Алгос Лагния
– И да знаеш, мила моя, че смъртта е желана единствено от онези, които си въобразяват, че никога няма да умрат. Но, както съм ти казвал и друг път, никой от нас не е застрахован срещу смъртта. Има значение единствено до каква степен свикваме с идеята за нея и колко кураж имаме да я приемем като един от най-важните моменти в живота ни.
Замълча за миг, хвърли ѝ бегъл поглед и попита:
– Искаше ли да кажеш нещо?
Изтърпя стоически мълчанието ѝ в очакване, по време на което сякаш броеше секундите.
– Не, разбира се, че не. Прости ми, но нито имаш какво да кажеш, нито защо да го кажеш. Достатъчно е да ме слушаш. Не знам дали ти се е случвало да го забележиш и дали някога си се замисляла за това… Правило ли ти е впечатление колко малко хора умеят да слушат? Клетниците, чуват думите, възприемат ги, разбират ги, но не умеят да се вслушват действително в тях. Преди няколко дни например, на едно парти, срещнах някакъв тип, за когото разправяха, че е страшно умен. Привлекателен мъж, когото, по думите на жените, ти е приятно не само да гледаш, но и да слушаш. Събуди любопитството ми, затова се опитах да му обърна колкото се може повече внимание. Слушах го изключително съсредоточено. От време на време казваше интересни неща, но всички се отнасяха до него. Беше просто умел разказвач, който вместо да говори за скучния си живот така както го прави всеки от нас, се позоваваше на не-знам-си-кого, умрял преди повече от два века, или пък на някой философ, за когото три четвърти от човечеството дори не е чувало. Слушах го и си давах сметка, че всъщност този нещастник е просто случаен сбор от цитати, които е запаметил с времето или пък е прочел наскоро. И се смеех вътрешно на онези, които го слушаха с такава наслада. Хора, считани за повече или по-малко интелигентни, способни да водят що-годе смислен разговор. Той доминираше над всички тях, като прибягваше до добре заучени, добре премерени жестове. Понякога прекъсваше фразата си, за да създаде впечатление, че се опитва да си припомни нещо. А после продължаваше плавно, забързано, навираше я в слуха на събеседниците си, само за да им пробута някоя баналност, дублирана с цитат. И понеже постоянно се вживяваше във всичко, така както трябва да бъде всеки човек в живота си, когато спомена не-знам-си-кой френски писател, който твърдял, че само глупаците започват изреченията си със „значи“, когато не става въпрос за заключение, му се умихнах широко. Аз също си придадох вид на голям мислител, втренчих се в него и попитах: „А дали пък не е казал, че само глупаците започват всяко изречение с аз?“. Не се усети, възрази пламенно, дори се опита да ми докаже колко много се заблуждавам, като извади телефона си, за да потърси цитата в Гугъл. Аз не се осмелявам да смятам себе си за образован човек, но мисля, че притежавам достатъчно ум, за да кажа на онези, които ми се струват измислени герои, че културата им е гола вода, ако щепселът е изключен от контакта. Нима и ти не беше същата?
Алгос Лагния се надигна от стола, на който седеше. Заобиколи масата, седна на нея и зачака отговор, който така и не дойде. Извърна глава встрани и се загледа в една от стените, върху която мазилката показваше видими признаци на старост. Придоби замислен вид и устните му започнаха да се движат безмълвно. Заслуша се, повдигнал ръка във въздуха, докато музиката нахлуваше в помещението. Затвори очи и все така размахващ ръка, започна да си тананика. Между четирите стени без прозорци, осветени от жълтеникавата изкуствена светлина на неоновите лампи, сякаш не съществуваше нищо друго, освен музиката. Тягостна, караща те да настръхнеш, в която мъжки и женски гласове се сливаха съвършено с риданията на цигулките, отчания зов на обоите и вопъла на кларинетите. След известно време се изправи, повдигна двете си ръце над главата и докато дирижираше със затворени очи, започна да прави пируети – прекомерно пилеене на енергия, което го накара да се задъха.
– Какво може да е по-подходящо за фон на нашите разговори от един реквием? Брамс е свършил прекрасна работа, почти всеки път ме оставя без дъх.
Хорът напяваше жално и протяжно, съпътстван от благите свенливи звуци на инструментите.
