ЕНЛИЛ

Като дете често ми се искаха чудеса. Сигурно не бих се отказал да стана летящ тибетски йога като Миларепа¹ или ученик на магьосник като Карлос Кастанеда и Хари Потър. Бих се съгласил и с по-обикновена съдба – да стана герой от космоса, да открия нова планета или да напиша един от онези велики романи, които разтърсват човешкото сърце и карат критиците да скърцат със зъби и да мятат изпражнения от дъното на своите ями.

Но да стана вампир… Да смуча кръв…

През нощта ме измъчваха кошмари. Виждах своите познати – те оплакваха бедата ми и се извиняваха, че не са могли да ми помогнат. С наближаване на утрото ми се присъни майка ми. Беше тъжна и ласкава – такава отдавна не я помнех в живота. Притиснала към очите си кърпичка с герба на бароните фон Щорквинкел, тя шептеше:

– Ромочка, душата ми пазеше твоя сън над креватчето ти. Но ти ме залепи за стената с лепило „Момент“ и аз с нищо не можах да ти помогна!

Аз не знаех какво да отговоря – но на помощ дойде езикът, който внимателно гледаше тези сънища заедно с мен (за него, изглежда, нямаше особена разлика между сън и действителност):

– Извинете, но вие не сте неговата майка – каза той с моя глас. – Неговата майка би казала, че той диша това лепило.

След това се събудих.

Лежах в огромен креват, под бродиран балдахин в кафяво и златисто. Също такава кафяво-златна завеса плътно закриваше прозореца, обстановката беше, дето се вика, готическа. На нощното шкафче до кревата стоеше черен ебонитов телефон в стил петдесетте години на миналия век.

Станах и се помъкнах към банята.

Като се видях в огледалото, залитнах назад. Половината от лицето ми покриваха черно-лилави синини около очите, каквито се получават при сътресение на мозъка. Вчера ги нямаше. Изглеждаха ужасяващо. Но всичко останало не беше чак толкова зле. Кръвта я отмих още вечерта, на врата ми, под челюстта, остана само черна засъхнала дупчица, подобна на следа от пронизал кожата гвоздей. От нея не течеше кръв и не ме болеше – беше даже странно, че такава мъничка рана можа да ми причини такава ужасяваща болка.

Устата ми изглеждаше както преди, с изключение на това, че подпухналото небце беше покрито с гъст оранжев налеп. Областта, където се бе появил той, беше леко изтръпнала. Дупчиците на мястото на изпадналите кучешки зъби ужасно ме смъдяха и в черните ранички се виждаха захарно-белите връхчета на новите зъби – те растяха неправдоподобно бързо.

Ядрото вътре в мен вече не ми пречеше – макар че не беше изчезнало никъде. През нощта почти бях свикнал. Усещах равнодушна отчужденост, сякаш всичко се случваше не с мен, а с някакъв друг човек, когото аз наблюдавах от четвъртото измерение. Това придаваше на случващото се приятна незадължителност и изглеждаше като залог за непозната по-рано свобода – но бях все още твърде слаб, за да се занимавам със самоанализ.

След като взех душ, се заех да огледам апартамента. Той поразяваше с размерите си и с мрачния си разкош. Освен спалнята и стаята с картотеката тук имаше стая-киносалон с колекция от маски на стената (сред тях имаше венециански, африкански, китайски и още някакви, които не можах да класифицирам) и още – нещо като гостна с камина и кресла, където на най-почетното място стоеше антикварен радиоприемник в корпус от червено дърво.

Имаше още една стая, чието предназначение така и не можах да разбера – даже не стая, а по-скоро голям килер, чийто под беше покрит с дебели меки възглавници. Неговите стени бяха драпирани с черно кадифе, с изображенията на звездите, планетите и слънцето (всички небесни тела имаха човешки лица – непроницаеми и мрачни). В центъра на килера висеше конструкция, напомняща огромно сребърно стреме. Представляваше лост, прикрепен към огъната метална щанга, която висеше на спускаща се от тавана верига. От стената стърчеше метален вентил, чрез завъртането на който щангата можеше да се спуска и вдига над възглавниците. За какво беше нужно това устройство, не можех да си представя. Освен за да се настани в килера огромен папагал, обичащ самотата… Освен това по стените на килера имаше някакви бели кутийки, наподобяващи датчиците на сигнализация.

