Това, което никога не е било

Преглед на лесбийската феминистка критика

През седемдесетте години се появи поколение лесбийски феминистки литературни критици. Някои като лесбийката професорка в стихотворението на Лин Стронгин „Сейър“¹ се бяха затворили в професията си. Други се бяха „проявили“ като лесбийки в движението за равноправие на жените. Като преподаватели и като лесбийки ние внимателно започнахме да преплитаме в едно различните нишки на нашето съществуване, като преподавахме лесбийска литература, организирахме мрежа от контакти и групи за подпомагане и изследвахме наложилото се отношение към литературната критика, занимаващата се с лесбийска литература. Започвайки от нищото, както си мислехме, това поколение бързо започна да разширява границите на литературната наука като посочи това, което не можеше „да се издума“ от десетилетия – съществуването на лесбийството, като ословеси това, което по думите на романистката Джун Арнълдс „никога не е било“.² Нашето движение се развиваше паралелно с феминистката критика – и наистина първите феминистки и лесбийски критички често са едни и същи. Като жени в доминирания от мъжете университет ние изследвахме начина, по който пишем и четем от различна, „друга“ гледна точка. Като лесбийки в един хетеросексистки университет ние продължихме да изследваме тази „другост“, която носеше дотогава пренебрегвани измерения, важни обаче, за да се разбере напълно положението на жените и творчеството, породено от него.

Лесбийската критика на 80-те години може би предлага повече въпроси, отколкото отговори, но това са въпроси важни не само за лесбийките, но и за всички феминистки, които преподават литература и пишат литературна критика. Оказват ли влияние сексуалните и любовни предпочитания на жената върху начина, по който тя пише, чете и мисли? Има ли за лесбийството място в аудиторията и в науката? Съществува ли лесбийска естетика, различна от феминистката естетика? Каква трябва да бъде ролята на лесбийската критика? Можем ли да отграничим лесбийски „канон“ така, както феминистките критички са изградили един женски канон? Могат ли феминистките, занимаващи се с лесбийска литература, да направят открития в женската креативност, които да обогатят критиката като цяло? Различните жени, разбира се, отговарят различно на този въпрос, но на практика едни и същи принципи лежат в основата на всеки лесбийски критически текст, а именно, че женската идентичност не се определя само от отношението на жената към мъжкия свят и мъжката литературна традиция (това посочиха и феминистките критици), че силните връзки между жените са важен фактор в техния живот и че сексуалната и емоционална ориентация на жената влияе силно на нейната чувствителност, а оттук и на нейната творческа нагласа. Критиците, избрали съзнателно да се интерпретират като лесбийки твърдят, че този поглед към литературата може да бъде изключително освобождаващ и че може да доведе до открития в живота и литературата, защото дава на лесбийката особена широта на възприятието, с която тя може да критикува и анализира политиката, езика и културата на патриархата:

„Тук виждаме цялата гама на женския опит, а също и другото измерение, което е уникалната гледна точка на „обратната“. Това допълнително измерение ни прехвърля една стъпка отвъд т. нар. нормален живот и ни позволява да видим колко ужасяващо ненормален е той… (Тази гледна точка) може да доведе до един мироглед, който е забележителен в исторически план и е изключително освобождаващ“.³

Целта на това есе е да анализира сегашното състояние на лесбийските изследвания, да види как лесбийките упражняват този уникален мироглед и да проучи някои от проблемите, силните страни и бъдещите нужди на развиващата се лесбийска феминистка литературна критика.⁴