– Виждаш ли?! Видя ли? За да композираш такова нещо, няма как поне веднъж в живота си да не си почувствал вкуса на отчаянието. Обзема те постепенно, завладява те, оковава те, а после се отприщва и започва да те ръфа. И те ръфа, докато… чуй. Чуй това, това не може да бъде друго, освен израз на отрицание и поражение. Но смятам, че по-скоро става въпрос за нашето отчаяние, на останалите след тях. Някога виждала ли си отчаян мъртвец?!
Взря се в бледото ѝ лице, обрамчено от кестеняви къдрици. Разгледа внимателно дългите мигли, малкото, леко вирнато носле, тънките устни. Докосна страната ѝ с върха на пръстите в плаха ласка. Поколеба се, после се наведе над нея и притисна за дълго устни до челото ѝ. След това, също толкова колебливо, устните му се спуснаха към нейните. Алгос беше разтърсен от глава до пети, когато устните му докоснаха нейните, и усети как лек трепет обзема тялото му. Изправи гръб и със зареяна надалеч мисъл, изрече почти шепнешком:
– Колко дълго те чаках, Зарина.
Чу екот от отчетливи крачки и незабавно придърпа чаршафа над лицето на жената. Спусна се към масата и с треперещи ръце започна да разлиства първите попаднали пред очите му бумаги. Познаваше добре тези стъпки и почти винаги ги ненавиждаше. Струваше му се, че не са нищо друго, освен нахлуване в личния му свят, едно неизменно нежелано присъствие, и му се искаше никога повече да не ги чува. Когато лекарят влезе в стаята, Алгос се приближи към него с усмивка, протегнал ръка за здрависване. Въпреки че доктор Галбрайт не познаваше мислите на Алгос, колкото пъти се срещнеха, се потрисаше. Външният вид на подчинения му го изпълваше с отвращение. Не харесваше втренчения поглед в малките, хлътнали в орбитите сини очи. Не харесваше и изпъкналите челни кости, месестите устни, малките криви зъби, които се показваха всеки път, когато се усмихнеше. Искаше му се да може да избегне контактите с Алгос и всеки ден се надяваше, че няма да се спусне да го поздрави с протегната напред ръка – тази хладна и винаги леко влажна ръка. Ако можеше, Галбрайт щеше да се отърве незабавно от Алгос, но не можеше да не признае способностите му. Сякаш нямаше друг дом, освен моргата, Алгос винаги се грижеше за всичко, пазеше отчетите в безупречен ред, извършваше аутопсиите изключително бързо и със сигурност на негово място щеше да се наложи да назначи двама или дори трима препаратори.
Поздравиха се и лекарят зададе няколко дежурни въпроса, на които Алгос отговори кратко. Оживи се обаче, когато започна да разказва какво е свършил през деня. След това изрече със съчувствие:
– Докторе, радвам се, че днес не трябва да правим аутопсия на жената, която докараха вчера.
– Причината за смъртта е ясна – заяви Галбрайт и извади от чантата си сандвич, който започна да яде с голяма охота. – Ще я оставим за утре, не е спешно.
Изплюваше думите между зъбите си, но не преди да ги сдъвче добре заедно с листата маруля в сандвича с шунка.
– По-скоро бих направил аутопсия на пияния шофьор, отколкото на горката жена. Не една, две аутопсии! Нещастник! Надявам се да го хванат. Да го открият и… Жалко, че линчът вече не се практикува, Алгос. Познавам няколко души, които напълно го заслужават.
Зелените очи на лекаря пронизаха Алгос изпод буйните прошарени вежди.
– Познавам ли ги, господин докторе?
Водеха този разговор веднъж на няколко дни, като един вид примирие, което сключваха, когато чувстваха, че вече не се понасят един друг. Доктор Галбрайт правеше признания, като същевременно не спираше да се храни, изповядваше черните си мисли и желанието си да види линчувани онези, срещу които беше насочено възмущението му. А Алгос, сякаш водеха разговора за първи път, създаваше на лекаря онова усещане за близост, което се създава при разкриването на тайна, която може да се превърне в клюка.
Доктор Галбрайт се засмя:
– Алгос, в момента, когато решиш да напуснеш тази морга, не знам какво ще правим без теб.
– Защо мислите, че ще я напусна? Сигурно и мъртъв ще поискам да поостана по-дълго тук.
Изправи се и погледна лекаря отгоре. Галбрайт изви глава назад и се втренчи изпитателно в него.
– Познаваме се отдавна, Алгос. Всички знаят колко си способен, а ти се инатиш да си останеш един обикновен моргаджия.
