднъж се вглежда в чистото платно на прозореца. Разбира се, това вече е друга работа, съвсем друго нещо – изплува все едно от нищото. Неговата голяма възможност, това са тези три отвлечени деца. Всеки родител иска да спаси собственото си дете, така че ще бъде готов на всичко, а със сигурност всеки от тях по някакъв начин е участвал в безредиците, в погромите, в агитацията. Ако не самите те, то тогава някой от семейството, сред познатите им – защото в тези времена вече не са останали латвийци, които да не са се забъркали в нещо. Всички те вече са на кукичката, само не трябва да се губи ценно време, не трябва да се колебае, всеки вече е за затвора – просто трябва да намери най-удачния подход към всекиго, всеки да сключи най-добрата сделка за себе си. И след това да ги поднесе на тепсия на Грегус. Не, тая нощ вече няма да заспи, мислите му продължават своя бяг – кой знае, възможно е да надушим следите дори на самия Земемер1, на Карлсонс2 или на някоя от големите риби…
Янис бавно се изправя, спира на вратата и се връща обратно. Още от детството е придобил навик всеки ден да се сбогува безмълвно със семейството си. Следващите дни ще бъдат решаващи, Янис винаги е подушвал вятъра на близките промени, а този път алармата звъни особено пронизително: „Ново, ново, ново!“. Трябва да бъдеш смелчага! Ако при разплитането на този случай се добере до следи, а това е неговото призвание – на детектива Янис Давус, който вече два пъти е попадал като пленник при анархистите. След три седмици ще отбележат една година от ужасния 17 януари1, когато техният участък претърпя срамно поражение – въоръженото нападение над полицейски участък в центъра на Рига и освобождаването на шестима задържани беше убедителна победа за терористите. Сред народа покълваше опасната мечта за появата на освободители.
Превод: Милен Митев
1 Янис Жаклис (1883–?) под прикритието на Земемер, Петерис Малдерис и др. псевдоними – един от най-важните латвийски анархисти, организатор и участник в много въоръжени операции. – Бел. авт.
2 Янис Лутерс (1883–1938) с псевдоними Адолфс Карлсонс, Бобис и др. – един от лидерите на латвийските социалдемократи. – Бел. авт.
[1] В буквален превод – Пясъчния хълм, по време на описаните в книгата събития е било работническо предградие на гр. Рига, днес е почти в центъра на града. – Бел. прев.
[2] Федералният комитет е създаден през септември 1904 г. като съвместна организация на основаната през юни същата година ЛСДРП и Работническия съюз. – Бел. авт.