Една от формите, в които се реализира този уникален мироглед, е „критическо усещане за хетеросексистките предразсъдъци“.⁵ Хетеросексизмът е система от ценности и представи, която приема, че хетеросексуалността е единствената естествена форма на сексуална и емоционална изява, това е „възприемателният филтър, даден ни от нашата (патриархална) културна ситуация“.⁶ Хетеросексистките предразсъдъци изобилстват в такива литературни текстове като феминистките антологии, които претендират да бъдат толерантни към лесбийството. Когато биографичните бележки на авторите специално споменават съпрузите, покровителите от мъжки пол и приятелите от мъжки пол, дори когато дадената авторка е с подчертано женска ориентация, но не споменават приятелките на известни авторки лесбийки, това се нарича хетеросексизъм. Когато съставителите на антологии пренебрегват такива исторически значими лесбийски авторки като Рьоне Вивиен и Радклиф Хол, това се нарича хетеросексизъм. Когато антологиите включват само хетеросексуалните или асексуалните работи на хомосексуални авторки като Катрин Филипс или Ейдриън Рич, която е прочута с хомосексуалната си или обърната към жени поезия, това се нарича хетеросексизъм. Когато една тематична антология съдържа раздели за съпругите, майките, обектите на любовта, младите момичета, жените на възраст и освободените жени, но няма раздел за лесбийките, това се нарича хетеросексизъм. Хетеросексизмът във феминистките антологии, както и сексизмът в андроцентричните антологии има за цел да отрече съществуването на лесбийките и да поддържа лъжата, че жените се стремят към емоционално и сексуално осъществяване единствено и само във връзките с мъже.

Лесбийките смятат, че липсата на материали за лесбийски текстове в такива списания като „Feminist Studies“, „Women’s Studies“ и „Women and Literature“ предполага или предумишлен хетеросексизъм, или такъв по недоглеждане. Чак през 1979 г. се появиха статии, посветени на женски хомосексуални текстове в „Signs and Frontiers“. Повечето от лесбийската критика се появява за пръв път в алтернативни, неинституционални издания, особено в „Sinister Wisdom“ и „Conditions“, неизвестни на мнозина учени феминисти. Така например първият преглед на литературната критика, публикуван в „Signs“ от Илейн Шоуолтър (1975), изобщо не споменава лесбийството като тема или като възможен критически поглед, нито пък отбелязва отсъствието на такава критика. Наистина Анет Колъдни нарича „Образите на лесбийки“ на Джейн Рул „предизвикателство на романистката към университета и близката до него критическа общност“ и критикува антихомосексуалните тенденции в тогавашните биографии, като призовава за „откритост и отвореност“ в по-нататъшните изследвания.⁷ Но въпреки това нито тази, нито последвалите обзорни статии запознават читателя с тайния произход на лесбийската критика – а по това време тя е вече излязла на повърхността – нито пък разкрива лесбийството като тема на литературата или като критически поглед. Съвсем парадоксално, повече статии върху лесбийската литература се появяват в традиционните литературни списания, а не в специализираните женски издания, тъй като от години само мъжете спокойно говорят за лесбийството. Вероятно феминистките продължават да се страхуват, че ще бъдат наречени „обратни“ и така ще се хвърли сянка върху изследванията им.

Възприемателният филтър на сексизма личи и в получилите широка подкрепа работи на феминистката литературна критика. Нито един от сегашните сборници с есета – такива като „Властта на опита“ или „Сестрите на Шекспир“ – не съдържа символично дори една статия от лесбийска гледна точка. „Литературните жени“ на Елън Моърс – една схематична по своята същност работа е едновременно антихомосексуална и хетеросексистка. Лесбийките, отбелязва тя, са чудовища, гротескни образи и уроди в творбите на Карсън Маккълърс, Джуна Барнс (нейният прочит на „Нощна гора“ е в най-добрия случай спорен) и Дайан Арбъс, но вместо да ги проблематизира или да обясни историческия им контекст, авторката се присъединява към тези определения. Въпреки че нейната т. нар. защита на неомъжените жени срещу „обвиненията“ в лесбийство критикува начина, по който тази дума се използва като обида, тя нито отрича антихомосексуалните настроения, нито пък приема лесбийските. Нейната глава „Да обичаш героините“ всъщност е образцов пример за хетеросексизъм, защото приема, че жените изпитват любов само към мъжете.⁸ Тесногръда е и работата на Патриша Мейърс Спекс „Женското въображение“, която никъде освен в показалеца не използва термина лесбийка, нито пък любовница, за да означи „сексуално двусмислената“ връзка между Джейн и Хелън в „Джейн Еър“ или отношението на Маргарет Андерсън към „обожавана по-възрастна приятелка“. По-нататък Спекс твърди, че и Гертруд Стайн, „в чийто живот липсват истински сърдечни връзки“, също отрича „всичко типично женско“ (каквото явно лесбийството не е?).⁹ Последното твърдение е доста злонамерено, защото хетеросексуалните често не могат да приемат факта, че лесбийката, дори и приела мъжката роля в двойката, е всъщност жена. По-внимателна се оказва Илейн Шоуолтър, която в „Тяхната си литература“¹⁰ разкрива отношението към лесбийството на авторките от ХVII век Елиза Лин Линтън и г-жа Хъмфри Уорд. От друга страна обаче, тя не засяга проблемите на лесбийството, когато разглежда изключително важното поколение писателки от началото на века (Вирджиния Улф, Вита Саквил-Уест, Дороти Ричардсън и Розамънд Лиймън наред с други; споменава Радклиф Хол, но не с „Кладенецът на самотата“), които до една описват сексуална любов между жени. Въпреки добре защитената теза, че съвременните британски романистки избягват лесбийската тематика, трябваше да се споменат и изключения като Морийн Дъфи, Сибил Бедфорд или Фей Уелдън. И на края в книгата на Сандра Джилбърт и Сюзън Губър „Лудата на тавана“ думата лесбийка липсва дори и в показалеца. Единствената отпратка в текста е възможността „Пазарът на джуджетата“ да разкрива „иносказателно и двусмислено един лесбийски свят“. Склонността на авторките да тълкуват всички двойки женски характери като различни страни на Аз-а понякога просто скрива отношение, което един читател с лесбийско съзнание би определил като връзка или любов между жени.¹¹