– Не обикновен, докторе, а най-добрият.
Доктор Галбрайт съжали вътрешно, че веднъж, много отдавна, беше похвалил Алгос, като го нарече Краля на препараторите. След това отношението на Алгос не се промени много, остана все така усърден, но започна да проявява повече самоувереност. Когато ръководството на болницата му представи новия препаратор, Галбрайт сбърчи нос. Стана му антипатичен от пръв поглед, въпреки че нещата, които беше чул за него, го изумиха. Младеж с огромен интелектуален потенциал, зарязал следването си в медицинския университет по неизвестни причини. Помолил един от преподавателите си да му съдейства да започне работа в моргата. Първо като обикновен санитар, а след като преминал необходимия курс за обучение – като препаратор към секционна зала. Оттогава изминаха доста години и всички, които вярваха в Алгос и способностите му, бяха изгубили надежда, че ще размисли, ще продължи следването си и ще се превърне в лекаря, който смятаха, че би могъл да стане и да донесе много по-големи ползи за общността.
– Въпреки това, защо предпочиташ да бъдеш най-добрият препаратор, вместо да бъдеш най-добрият сред лекарите? Така се говори, че си можел да станеш един от най-известните…
– Докторе, какво общо има известността с живота и смъртта? Когато нишката се скъса, ничия известност не би могла да спаси никого. Защо да се боря срещу смъртта и да се вайкам, че никога няма да спечеля? Дори да спасиш един пациент, не ти ли остава горчивият вкус, че не можеш да си полезен до безкрай? Докато тук… Не съм спасил ничий живот, но мога да вдъхна искрица живот на смъртта.
– Но за тебе? Да човъркаш из трупове и да ги разкрасяваш… това ли е животът?
Лицето на Алгос помръкна и макар че в този момент чувстваше Галбрайт много близък, се осмели да му отговори само мислено: „Докторе, за мен животът отдавна е приключил“.
Не беше разказвал на никого за бурите, които бушуваха в дълбините на душата му. Понякога дори не смееше да мисли за миналото си, затова въпросите, свързани с него, го притесняваха. Най-вече онези, които се отнасяха до причината да изостави следването си и да поеме по пътя, който продължаваше да следва. Колкото и да се опитваше да я крие, неговата история все пак беше стигнала до ушите на няколко души, които, след като известно време го гледаха с разбиране и съчувствие, впоследствие я забравиха. И в момента, в който историята му беше забравена, се роди новият Алгос Лагния, който не желаеше и не можеше да бъде друго, освен моргаджия.
След като доктор Галбрайт му даде няколко задачи и си тръгна, Алгос се насочи към трупа на жената, за която бяха говорили. Отви лицето ѝ и я погледна почти с омраза, а после ядно я зашлеви с опакото на дланта си.
– Заради тебе! Заради тебе тоя идиот си пъха носа в живота ми! Заради тебе – изкрещя и я удари още веднъж – се превърнах в това, което съм. Какво съм ли?! Все едно не знаеш! Все едно не ме гледаш отнякъде. А аз, като пълен глупак, докато ти се забавляваш най-прекрасно, те търся във всеки женски труп, който ни карат. Постоянно търся безразличието ти по техните лица, онази предизвикателна усмивка, която сякаш ме хапе. Търся по техните лица твоето високомерие и арогантност. Но никога не намирам топлотата ти. Никога, при никоя. Любовта ти, ръцете ти, които се увиваха като змии около шията ми. И усмивката, и гласа, и стоновете ти, докато се любехме… никога! Ала ги търся, търся ги непрестанно, въпреки че ти се криеш някъде и ми се смееш. Смееш се така, както се изсмя, когато отрече, че ми изневеряваш. Тогава откъде идваше липсата на внимание?! И отчуждението между нас?!
Гневът на Алгос растеше след всяка произнесена дума и колкото повече се горещеше, толкова по-често валяха ударите. Въпросите на лекаря го бяха ядосали, макар че не го показа. И не толкова те, колкото връщането към тази история, която се опитваше да забрави. Тръшна се изтощен на един стол, с разкривено от яд лице. Обхвана главата си с длани и сви юмруци в опит да сграбчи в тях късо подстриганата си коса. Всеки път, когато нахлуваше в спомените му, историята се превръщаше в страшно изтезание. Пробуждаше скрития му бунт, караше го да чувства как гърдите, дълбините на душата му кървят. Заливаше го с чувството за вина, заради което реши да се откаже от всичко. В множество нощи се мяташе в постелята, стенеше, въздишаше и повтаряше през сълзи: „Не съм престъпник, не съм!“. Само че всеки път, когато беше принуден да си припомни случая, изпитваше едно и също съмнение и чувстваше потребност да се убеди колко безполезно е чувството за вина, което го измъчваше.
