Превод от хърватски: Валентина Седефчева
Можех да си я представя. Когато са ѝ казали, че съм в болница, сигурно е бършела чашите. Очите ѝ смъдят от миризмата на оцет, въпреки че е отворила всички прозорци, за да направи течение. Винаги непоколебимо е вярвала в решенията, които изискват жертви. В изваряването на пелените, вместо прането им в пералнята, в белотата им и липсата на бактерии, за които замечтано говореше, след като потъна в мъките по отглеждането ни. Повтаряше винаги в един и същи ритъм безпогрешната мантра, малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове. Стационарният телефон позвънява, вероятно това я стряска, рядко някой се обаждаше, освен оператори или анкетиращи, на които огорчено се тросваше. Разтегляше набръчканата си горна устна и с отвращение изръмжаваше: „Не съм заинтересована“. После си мърмореше под носа: „Как, по дяволите, попаднаха точно на мен, да им еба и анкетите.“ Сигурно се е надявала да е синът ѝ. Винаги се надяваше да е синът ѝ. „Просто да ме попита, мамо, как си, просто една добра дума.“ При звука на позвъняването се сепва. Дребното ѝ схванато тяло се сгърчва още повече, а после бързо изправя болното си коляно. Поставя лъснатата чаша върху полицата на шкафа, с крайчето на окото си недоволно забелязва, че няма видима разлика между онези, които още не е извадила, и тази, която току-що е върнала. Но усещането ѝ за чистота, преди всичко собствената, винаги е било по-важно от това, което се вижда. Взима слушалката в ръка, натиска бутона и с пресипнал глас от непрочистеното си гърло, понеже този ден още с никого не е разговаряла, с равен тон произнася:
– Ало.
В този момент всичко се преобръща. Когато беше млада, можеше добре да се владее в стресови ситуации, не изпадаше в паника, мигновено се концентрираше, но с годините и заради всичко, което ѝ причинихме, напълно се обърква. През главата ѝ минава какво ли не, че не е чула добре, че са сбъркали номера, дори че някой си прави лоша шега. Със слушалка на ухото тича хаотично из апартамента, повтаряйки едни и същи въпроси:
– Какво се е случило? Луция?! Къде е сега? Моля? Къде да дойда?
Лицето отсреща вероятно е свикнало с объркването, което предизвикват думите:
– Госпожо, дъщеря Ви претърпя пътен инцидент, в момента се намира в болницата, не можем нищо повече да Ви кажем, молим Ви да дойдете, колкото се може по-бързо.
А после същото изречение повтаря спокойно, ясно, колкото пъти е необходимо, в паузите между въздишките си гледа ноктите или рисува в полето на графика на приемното отделение. Когато затваря, изпада в паника, мислейки си, че не е запомнила правилно в коя болница трябва да отиде. Все пак в нея се събужда нещо от някогашната организираност, влита в спалнята и от чекмеджето на нощното шкафче взима голяма сума пари, не защото предполага точно колко ще ѝ трябват, а защото това са парите за черни дни. През всички тези години повтаряше, докато седях на масата срещу нея:
– Там. В чекмеджето. За не дай си боже. За черни дни.
И черните дни дойдоха. Бяха дошли вече, но този със сигурност беше най-черният, моментът, в който да се отвори чекмеджето. Сега всичко е ясно, след като чекмеджето е отворено след толкова години, съвсем неочаквано.
При нас черните дни се наследяваха винаги и неизменно по женска линия. Моята баба получи черните дни от майка си, стояха под пълния с дървеници дюшек в къщичката от глина с едно помещение, завързани в платнена кърпичка. Спомням си я, беше жива до дванайсетата ми година. Няколко пъти годишно се подреждахме в пространството около леглото ѝ, пространство с остра миризма на урина, от което, тогава вече с деменция, протягаше вързопа в ръка, напомняща щипките на богомолка, докато всички кисело се усмихваха. Валутата избелели банкноти принадлежеше на предишната държава, новата политическа ситуация я беше помела, но черните дни бяха много упорити и пътуваха през времето. Мен, сресана и с дантелена якичка около врата, ме подбутваха напред да ѝ рецитирам, мъртвата ѝ s-образна плитка висеше върху изкривения ѝ гръб. След всеки мой ученически куплет, старицата сухо ръкопляскаше с края на дланите си и отваряше бледата си розова дупка. Когато си отиде, черните дни се преселиха в спалнята на майката на моята майка. По-точно в гардероба, между дрехите за погребението. Най-хубавите, които имаше и които наричаше „моите дрехи за път“. Винаги ми говореше така, сякаш полагаше новородено в корито с топла вода, докато разгръщаше черните ръкави на копринената блуза на кревата, а под нея, като за танц, натъкмяваше плисираната пола, найлоновите чорапи от петнайсет дена, отбелязвайки, че на тях няма да се пробие дупка на пръстите. Под дрехите, омотани в тънка бяла хартия на дъното на гардероба, стояха черните дни, заточени в дървена кутийка от панаир. За тях отделяше от сивите дни, от алкохола на дядо, от шаловете на неговите любовници, от самата себе си, за да ги положи в кутийката като в олтар. За нас черните дни бяха цел, а животът – средство. Живееше в апартамента на дъщеря си през последните си години, всяка следваща по-малко. Зад затворената врата гъгнеха молитвите от радиото, изпадаше в транс, прехвърляйки пластмасовите топчета на броеницата, понякога просто седеше и гледаше пред себе си в стената. Подпираше се на възглавниците и с часове гледаше с очи, обърнати навътре, в нея, в миналия ѝ живот или в нищото. Това беше тъп поглед – нито влажен, нито сух, почти примирен с момента, като дърво в гората. Мисля, че това е най-впечатляващото и най-страшното, което ми остана от нея. Сега излиза, че и него съм наследила със закъснение през моите трийсет. Когато тя си замина, най-очакваните дни намериха своя нов дом в чекмеджето на нощното шкафче до изпънатото и изтупано легло на майка ми. И сега ги грабва. И то само с едно болезнено, конвулсивно движение, през което като сребърна нишка се провира тънката линия на самодоволството, защото най-накрая са тук. Чакаше ги, откакто се помнеше, и беше готова. Няма дори частица съмнение, че може да сбърка болницата, в която съм.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ от Издателство „Парадокс“