Лесбийските критички, които като феминистки дължаха много на тези текстове трябваше да се обърнат към други източници, за да изградят най-напред един канон от лесбийски текстове и след това да конструират лесбийски критически поглед. Барбара Гриър, която като Джени Деймън пишеше рецензии за лесбийското списание „The Ladder“, постави основите на този канон с „Лесбийката в литературата: библиография“.¹² Също толкова неизвестна беше и самиздатската книга на Джийнет Фостър „Сексуално различните жени в литературата“¹³, отхвърлена поради тематиката си от едно университетско издателство. Като изчерпателен хронологически обзор на любовта между жени в литературата от Сафо и Рут до белетристиката на 50-те години, тази книга се оказа много ценна отправна точка за всички учени и читатели, занимаващи се с лесбийска литература. Друг източник и сборен пункт за лесбийските критички е и броят на сп. „Margins“, посветен на лесбийското писане – един преглед на всички публикации в малките издателства през 1975 г. – това е и първият брой, посветен изцяло на лесбийското писане. През 1976 г. редакторката на този брой Бет Ноджс направи и втори брой, този път в сп. „Sinister Wisdom“.¹⁴ Заедно с нарастващата популярност и солидарност на лесбийките в университетската общност и издаването на все по-голямо количество лесбийска литература от специализираните феминистки и обикновените издателства тези два тематични броя изкараха лесбийската литературна критика на повърхността.¹⁵

Литературоведските източници на лесбийската критика са само едната страна на явлението, тъй като корените на лесбийската критика се крият и в политическата идеология. Въпреки че не всички представители на лесбийската критика са граждански активни, повечето от тях бяха силно повлияни от политическото движение на лесбийския феминизъм. Това движение еволюира от защита на гражданските права до сепаратизъм. Все пак мнозинството, ако не и всички представители на лесбийската критика, смятат, че лесбийството е нормален начин на живот, който предпочитат някои жени фактически във всички епохи и култури и по този начин се опитват да премахнат исторически наложилия се негативизъм. Един от начините за неговото премахване е да се свърже лесбийството с положителното и желаното, да се отклони вниманието на жените от мъжките ценности и да се пренасочи към изключително женски общества. Точно това се твърди във важното радикаллесбийско есе „Ориентираната към жената жена“, което твърди, че лесбийският феминизъм приема „примата на общуването между жените и на създаването на едно ново възприемане на жените и на отношенията помежду им“.¹⁶ Много лесбийски авторки и критици са силно повлияни от платформата на сепаратизма, който критикува хетеросексуалността за това, че е политическа институция, а не въпрос на личен избор, защото „отношенията между мъжете и жените винаги съдържат елемент на власт и доминиране“.¹⁷ Както ще видим по-нататък идеята за „ориентацията към жената“, а именно приматът на гражданските и духовни връзки между жените, както и изходните позиции на сепаратизма за изключително важното и съществено място на лесбийките в периферията на патриархалното общество, са широко застъпени в съвременната лесбийска литературна критика.

