Превод от чешки: Ани Бурова
Бягам на летището в Прага. Е, бягам – по-скоро вървя през канавката, леко обгърнат от облака на безсъзнанието, понеже пия.
В последно време със студентите от терезинския Комениум пиехме доста.
И така, сега вървя покрай шосето, често се влача през канавката, защото не искам да ме видят полицаите от патрулната кола.
Не искам да ме хванат, не искам да ме питат за пожара в Терезин.
От време на време се блъскам в рова, заклещвам се с гръб в калта, и оставам така.
Така, лека-полека, вървя към летището в Прага.
В бутилката е останало още нещичко от виното на Сара. Месото, което ми бяха дали, го изядох.
Не исках да го ям, дълго време не исках, обаче после го подхванах, нуждаех се от сили.
Луната е почти кръгла.
Укрепленията от червени тухли на Терезин отдавна са зад гърба ми. Стените на родния град.
Град, който, както казваше баща ми, бил основан от императрица Мария Терезия, от нейно време нататък през него са преминали стотици хиляди войници от много армии, императрица Мария Терезия харесвала военните паради, казваше баща ми, майор от военната музика, който обичаше терезинските паради с духов оркестър.
Сега вървя, отдавна обърнат гърбом към града, всички онези огромни терезианско-йозефински сгради са зад мен, също както и складовете за милиони патрони, конюшните за стотици коне, казармите за десетки хиляди мъже, тръгвам си оттам, както са си тръгнали всички защитници на този град, който бил построен за армията… Приливът от войници в града, изграден заради войниците, беше спрял.
А без армия градът се руши.
Моите кози, които пасяха тревата в крепостните валове, ти продадоха.
Повечето.
Татко не дочака това.
Аз принадлежа към онези, които искаха да спасят Терезин.
Майка ми казваше, че съм дошъл на този свят, когато с татко вече не ме очаквали, казваше често и че за нея най-хубаво щяло да е, ако съм можел да си остана толкова мъничък, че в случай на нужда да се събера в напръстник. Щял съм да се храня с грахови зърна, да се бия с котката за капчици мляко, да ходя препасан с парченце плат. Щял съм да бъда маминият Малечко Палечко.
От начало, то се знае, това ми беше приятно.
Но нямаше как, растях също като всички останали.
Вече не ми харесваше, когато татко отидеше на работа с диригентската палка в червен калъф, изрисуван с жълти чукчета и сърпове, и мама затулеше прозорците и вратите с възглавници и одеяла.
Преди съм пляскал с ръце, когато мама избутвала мебелите от стените.
Посред всичките шкафове и шкафчета, бюфети, преобърнати столове и кушетката тя правеше безопасно скривалище, хралупа за нас двамата.
Радвах се, когато с мама се притискахме един в друг и се прегръщахме в топлото гнездо, докато татко не се върнеше и не ни измъкнеше от сигурното място.
Светът навън беше огромен и мама отказваше да прекрачи в него.
Започнах да ѝ бягам винаги, щом можех.
Доколкото си спомням, веднъж ѝ се отскубнах, отделих се от уханната ѝ прегръдка, отблъснах протегнатите ѝ ръце, пропълзях под кушетката, прекатерих се през креслото, хванах дръжката на вратата и се понесох навън.
Присъединих се към другите деца, търчахме насам-натам по укрепленията, падахме и ставахме из тревата като обезумели и продължавахме нататък.
А Лебо! Него го познавахме всички, в Терезин нямаше и как да е другояче.
А и това с майка ми.
Лебо единствен беше приятел с нея. Е, не, но ѝ носеше цветя.
И лелите се грижеха по малко за майка ми.
Тя дори не излизаше от къщи.
Но винаги можеше да разчита, че на Деня на жената или на годишнината от Освобождението от Съветската армия Лебо ще ѝ подари огромен букет от полски цветя, които е набрал под крепостните стени, далеч от дóсега на моите лакоми кози, или малко скришом ще ѝ даде букет, поръсен с червен прах, за Празника на майката – той по време на комунизма не се празнуваше. Чичо Лебо винаги подаряваше цветя на мама, а лелите се усмихваха.