Стаята с картотеката, където се застреля Брама, поне ми беше позната. Вече бях прекарал в нея немалко време, затова се почувствах в правото си да я изуча по-детайлно.

Това явно беше работният кабинет на предишния стопанин – макар че в какво би могла да се състои неговата работа, бе трудно да се каже. Като отворих напосоки няколко чекмеджета на картотеката, открих пластмасови лайсни със закрепени към тях цели батареи от епруветки, затворени с черни гумени запушалки. Във всяка имаше по два-три кубика прозрачна течност.

Досещах се какво е това. Митра ми даде да пробвам препарата „Уиндоус Хр-р“ от подобна епруветка. Явно беше някаква вампирична библиотека. Епруветките бяха белязани с цифри и букви. На всяко чекмедже имаше индекс – комбинация от няколко букви и цифри. Явно към библиотеката би трябвало да съществува и каталог.

На стената висяха две картини с голо тяло. На първата в кресло седеше голо момиченце на дванайсетина години. Малко я загрозяваше това, че беше с главата на немладия плешив Набоков – съединителният шев в областта на шията бе прикрит от папийонка на строги буржоазни точки. Картината се казваше „Лолита“.

Втората картина изобразяваше примерно същото момиченце, само че кожата ѝ беше много бяла, а цицки изобщо си нямаше. На тази картина лицето на Набоков беше съвсем старо и повехнало, а маскировъчната папийонка върху съединителния шев бе несъразмерно голяма и пъстра, цялата в някакви комети, петли и географски символи. Тази картина се наричаше „Ада“.

Някои физически особености на детските тела се различаваха – но да гледаш момиченцата, беше неприятно и даже страшно, защото очите на двамата Набоковци внимателно и гнусливо изучаваха гледащия – този ефект неизвестният художник бе успял да предаде майсторски.

На мен изведнъж ми се стори, че във врата ми едва осезаемо лъхна ветрец.

– Владимир Владимирович Набоков като воля и представа – произнесе зад гърба ми звучен бас.

Изплашено се обърнах. На метър от мен стоеше невисок пълен мъж в черно сако върху тъмно поло. Очите му бяха скрити зад огледални черни очила. На пръв поглед беше на петдесет-шейсет години, имаше гъсти вежди, клюнест нос и високо олисяло чело.

– Разбираш ли какво е искал да каже художникът? – попита той.

Аз поклатих отрицателно глава.

– Романите на Набоков „Лолита“ и „Ада“ са варианти на тройно легло „Владимир е с нас“. Такъв е смисълът.

Погледнах първо Лолита, после Ада – и забелязах, че нейната млечнобяла кожа е порядъчно нацвъкана от мухите.

– Лолита – попитах аз, – това от „LOL“ ли е?

– Не разбрах – каза непознатият.

– „Laughed out loud“ – поясних. – Термин от нета. На руски ще бъде „мра от хилеж“ или „падам от смях“. Излиза, че Лолита е момиче, на което много му е весело.

– Да – въздъхна непознатият. – Други времена, друга култура. Понякога се чувстваш просто като някакъв музеен експонат… Ти чел ли си Набоков?

– Чел съм го – излъгах.

– Е, и как ти се струва?

– Вятър го вее на бяла кобила – казах уверено.

С такава рецензия не беше възможно да се издъниш никога, това отдавна го бях разбрал.