Изобличаването на хетеросексистките предразсъдъци във феминистката литературна критика беше важна, но не и главна задача на лесбийската критика. За нас е много по-важно развиването на специфичен лесбийски поглед или най-малкото изследването доколко такъв поглед е възможен. За да постигне това, лесбийската критика трябваше да започне с конкретния въпрос: „Кога един женски текст е лесбийски и кога неговата авторка е лесбийска авторка“?¹⁸ Тази критика се изправи пред конкретния проблем за дефинирането на термина. Нека приемем, че знаем кога един писател е викториански и кога – канадски, за да отговорим на този въпрос, ние трябва да определим границите на понятието „лесбийски“. Трябва ли да отнасяме това название само към жени, чийто хомосексуален опит с други жени може да бъде доказан? Исторически това е невъзможно начинание, защото не знаем какво трябва да представлява едно такова доказателство. Жените не са оставили явни следи в личната си кореспонденция. Още повече че такова тясно дефиниране ограничава понятието само до сексуалните практики, което по мнението на мнозина е неадекватно конципиране на явлението, както в съвременното общество, така и за времена, които не говорят открито за секса. Подобно свеждане до секса води и до уеднаквяване на литературата и действителността, което е изключително съмнителна стратегия.

Все пак лесбийската критика все още е преследвана от проблема за дефиницията. Едно от мненията е, че „Желанието трябва да присъства и да има някакъв обект… Тази чувствена страна ще го оразличи от обикновеното разбиране, проявено към хомосексуалните, или от сърдечните приятелства, с които жените се забавляват, подкрепят една друга и споделят усещането за обща идентичност и представи за благополучие“.¹⁹

Друга гледна точка, която всъщност е цяло течение, твърди, че напротив, „самото съдържание на термина се разширява в литературата и добива ново съдържание в политическия живот“.²⁰ Деен говорител на това движение за „разширено значение“ е Ейдриън Рич, която предлага една убедителна разширена трактовка на понятието:

„Лесбийският континуум на жената трябва да включва цяла гама – както в отделния женски опит, така и в исторически план − на ориентирания към женското опит, а не само факта, че жената е имала или е търсила полово сношение с друга жена. Ако разширим понятието, за да обхване изконни отношения между отделните жени и между жените като цяло, включително духовните връзки, обединението срещу мъжката тирания, оказването и получаването на лична и гражданска подкрепа… ще обхванем изцяло женската история и психология, които ни убягваха в резултат на ограничените, най-вече клинични определения на лесбийството“.²¹

Това определение има предимството, че не поставя акцента върху лесбийството като статична единица, а предполага взаимовръзки между различните начини, по които жените се отнасят една към друга. Все пак всички тези разширени определения рискуват да заличат разликите между лесбийските връзки между жените и нелесбийските приятелства. Някои лесбийски писателки отричат съществуването на подобни разлики, но тази позиция е смятана за редукционистка и има съмнителна стойност за хората, развиващи лесбийската критика и теория и имащи нужда от категорични и точни определения. Всъщност редукционизмът е сериозен проблем на лесбийската идеология. Много често ние идентифицираме лесбийката с жената или феминистката; ние приравняваме лесбийското движение с тесните връзки между жените или гражданското женско движение. Някои от тези отношения са доста мъгляви, като например твърдението, че лесбийките имат уникално отношение към природата или че женската креативност като цяло е лесбийска. Чрез свеждането на понятието лесбийство до нещо друго, всъщност се обезсмисля терминът като градивна категория.

