Аркадий Дмитриевич Северной
Гукши си спомни с подробности първата им среща. Тъкмо при него беше дошъл Вася Колюгин – водещият бийтълс на Вилянди, за да обсъдят последния вариант на проекта за построяването на храм на „Бийтълс“ край езерото. Брадатият Вася се беше представил като доблестен строител на храмове с един макет на сграда, керамичен, поставен в срязана наполовина футболна топка. Едното полукълбо трябваше да символизира земята, другото – всеобхватната любов. Бяха седнали в общата кухня на комуналната му квартира, когато на вратата се почука и на прага се появи напълно невзрачен човечец с опърпан костюм и тежък найлонов чувал на гърба, който помоли Адолф Израилович за подслон. Гукши предостави на непознатия своето гнездо-студио, универсална квартира като всяка друга, и помоли госта да го изчака да приключи с Вася. И тъкмо щяха да поспорят с Вася дали половината от футболната топка, символизираща всемирната любов, трябва да се оцвети в лилаво или в розово, когато чуха усилвателя да гърми от стаята. После Вася сподели, че при тези разтърсващи звуци почувствал как му никнат криле – същото изпитвал и едно време като момче, когато се прибирал от пазара за птици. Сладката болка от първата любов, притеснението от непознатата тръпка, завършила трагично; онова завладяващо униние в края на лятото; свежите капки от листата на брезите напролет, отронени като кристални сълзи… Всичко това мощно нахлуло в скромната кухничка. Адолф Израилович Гукши ясно си спомняше всяко следващо действие. Как те се завтичат по посока на звука и виждат, че гостът вече е откачил китарата от стената, и сега седеше на масата, отрупана с бутилки от минерална вода и кутии от бисквити, и пееше, притворил очи. О, свобода! Това всепоглъщащо чувство, белязало душата навеки; свобода – винаги недостатъчна в кръговрата на живота, призив, мил на сърцето на всеки слушател! Приятелството беше сключено, първите записи – издадени и скоро всички милиционери в града заедно със своите любовници тайно слушаха на смартфоните си песните на Аркаша. А те разказваха как през нощта пред портала на затвора издъхнали два влюбени щърка. И милиционерите плачеха.
Аркадий Дмитриевич, или просто Аркаша, си наля чай от порцелановата кана в стъклената чаша и погледна през нея към улицата. Разбира се, това, което видя, не беше астрална светлина, абсолютният ефир на Парацелз1 и индуиската акаша, китайското чи, нито дори светлината на Кабала. Изображенията от кафявите вълнички на евтиния чай не означаваха нищо, макар да бяха описани още в зората на културното човечество в псалмите от Евангелието от Йоан, неразривно свързани с играта на светлини и сенки.
Днес за Аркаша светлината бе инструмент за съзидание и подготовка за страдание. От момента, в който се бе събудил на стълбището и бе повдигнал глава от чувала си, му се щеше отново да затвори очи, защото в черепа му все още бучаха снощните приказки и мелодии от ресторант „Дъга“ край езерото. Приятелите – музиканти и сродни души – все пак му отстъпиха концертния подиум, но чак в полунощ, когато управителят на ресторанта отдавна спеше. Тогава администраторът въздъхна тежко, но остана спокоен, защото арменците направиха огромен оборот и оставиха дебели пачки царски рубли. Аркаша блестеше сред клиентите като слънце или по-скоро като пълна луна, всъщност по-скоро изглеждаше като екзотичен ананас, попаднал не на място в някакъв ресторант край езерото, в съответната сталинистка империя, изправен на малката сцена с открита душа, наистина загубил ориентир, като залутана сред вълните на бурното житейско море пияна лодка.
Новоизлюпените мултикултурни персони на Вилянди говореха по адрес на Аркаша всевъзможни небивалици – че от немай-къде заседнал тук като рак на бързей (наистина изтрезвителното не му се размина) и уж бил копеле на висш комунистически лидер по съветско време, а сега се е домъкнал тук от Одеса, но за жалост загубил картата си за банкомата… и тъй нататък, и тъй нататък.
Аркаша и сам на драго сърце разпространяваше легенди за себе си – как бил някога пилот на военен самолет и воювал във Виетнам или как в стотната юбилейна година на Естонската република бил в хотел „Риц“ в Париж, където гледал „Кръстникът“, при това с прочутия режисьор Копола.
Веднъж даже спомена, че някакъв мастит бизнесмен поискал той да си подготви самостоятелен рецитал, но да не си акомпанира на шестструнна китара, а да свири на верига, в отговор на което Аркаша скъсал златната верижка на дебелия му врат.
Много зли приказки чу Аркаша и от самия Константин Опиатович, когато го спипа в задната стая на антикварния магазин с бутилка коняк. Аркаша наистина се беше представил като безсмъртен блатно-стиляга-джазмен. Скоро всички градски престъпници говореха с гордост как са се сближили със знаменития Аркаша и колко весели поразии са сторили заедно.
А Константин Опиатович, който знаеше всичко и беше в течение на нещата, загрижено следеше развоя на събитията и доколкото му подсказваше логиката, знаеше си, че всичко това ще свърши зле.
Превод от естонски: Дора Медникарова
1 Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, по-известен като Парацелз – швейцарски лекар, учен, алхимик, астролог и философ. – Бел. ред.