Когато се запозна със Зарина, полу на шега, полу на сериозно ѝ каза, че е магьосник. Че всичко, което си пожелава, се сбъдва. Че със силата на мисълта си може да принуди Вселената да изпълни всичките му желания. Зарина се засмя, както беше направила и след първата им целувка. Тогава почти шепнешком Алгос ѝ припомни за силата на мисълта си и отдаде целувката им на желанието, което Вселената беше изпълнила за него.
По време на следването на няколко пъти я беше смайвал. Надарен с блестящ ум и необикновена памет, с амбиция и желанието да бъде най-добрият, често казваше, че му е безразлично какъв въпрос ще му се падне на изпита. Въпреки това понякога си пожелаваше да му се падне някоя от предпочитаните от него теми. По някои предмети желанията му се сбъдваха стопроцентово. Тогава вземаше Зарина в обятията си, целуваше я и ѝ прошепваше, че е най-прекрасната жена, достойна за господаря на Вселената. И двамата бяха започнали да вярват, че ако мисълта е достатъчно силна, нищо не може да се изпречи срещу материализирането ѝ.
Един ден, след период, в който връзката между тях като че ли беше отслабнала, в пристъп на ярост Алгос я попита дали му изневерява. Зарина го погледна изумено, а после се усмихна хапливо. „Дори не заслужаваш да ти отговоря на този въпрос!“, сопна му се тя с презрителен тон. Тогава той избухна, отправи ѝ тежки думи, обвини я в прегрешения, за които дори не беше помислял до този момент. Накара я да му каже името на любовника си, хвана я за раменете, разтърси я и разкъса дрехите ѝ. Зарина се изплаши много. Успя да го отблъсне със силата на отчаянието си и напусна на бегом апартамента. Алгос не я последва, само се загледа след нея със зачервени очи, задъхан от гняв. „Надявам се да умреш, Зарина! Искам да умреш, да си платиш за моето страдание! Искам да умреш!“
Не обърна внимание на глъчката, която се чуваше откъм улицата. Тръшна се в леглото и се опита да заспи. Едва след няколко часа получи телефонно обаждане от майката на Зарина, която през сълзи и въздишки го уведоми за смъртта на дъщеря си. Решила, че Алгос ще я последва, на излизане от сградата Зарина се опитала да пресече улицата тичешком. Не се огледала и една кола я блъснала с все сила. Около нея веднага се насъбрали хора, някой извикал линейка. Всеобщото възмущение било още по-голямо, когато станало ясно, че шофьорът е пил алкохол, преди да се качи зад волана. На един дъх стигна до моргата и докато гледаше неподвижното тяло на Зарина, застиналото изражение на лицето ѝ, само една мисъл гризеше ума на Алгос. Той я беше убил, той със собствените си ръце, с желанието си да я види мъртва. Беше заредил това желание с толкова сила, с толкова мощ и бързина, че Вселената дори не му беше оставила време да размисли. Зарина лежеше пред него, сякаш спеше, но беше забравила да диша.
Смазан от тежестта на вината, той се отказа от следването си и като се възползва от симпатията на преподавателите си от медицинския факултет, помоли да бъде назначен в моргата, където го бяха повикали да разпознае тялото на Зарина. Не беше трудно да изпълнят молбата му и оттогава, от момента, в който беше пристъпил като служител прага на помещението, където целият му свят се беше сринал, Алгос се опитваше да забрави. Да забрави само донякъде, защото в женските трупове постоянно се опитваше да намери нещо от Зарина. И след като Вселената сякаш за дълго време беше забравила да изпълнява исканията на Алгос, предния ден беше сбъднала най-горещото му желание.