Същият проблем възниква, когато теоретиците на лесбийското движение предефинират гражданския смисъл на движението, като го приравняват със силата, независимостта и отпора на патриархата. Тази концепция засяга и литературната интерпретация: „Ако в текста на една писателка изречението отказва да прави това, което трябва, ако има силни женски характери и отказ от праволинейността, то това е типична лесбийска литература“.²² Идеята за типичната лесбийска литература или естетика позволява на критика да отграничи лесбийството от биографичното съдържание, което е и съществен напредък в лесбийската критическа теория. Литературната интерпретация, разбира се, се съпровожда с исторически и биографични доказателства, но може би лесбийската критика трябва да почерпи някои неща от новата критика. Ако един текст се поддава на лесбийско четене, тогава никакво биографично доказателство не е необходимо, за да се утвърди този текст като лесбийски.²³ Барбара Смит например чете „Сула“ на Тони Морисън като лесбийски роман, независимо от сексуалните предпочитания на авторката. Но всъщност трябва да се внимава с термина „типично“ лесбийски. Защо трябва задружността и силата да са присъщи само на жените? А любовта към природата или пък творческото начало? Изобщо не се разбира от само себе си, че за жените или лесбийките е „типично“ дадено нещо. И въпреки че явно е нужна лесбийска гледна точка, за да се акцентира върху връзката между Нел и Сула, трудно е да си представим, че един пропит с хетеросексуалност роман може да бъде наречен лесбийски.

По средата между тези два крайни подхода при дефинирането на понятието лесбийство стои интепретацията на Лилиан Фадерман в нейния изключителен обзор „Отвъд любовта на мъжа: сърдечни приятелства и любов между жените от Ренесанса до наши дни“. Точната дефиниция на Фадерман предлага една концептуална рамка за четирите века литературна история, които текстът изследва:

„Думата „лесбийски“ описва връзка, при която най-силните чувства и обич на две жени са насочени една към друга. Сексуалният контакт може да бъде част от това отношение, но може и напълно да липсва. Двете жени прекарват повечето от времето си заедно и споделят всичко важно в живота си“.²⁴

По-широка от най-стриктните определения, дефиницията на Фадерман твърди, че не всички лесбийки връзки се консумират докрай, но макар и по-тясна от „лесбийския континуум“ на Рич, тази дефиниция е и конкретна и проникновена. Донякъде книгата страда от оправдателния, твърде обяснителен тон, породен без съмнение от опита ѝ да неутрализира „силния заряд на думата „лесбийски“. Забележете например, че тази натоварена дума липсва в заглавието.²⁵ И все пак остават известни проблеми и в нейната концепция, както и във всяка, предложена от критик или историк на лесбийството. Историческата връзка между гениталната сексуалност и лесбийството остава неясна, не можем лесно да откроим лесбийството извън моногамната връзка.

Терминологичната неяснота се задълбочава и от мълчанието. Една от постоянните теми в лесбийската критика е, че писателките с женска ориентация мълчат в едно хомофобско и мизогинично общество, принудени са да използват един кодиран и мъгляв език и да приемат вътрешната цензура. Емили Дикинсън ни съветва: „Кажете цялата истина, / но я изопачете“ и критиците сега усещат каква цена сме платили за изопачената истина. Както ни предупреждава Рич, мълчанията на хетеросексуалните жени могат да станат лъжи за лесбийските авторки: „Затвореният живот може да прерасне в личен живот, така че лъжата (наричана дискретност) става лесен начин да се избегнат конфликтите и усложненията“.²⁶ Глория Т. Хъл предава една такава трогателна история за жертвата на обществото, черната лесбийска поетеса Анджелина Уелд Гримке, чиито „объркан живот и неудоволетворена сексуалност“ бележат оскъдното ѝ по обем творчество със себеунижение, тъга и копнеж по смъртта. Лесбийската писателка, която произхожда от работническата класа или е цветнокожа, може да бъде окована от условностите на обществото и накрая накарана да млъкне, а „истинските ѝ дарби, задушени вътре в нея“.²⁷ Какво да прави лесбийската писателка, когато думите не могат да бъдат преглътнати? Критиците посочват използваните от много жени различни кодове и стратегии за литературно оцеляване. Така например Уила Кетър може би слага маската на един мъж разказвач, за да изрази спокойно духовните си и еротични влечения към жените.²⁸ Така някои авторки, наричани антифеминистки, могат да бъдат оценени по-добре, когато се вземе предвид лесбийството им. По същия начин възниква въпросът дали Гертруд Стайн не развива един мъгляв изказ, за да прикрие лесбийството си, да изрази скрити чувства и да избегне враждебността, или пък винаги е декларирала, че е лесбийка, но е жертва на читателското и интепретаторско нежелание или невъзможност да я погледне отблизо и с разбиране, така както самата тя иска.²⁹