– О, това е в десятката – каза непознатият и се усмихна. – Нощен кошмар на английски е „night mare“, „нощна кобила“. Владимир Владимирович споменава някъде за това. Ама защо пък бяла? А-а-а! Разбирам, разбирам… Най-страшният от кошмарите – безсъницата… Безсъница, унил е твоят взор и страшен… Insomnia, your stare is dull and ashen…² Пепелив, беловлас, бял…

Спомних си, че вратата на задния вход през цялото време оставаше отворена. Явно в апартамента беше влязъл луд.

– Цялата руска история – продължаваше непознатият – се руши в дупката на този нощен кошмар… И най-важното, моментността на прехода от бълнуване към неговото въплъщаване. Конче-вихрогонче… Започнало е с кошмар, с вятъра и бялата кобила – и ето, моля ви се, веднага Будьони на кримския баир. И стекът, и семената от репей…

Той се втренчи в нещо далечно.

А може пък и да не е побъркан, помислих си аз.

– Не разбрах съвсем – попитах вежливо. – А защо романите на писателя Набоков са тройно легло?

– Ами защото между любовниците в неговите книги винаги лежи той самият. И мине се не мине, пуска някоя изтънчена забележка, изисквайки внимание към себе си. Което е неучтиво по отношение на читателя, освен ако, разбира се, той не е геронтофил… Знаеш ли коя ми е любимата еротична книга?

Напорът на непознатия зашеметяваше.

– Не – казах аз.– „Незнайко на Луната“. Там въобще няма и дума за еротика. Именно затова „Незнайко“ е най-еротичната книга на двайсети век. Четеш и си представяш какво са правили дребосъчетата в своята ракета по време на дългия полет до Луната…

„Не, помислих си аз, със сигурност не е побъркан. Напротив, много разумен човек.“

– Да – казах. – Аз също съм мислил за това, когато бях малък. А вие кой сте?

– Казвам се Енлил Маратович.

– Изплашихте ме.

Той ми подаде хартиена салфетка.

– Имаш мокро на врата. Изтрий го.

Нищо не усещах – но направих така, както той ми нареди. На салфетката останаха две кървави петънца, големи колкото копейка. Веднага разбрах защо той заговори за дребосъчетата.

– Вие също… Нали?

– Други тук не влизат.

– Кой сте вие?

– В човешкия свят биха ме смятали за началство – отвърна Енлил Маратович. – А вампирите ме наричат координатор.

– Ясно – казах. – А аз вече реших, че сте побъркан. Безсъница, Набоков на Луната… Това някакъв ваш начин за отвличане на вниманието ли е? За да не забележат ухапването?

Енлил Маратович се усмихна криво.

– Как се чувстваш?

– Горе-долу.

– Изглеждаш доста скапано, да си го кажем. Но то винаги е така. Донесох ти мехлем, да си намажеш синините за през нощта. До сутринта всичко ще мине. И освен това ти донесох таблетки калций – всеки ден трябва да вземаш по петнайсет броя. Това е за зъбите.

– Благодаря.

– Виждам – каза Енлил Маратович, – че случилото се с тебе не те радва много. Не лъжи, няма нужда. Аз знам. Всичко е наред. И даже е чудесно. Означава, че си свестен човек.

– А нима вампирът трябва да е свестен човек?

Веждите на Енлил Маратович се покатериха високо на челото му.

– Разбира се! – каза той. – Че как иначе?

– Ама нали… – започнах аз, но не довърших.

Исках да кажа, че въобще не е необходимо да бъдеш свестен човек, за да смучеш чуждата кръв, по-скоро обратното, но ми се стори, че ще прозвучи неучтиво.

– Рама – каза Енлил Маратович. – Ти не разбираш кои сме ние всъщност.

– Ние сме вампири. Не е ли така?

– Да. Но всичко, което знаеш за вампирите, не е вярно. Сега ще ти покажа едно-друго. Ела с мен.

Последвах го и влязохме в стаята, където бяха камината и креслата. Енлил Маратович отиде при камината и посочи висящата над нея черно-бяла снимка на прилеп. Снимката беше направена от близко разстояние. Прилепът имаше очички като черни мъниста, стърчащи кучешки уши и сбръчкан нос, подобен на свинска зурличка. Приличаше на кръстоска между прасенце и куче.