Когато ден преди това се срещна с Галбрайт, той между другото му сподели, че са докарали жена в тежко състояние, жертва на пътнотранспортно произшествие. „Пресичала си е съвсем правилно на пешеходна пътека, светофарът светел зелено.“ Шофьорът избягал от местопроизшествието, но след няколко часа го хванали. Бил в състояние на силно алкохолно опиянение и се опитали да разберат дали се е напил преди или след катастрофата. „Шансовете да оцелее са минимални, но все пак може да се случи чудо“ – беше завършил разказа си Галбрайт. Случилото се с непознатата му напомни за Зарина и пробуди любопитството му. Под претекст, че отива да обядва, Алгос се промъкна в интензивното отделение. От пръв поглед го стресна изумителната прилика между Зарина и непознатата. Зададе набързо няколко въпроса и научи, че не са открили коя е. Възползва се от няколкото мига насаме с нея и я погледна с обич, помилва съчувствено косите ѝ, а след това, с метален поглед, без да промълви и дума, вътрешно, само за себе си, си пожела непознатата да умре. Не беше нужно много време. Когато се върна от обяда, Алгос изпита животинска радост, която се наложи да скрие, когато разбра, че желанието му се е сбъднало.
Остана цяла нощ в моргата до трупа на непознатата. Беше спал само три часа, с глава на масата, и се събуди стреснат, че всичко може да е било просто сън. Но непознатата си стоеше там, неподвижна, покрита с бял чаршаф. Запленен я огледа от глава до пети. Докато я гледаше, все повече му заприличваше на Зарина. Приликата действително беше удивителна: същият ръст, същата структура на лицето, същите плътни устни, същото малко, леко вирнато носле. Чувстваше как се носи на крилете на едно неизречено, но сбъднато желание: Зарина да бъде върната обратно, да диша отново, да му бъде позволено да се разкае, да върне времето назад и вместо да копнее за смъртта, да пожелае да живее.
Приближи се до жената, помилва нежно страните ѝ, които преди това беше удрял, слепоочията, косата, а после се наведе и я целуна по челото. Облегна челото си в нейното и застина така, превил гръб, с потънали в спомените мисли. След известно време се изправи и погледна часовника си. Повдигна машинално чаршафа, за да покрие лицето на мъртвата, но спря, осъзнал какво прави. „Прости ми“, прошепна. Остави главата ѝ открита и докато се опитваше да си върши работата, я поглеждаше от време на време.
Мислите не му даваха мира и той реши да излезе за малко навън. Изпитваше усещане за глад в стомаха си и някакво неопределено вълнение в гърдите, една бездна, в която сякаш се беше хвърлил без никакъв шанс за спасение. Взе връхната си дреха и без да бърза, пое по слабо осветения коридор. Ехото умножаваше стъпките му, а шумът от скърцането на обувките му се усилваше заради липсата на живот. Излезе от болницата и вдъхна дълбоко прохладния вечерен въздух. Остана на място в продължение на няколко секунди, а после се отправи към бистрото, в което обикновено се хранеше, откакто започна работа в моргата. Персоналът на няколко пъти се беше сменял, единствено Алгос оставаше постоянното присъствие. И всеки новопостъпил служител го опознаваше: научаваше предпочитанията му, дори и масата, на която обичаше да сяда – отдалечена и скрита, която не се виждаше и от която не можеше да вижда вътрешността на заведението.
След смъртта на Зарина Алгос избягваше всяка човешка компания. Прогони приятелите си един след друг, отхвърляше всеки опит за близост и се превърна в самотник. Не правеше признания пред никого, единствено на труповете на млади жени, които докарваха в моргата, и поддържаше стриктно професионални взаимоотношения с останалите служители на болницата. Нищо повече. В началото често го канеха на банкетите на персонала или на събиранията в по-тесен кръг, организирани от онези, които искаха да се сближат с него. Отказваше всички покани и постепенно се превърна в сянка в съзнанието на другите. Беше присъствие, което имаше връзка единствено със смъртта, чудак, който, предполагаха околните, разговаря с мъртвите и се храни в тяхната компания.
След като изяде вечерята си, противно на навиците си Алгос поръча бутилка червено вино. Искаше му се да поостане още малко, да отложи връщането си, да остави мислите си да се носят на воля. „Какви тъпанари!“, възкликна вътрешно, загледан към съседната маса. Двама мъже с няколко бутилки алкохол пред себе си разговаряха на доста висок глас и Алгос чуваше без никакво усилие какво си говорят.
– Тия тъпи шведи… Може ли това да е закон?! Намерили за какво да… Боже, идваше ми да се прекръстя и с краката. Въпреки че изминаха… знам ли, две-три години оттогава, и сега ми идва да се изсмея. Как може да ти щукне подобен законопроект, легализиране на кръвосмешенията и некрофилията?! Такива грозници ли са тамошните жени, че вместо да излезеш в града да си потърсиш някое плашило, се задоволяваш с това, което имаш вкъщи?