Мълчанието на „Шекспировата сестра (лесбийката)“ означава, че има слаба традиция, която да подхранва съвременните писатели или тя изобщо липсва. Феминистките критици като Моърс, Шоуолтър и Джилбърт и Губър показаха колко важна и обширна е женската литературна традиция, но лесбийската писателка няма от кого да се учи (и може би това именно означава заглавието на „Кладенецът на самотата“ – лесбийския роман за писането на романи). Многократно препечатваната статия за лесбийската поезия на Ели Балкин твърди, че особеностите на творчеството на лесбийските поетеси „се предопределят от факта, че те започват да пишат без съзнанието за историческа традиция и почти не се надяват на подкрепа от страна на една женска или лесбийска пишеща общност“.³⁰ Ако бялата жена поне може да си представи какво е лесбийската литература, то негърката лесбийска писателка е затруднена от липсата на традиция: „Негърките все още трябва да си „представят“, откриват и утвърждават негърската лесбийска литература, защото е много малко написаното от открито лесбийска гледна точка“.³¹ Бланш Кук продължава тази линия, като казва, че всички лесбийки са засегнати от липсата на традиция и ролеви модели. Освен това тя напомня, че имената на лесбийските ни предшественички и връзките между тях са не просто изгубени и забравени, те са унищожени от действията на враждебното общество.³²

Изглежда, че лесбийската критика се изправя пред цял комплекс проблеми, които правят нашата работа особено деликатна и проблематична, изискваща както внимание, чувствителност и гъвкавост, така и въображение и смелост. Лесбийската критика започва с установяването на лесбийския текст: създаването на език от тишината. Критикът първо трябва да дефинира термина „лесбийски“ и после решавайки проблема за отношението живот – литература, да определи доколко е приложим към дадена писателка и нейния текст. Дефинирането на лесбийството ще повлияе избора на текстове, определяни като лесбийски и като се изключи нарастващият брой текстове, написани от експлицитно лесбийска гледна точка, могат да се породят много несъгласия. Не само „Сула“ може да предизвика противоречия, но дори и „кодираните“ работи на лесбийски писателки като Гертруд Стайн. Критикът ще трябва да реши дали лесбийският текст е текст, написан от лесбийка (и в такъв случай как да определим коя жена е лесбийка), текст за лесбийки (който може да бъде написан от хетеросексуален мъж или жена), или текст, който представлява една лесбийска „визия“ за света (което ще трябва задоволително да се характеризира). Въпреки терминологичните проблеми, мълчанието, кодирането и липсата на традиция, лесбийската критика започва да гради своя критическа програма. Често пъти това означава взиране в сенки, в пространството между думите, недоизказаното или едва помисленото. Това е едно рисковано критическо начинание, чиито резултати могат да нарушат нормите на традиционната критика, но биха могли да променят и представата ни за възможното в полето на литературата.

Една от първите задачи на прохождащата лесбийска критика е да намери традиция като опора на лесбийската литература, пък било тя и ретроспективна. Джейн Рул, чиито „Образи на лесбийки“ излизат почти едновременно с „Литературните жени“, първа се заема с тази задача. Въпреки че текстът е спорен, защото залага прекалено много на биографичните факти и вторичните интерпретации и включва спорни автори (като Дороти Бейкър) за сметка на други, „Образи на лесбийки“ е крайъгълен камък в лесбийската критика. В прегледа си на лесбийската литература и култура от началото на века Кук си поставя задачата да „анализира литературата и настроенията, от които са се появили съвременните лесбийски текстове, и да изследва продължаващото отричане и подценяване на лесбийския опит“.³³ Съсредоточавайки се върху известните лесбийски кръгове във Франция и Англия, в които са се движели Вирджиния Улф, Вита Саквил-Уест, Етел Смит, Гертруд Стайн, Радклиф Хол, Натали Барни и Ромен Брукс, Кук откроява лесбийската културна традиция и прави ценен анализ на изопачения и негативен образ на тези явления, даден от хомофобски настроените учени, критици и биографи. Както и в по-ранните си критически статии, така и в „Отвъд любовта на мъжа“ Фадерман разширява сферата на любовта между жените (независимо от това дали тя може да се нарече лесбийска, или не) и я проследява в литературната традиция от ХVI до ХХ век. Нейната теза е, че страстната любов между жените не е била заклеймявана като ненормална или забранена – може би защото жените са смятани за асексуални – докъм 1900 г., когато сексолозите начело с Крафт-Ебинг и Хейвлок Елис я обявяват за „патологична“.