Говореше се, че някога Лебо и мама даже си приказвали, но това аз не си го спомням.
Точно обратното, помня, че накрая мама въобще много-много не говореше.
Все искаше само да се свие, да заема колкото се може по-малко пространство, търсеше си място, колкото да си поема въздух, това ѝ стигаше.
Чичо Лебо го познаваха всички деца в Терезин.
Преди си мислехме, че на чичо му викат Лебо зарази издължения му череп[1], от който не стърчеше и един косъм, предполагахме, че нашият чичко се казва Череп, но не беше така. Всичко ми обясни леля Фридрихова, която като момиче беше крила малкия Лебо, току-що родено бебе, в кутия от обувки под своя нар, защото той бил в ъгъла на помещението с нарове за осъдените жени и девойки, а с името Лебо било станало така: старшата на помещението била словачка, по стечение на обстоятелствата акушерка, и тя, когато тайно израждала детето в стаята на жените, изрекла наглас, макар и шепнешком, това, което всички си мислели: или ще е тих, или ще го удуша. Така казала акушерката, и това словашко „лебо”[2] станало име на Лебо.
Да се роди и да се крие дете в стаята с наровете не било позволено, но жените се надявали, че Червената армия ще побърза с километрични стъпки да стигне до Терезин, и се оказали прави.
Нито леля Фридрихова, нито някоя друга от моите лели не присъствала на самото раждане, тайното раждане се ръководело от по-възрастните и опитни жени, които вече са мъртви, съжалявах, че моите лели са били толкова млади тогава, иначе можеха да кажат коя е била майката на Лебо, но всъщност е все едно! Момичето, което родило Лебо, после най-вероятно загинало в суматохата на военните дни, сигурно изчезнало в някой от последните транспорти на изток, или пък – според лелите – свършила в гроб за умрели от тиф. Тъй или иначе заради нелегалното раждане щяла да получи куршум – това ми го обясни леля Фридрихова.
Но ние, все едно, не внимавахме!, каза тя, докато си припомняше старите времена в Терезин, при нея седяха леля Холопиркова и леля Дохналова, леля Фридрихова плъзгаше поглед по стените на малкото си жилище, където бях дошъл да разпитвам, после от гърлото ѝ се разнесе бълбукане на сподавен смях, накрая избухна в кикот, а лелите Холопиркова и Дохналова, които като нея бяха живели като млади в Терезин, също се смееха.
Лебо беше наш чичо, беше чичо на всички терезински малчугани.
Заради него претърсвахме проходите, едва що поизраснали, се побирахме във всеки канал, където наводненията бяха довлекли от ливадите наноси и дъски от огради, издути от водата, в подземията нищо не гниеше, предупредителните табели, сложени от Мемориала, си бяха за смях, достатъчно беше да ги бутнеш с детска длан и в най-далечните бастиони се разкриваше вълшебството на бункерите.
Беше приказно да си намериш някоя тръба, стар обор само за теб, парапет на укрепленията, където никой много-много не ходи, и където се търкалят шишета и презервативи, да се притиснеш в ъгъла, да усещаш ръбовете и извивките на стените и да си почиваш.
Мама изобщо не искаше да ми позволи да излизам навън.
Трябваше да си останеш в мен, ми казваше. Какво ти липсваше? Тя самата изобщо не излизаше навън.
Луда жена.
Така, само по малко и понякога, се караха на мама моите лели, съседките леля Фридрихова, леля Дохналова, лела Холопиркова и другите.
Такава е заради онова! Тя не е виновна! Мъчила се е като животно!, казваха.
[1] От чешката дума lebka със значение „череп”. (бел. прев.).
[2] Alebo на словашки означава „или”. (бел. прев.).
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ от Издателство „Парадокс“