– Или тия, дето им е хрумнала тая дивотия, имат сестри, дето стават само за разплод? Направо не мога да повярвам, просто е абсурдно…
– Честна дума! Точно това предлагаха идиотите. Уж така щял да намалее броят на изнасилванията. Щом е законно: прас!, с майка ти или със сестра ти. Или отиваш в моргата и… Страшен удар за проституцията. Щом можеш да не плащаш за… Да пази Бог, направо ми се доповръща! Голям и шарен е тоя свят, а някои са по-тъпи от други!
– Или по-откачени…
– Да видиш ти! Това ако е проектозакон… Трябвало е да им дадат усмирителни ризи за награда…
Докато ги слушаше, Алгос усети, че е започнал да трепери от нерви. Изпита желание да се нахвърли срещу двамата и да им набие няколко тупаника. Да преобърне масата им, да ги строполи на земята и да ги нарита здраво. Опита се да се успокои, като си каза, че са просто идиоти. „Повърхностни идиоти с промити мозъци!“ Щеше му се поне да ги напсува, но се въздържа. Направи го мислено и твърдо решен да не им обръща повече внимание, потъна отново в дълбините на спомените.
Спомни си как се прибра съкрушен у дома след като видя бездиханното тяло на Зарина. От моргата му бяха препоръчали погребална агенция и без да се замисля, прие услугите им вместо родителите ѝ. В тяхната спалня в дома им през цялото време лежа в леглото, застинал като истукан, вперил поглед в тавана, забравил, че трябва да се храни. Не правеше нищо друго, освен да мисли. Да мисли за нея, както когато беше жива, като я сравняваше с мъртвия ѝ образ. Искаше му се да може да заплаче. Дори се принуди, като се опита да изпита болка. Не успя, макар да се опитваше през цялата нощ. А след това, когато на обяд го уведомиха, че подготовката за погребението е приключила и то ще се състои на другия ден, усети, че се разтреперва. Чувствата му се отприщиха след като затвори телефона. Свлече се на леглото и притиснал в обятията си възглавницата, която все още носеше нейното ухание, се разрида шумно. Изпадна в остър, почти истеричен пристъп на плач. Колкото и да се опитваше да спре, не успяваше. Буйни сълзи се стичаха по страните му, въздишките го задушаваха. Успя да поспи два часа, а после с подути очи и силно главоболие се облече, за да отиде в параклиса. Поздрави няколко познати, които срещна. Позволи на майката на Зарина да го прегърне, без да ѝ отвърне с нито един жест. Погледна със замъглен поглед баща ѝ, сякаш беше непознат, когото виждаше за първи път. Действително изглеждаше различен. Беше побелял за една нощ, изглеждаше като друг човек, когото Алгос никога не беше виждал. Скован като него, с почти също толкова замаян поглед.
На свечеряване хората започнаха да се разотиват. Алгос остана през цялото време до смъртното ложе на любимата си, взрян в нея, без да забелязва никого. Отдръпна се рязко, когато майката на Зарина го прегърна и му предложи да спи у тях през нощта. Промълви единствено, че иска да остане, че не иска да я оставя сама. Накрая параклисът се опразни и Алгос остана сам. Движеше безмълвно устни в опит да изрече нещо. Вече не плачеше, беше успял да се овладее, проля само няколко сълзи, които другите не забелязаха. Беше възвърнал непоклатимото си спокойствие, стоеше като вкаменен и с почти безжизнен поглед бдеше над мъртвото тяло на жената в ковчега. Наведе се над нея и я целуна по челото. Целува я дълго и отчаяно, със затворени очи. После устните му се спуснаха колебливо към нейните и ги докоснаха. Почти без да осъзнава какво прави, я целуна сякаш беше жива. Постави ръка върху нейните сключени пред гърдите ръце и зацелува жадно устните ѝ. Струваше му се, че светът около него се срива, че се върти около него и скоро всичко ще изчезне – целият живот, цялата планета. Всичко съществуващо, всичко, което той познаваше и знаеше, че съществува, се изтриваше от съзнанието му, сякаш никога не го е имало. Ръката му милваше ръката на мъртвата и в миг на умопомрачение докосна гърдите ѝ. Когато дойде на себе си, Алгос лежеше между бедрата на Зарина, леко задъхан. Осъзна какво се е случило и се потресе. Скочи на крака, оправи роклята ѝ и отново приседна до ковчега, като милваше хладното ѝ лице. Целуна я по устните само още веднъж, силно, като се опитваше да вдъхне топъл въздух между устните ѝ, сякаш така щеше да я съживи. После си тръгна, въпреки че му се искаше да заспи за последно в обятията ѝ, с глава на рамото ѝ, макар и в ковчег вместо легло.