– Какво е това? – попитах.

– Това е Desmondus Rotundus. Прилеп-вампир. Среща се в Америка, от двете страни на екватора. Храни се с червената течност от телата на едрите животни. Живее на големи семейства в стари пещери.

– А защо ми го показвате?

Енлил Маратович се отпусна в креслото и с жест ми нареди да седна отсреща. Подчиних се.

– Ако слушаш приказките, които се разказват в Централна Америка за това дребно създание – каза той, – ще ти се стори, че няма на света същество, по-страшно от него. Ще ти кажат, че този прилеп е изчадие на ада. Че може да приема формата на човек, за да подмами жертвата си в дебрите. Че ятата от тези прилепи са способни да умъртвят загубилите се в гората. И маса подобни глупости. Като намерят пещера, в която живеят прилепи-вампири, хората ги прогонват с дим. Или въобще взривяват всичко с динамит…

Той ме погледна така, сякаш трябваше да кажа нещо в отговор. Но аз не знаех какво.

– Хората, по непонятна причина, считат себе си за носители на доброто и светлото – продължи той. – А вампирите са смятани за мрачни рожби на злото. Но ако погледнем само фактите… Пробвай да ми назовеш поне една причина, според която хората са по-добри от прилепите-вампири.

– Може би – казах аз – хората са по-добри, защото си помагат един на друг?

– Хората правят това крайно рядко. А прилепите-вампири си помагат винаги. Те споделят един с друг храната, която носят вкъщи. Друго?

Повече нищо друго не ми дойде на ум.

– Човекът – каза Енлил Маратович – е най-ужасният и безсмислен убиец на Земята. На никое от живите същества около себе си той не е направил нищо добро. А що се отнася до лошото… Трябва ли да изброявам?

Поклатих отрицателно глава.

– А това миниатюрно зверче, което човек е избрал за емблема на своите тайни страхове, не убива никого въобще. То даже не причинява сериозна вреда. Внимателно прорязвайки кожата с предните си резци, то изпива своите два кубика – нито повече, нито по-малко. Какъв проблем е това примерно за бик или за кон? Или за човек? Източването на малко червена течност от жилите се смята за полезно от медицинска гледна точка. Описан е например случай, когато прилеп-вампир спасил умиращ от треска католически монах. Но – той назидателно вдигна нагоре пръст – не е описан нито един случай, когато католически монах е спасил умиращ от треска прилеп…

На това беше трудно да се възрази.

– Запомни, Рама – всички представи на хората за вампирите са лъжливи. Ние съвсем не сме такива злобни чудовища, каквито ни изобразяват…

Погледнах снимката на прилепа. Мъхнатата му муцунка наистина не изглеждаше заплашителна – по-скоро беше умна, нервна и мъничко изплашена.

– А кои сме тогава? – попитах аз.

– Знаеш ли какво е хранителна верига? Или както я наричат понякога, веригата на хранене?

– Нещо като „Макдоналдс“?

– Не съвсем. „Макдоналдс“ е fast-food chain, „верига за бързо хранене“. А food chain, или просто „хранителна верига“, са растенията и животните, свързани едни с други чрез отношението „храна – потребител на храната“. Като заек и питон, като скакалец и жаба…

Той се усмихна и ми намигна.

– …или като жаба и французин. Е, или като французин и гробен червей. Смята се, че хората са върхът на пирамидата, защото те мога да ядат когото си искат, когато си искат и както си искат, и в каквото си искат количество. На това се основава човешкото самоуважение. Но всъщност хранителната верига има и още по-висок етаж, за който хората в тяхното мнозинство нямат представя. Това сме ние, вампирите. Ние сме висшето звено на земята. Предпоследното.

– А кое звено е последното? – попитах аз.

– Бог – отвърна ми Енлил Маратович.

 

Превод от руски: Боян Станков

 

Коментари