Алгос въздъхна и се опита да прогони спомените. Изпи последната чаша, хвърли отровен поглед към мъжете от съседната маса и пожела смъртта им. Поиска сметката и след като плати, се надигна от масата. Усети как земята се разлюля под стъпките му. „Явно цяла бутилка беше прекалено много. Но те толкова си приличат, все едно са сестри. Мисля, че ако я бях видял жива пред себе си, да се усмихва, да говори, да се движи, със сигурност щях да припадна. Толкова много си приличат… И никой не знае коя е. А онези, които я познават, сигурно се питат къде ли е. Може би има любим, който я чака у дома. Вероятно се притеснява и си мисли какво ли не. Подлудява го мисълта, че друг мъж я държи в обятията си и я целува. Но не, тя не принадлежи на друг, това е моята Зарина. Моя е и няма търпение да ме види.“
Излезе с олюляване и прекоси улицата, като не спираше да се оглежда. Спря пред входа на болницата. Погледна небето и пое дълбоко въздух в гърдите си. Поздрави някакъв непознат, който мина покрай него. Усмихна се, когато видя как той забърза крачка и се изгуби в мрака. После влезе спокойно в болницата и се спусна по стълбите към приземния етаж, като се държеше за парапета. Изпита желание да запее. Огледа дългия мрачен коридор, който трябваше да прекоси, за да влезе в моргата. Звуците започнаха да излизат от гърлото му през полуотворените устни в ритъм с крачките му. Сякаш броеше движенията си, Алгос си тананикаше части от един реквием, докато се прокрадваше като привидение в мрака. Замлъкна и се спря, защото му се стори, че долавя нечие присъствие. С решителен глас попита дали има някого и зачака отговора, който така и не дойде. Попита още веднъж, с още по-категоричен тон, и зачака, като остави ехото от гласа му да заглъхне. „Отдавна не са се опитвали да си правят шегички с мен, едва ли са решили точно сега.“ Продължи напред, вече без да си тананика. Отвори вратата на моргата, влезе и се огледа в мрака. Всичко си беше на мястото. Понякога Алгос си мислеше, че тази част на сградата също е мъртва. Мъртва и погребана заедно с труповете, които приютяваше, под врявата на живота, под вълненията му, в краката му. „Явно просто ми се е сторило“, помисли си. „В смъртта има единствено тишина, само животът ни тъпче. Само той не спира да се мята.“
Запали осветлението и се приближи, за да огледа мъртвото тяло, което му бяха докарали предния ден. Всъщност, което беше измолил от живота, което беше пожелал ден преди това. Отви го напълно. Остави белия чаршаф да се плъзне на пода и с жаден поглед се втренчи в трупа пред себе си. Огледа лицето, слабите рамене, безжизнената гръд. Пожела поне за миг да зърне как закръглените гърди се повдигат и спускат от дишане. После корема, пубиса и бедрата. Множество пъти беше търсил белега на лявото бедро на Зарина. Не го откри и този път и реши да го добави той. Потърси скалпела на масата с инструменти, а после прецизно направи малък разрез върху бедрото на жената. Опита се да се усмихне. Очите му придобиха замаяно изражение, лицето му беше напрегнато и макар че отдавна не беше треперил пред труп, този път това се случи. Трепереше от вълнение и нетърпение.
Приближи се до шкафа, в който се съхраняваха вещите на непознатата. Дрехи и няколко бижута. Нищо друго. Погледна блузата ѝ и си каза, че Зарина никога не би носила толкова пъстра дреха. Това отличаваше отдавна погребаната Зарина от сегашната: предпочитанията по отношение на облеклото и белегът. „Но всичко е поправимо“, промълви Алгос. После отиде до своето шкафче и извади черна рокля с тънки ръкави и дължина над коляното на жена със среден ръст. Беше същата рокля като тази, с която погребаха Зарина. Беше я носил всеки труп, който по един или друг начин напомняше на Алгос за нея.
Приближи се до мъртвата, помилва косите ѝ и зашепна на ухото ѝ. После започна да я облича, като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна, докато след доста усилия реши, че е доволен. Роклята прилягаше чудесно на Зарина, сякаш беше ушита специално за нея. След като угаси осветлението в помещението и светна една лампа, която го осветяваше едва-едва, Алгос застана до главата на мъртвата. Започна да я гали и да ѝ мълви нещо непонятно, каквото му хрумнеше, като не спираше да повтаря името ѝ. Няколко сълзи се стекоха от очите му и паднаха върху бездиханното тяло. Ръката му застина върху ръцете на мъртвата, сключени пред гърдите. А след това, като не спираше да ѝ говори, без да обръща внимание на страховито хладната кожа, ръката на Алгос се отпусна върху едната ѝ гърда. Сви леко дланта си, сякаш искаше да усети искрица живот в шепата си. С навлажнени очи ѝ каза колко дълго я е чакал и колко силно вярва във връзката между хората, между душите. Колко силно вярва в любовта си към нея, толкова дълбока, че нито изминаващото време, нито смъртта могат да я заличат. И ѝ благодари, че се е завърнала, както и на Вселената, че е изпълнила желанието му.
Наведе се и целуна устните на Зарина, вдъхна върху тях топлия, изпълнен с живот дъх, който излезе от гърдите му. Трепереше, изпълнен с вълнение, сърцето му туптеше, готово да изхвръкне от гърдите. Започна да милва коленете ѝ; ласката стана по-дръзка и повдигна роклята. Както и тогава, някога много отдавна, Алгос така и не разбра как се е озовал върху трупа. В мрака не се чуваше нищо друго, освен неговият шепот, целувките и въздишките. Лампата едва осветяваше помещението, спускаща лъчите си върху няколко протокола, които Алгос трябваше да е попълнил преди това. Помещението сякаш беше застинало, стоеше неподвижно, свидетел на гротескното представление, посредством което Алгос търсеше живота си. Изгубения си живот редом до Зарина.
Трепереше с цялото си тяло, шепнеше името на Зарина, милваше лицето ѝ и гледаше склопените ѝ очи. Искаше му се да съзре по това лице израз на наслада, както си спомняше изражението на Зарина, когато се любеха. Искаше да почувства ласките ѝ, бедрата ѝ, увиващи се около кръста му, ноктите ѝ, забиващи се в гърба му. С цялата си душа копнееше за своята Зарина и би сторил всичко, за да я върне към живота. И докато свеждаше глава, за да я целуне още веднъж, за последно, очите на Зарина ненадейно се отвориха. След това полуотворените устни жадно се опитаха да поемат глътка въздух. Гърдите на жената се повдигаха от дълбокото дишане. Очите ѝ примигнаха като на човек, който идва от мрака и се опитва да привикне със светлината. Изпуснатият въздух беше придружен от вик. Силен, пронизителен вик, изразяващ едновременно страх и болка.
Алгос подскочи ужасен. Гледаше с широко отворени очи жената пред себе си с изражение, в което се примесваха удивление, радост и страх. Видя как жената се надигна колебливо на лакти, видя стреснатото ѝ изражение и полуразтворените устни. Вторият вик беше още по-силен, още по-пронизителен, и отекна в цялото помещение. Алгос се потресе и направи две забързани крачки назад. Понечи да побегне, но не чувстваше краката си. В замяна на това обаче усещаше как гърдите му се присвиват от вълнение. Дали това беше поредното желание, което Вселената беше изпълнила за него? Макар и твърде късно, след толкова много години, нима беше успял да съживи Зарина? Беше ли я изтръгнал от лапите на смъртта, за да я предложи на себе си?!
Помещението се завъртя под краката му и Алгос се олюля. Опита се да облегне дясната си ръка на масата, която се намираше зад гърба му, докато с лявата притискаше гърдите си. Беше успял да вдъхне живот на Зарина, както се опитваше от толкова време! Усети слепоочията си ледени и няколко капки пот се стекоха по страните му. Една по-дръзка капка се плъзна по челюстта му и остави влажна, хладна следа. Докато гледаше жената пред себе си, Алгос почувства как кръвта се оттича от страните му. Ледена бледност пропълзя по лицето му. Вълнението в гърдите му внезапно се усили и се превърна в зверска болка. И докато се питаше кое боли повече, животът или смъртта, Алгос Лагния почувства в гърдите си нещо като пренапрегната пружина, която се освободи с оглушителна експлозия.
Превод от румънски: Ванина Божикова