Въпреки че невинаги изяснява отношението между идеализацията и заклеймяването, загатнато в текста, в основата си теорията на Фадерман е доста убедителна. Тя спасява от хетеросексуално забвение Мери Уолтънкрафт, Мери Уортли Монтагю, Анна Сюърд, Сара Орн Джует, Едит Самървил и много други, в това число и шотландските директорки, чието дело за клевета вдъхнови Лилиън Хелмън за „Часът на децата“. Фадерман пише и за еднополовата любов и нежните женски приятелства в стихотворенията и писмата на Емили Дикинсън, в романите на Хенри Джеймс, Оливър Уендъл Холмс и Хенри Уърдсуърт Лонгфелоу, а също и в популярната белетристика в списанията от началото на века.³⁴

Фадерман е особено тачена сред критиците, които се опитват да установят лесбийска традиция, като препрочитат писателки считани в миналото за хетеросексуални или за „стари моми“. Както пише авторката на песни Холи Ниър: „О, ти, така ценена поетесо, не съм те чела правилно, не съм знаела, че си писала за мене“. Именно в тази сфера на лесбийските проучвания възникват най-противоречивите и най-интересните работи. Лесбийска ли е любовта на Мери Уолтънкрафт към Фани Блъд, описана в „Мери“? Хенри Джеймс лесбийска връзка ли анализира в „Бостънките“? Не са ли адресирани към жена, а не мъж повечето от стихотворенията на Емили Дикинсън? Не само че някои лесбийски критички все по-смело наричат такива връзки лесбийски, а жените – лесбийки, но и смятат, че критиката не може да не взема предвид влиянието на сексуалната и духовна ориентация върху литературния изказ.

В установяването на тази осъзната традиция определени писателки магнетично привличат както критиците така и лесбийките като цяло, които утвърждават и заявяват своята идентичност, установявайки чувство за исторически континуитет и общност от факта, че безспорно велики жени са били лесбийки. Сред тези герои (или „героини“) трябва да откроим жените, създали първата самоидентифицирала се лесбийска феминистка общност в Париж в първите години на века. В центъра на този кръг е Натали Барни, а в него се включват такива бележити писателки като Колет, Джуна Барнс, Радклиф Хол, Рьоне Вивиен, в периферията му е Гертруд Стайн. Днешните лесбийки – литературни критички, исторички и читателки-лаици са привлечени от тяхното митично и митопораждащо присъствие, виждайки в тях визията за лесбийско общество и култура, осъществила се само веднъж в миналото – на автентичния остров Лесбос.³⁵ Въпреки всичко повече внимание се отделя на живота им, а не на изкуството им. Образите на упадъчни измъчени лесбийки в „Нощна гора“ на Барнс или на похотливи лесбийки в разказите на „Дамски алманах“ често се оказват щекотливи за лесбийските читателки и критички.³⁶ Но рецептивното изследване на френските лесбийски авторки, направено от Елен Маркс, проследява една традиция и нейните промени, породени от различни социални обстоятелства и от феминизма, от Сафо на Рьоне Вивиен до амазонките на Моник Витиг.³⁷ Доминантният в четенето на лесбийската литература проблем за ролевите модели личи най-ярко при Хол – най-известната сред лесбийките в литературата – чиито образ-архетип на лесбийката в мъжка роля Стивън Гордън, не дава мира на читателите още с публикуването на „Кладенецът на самотата“. Въпреки че един критик хвалебствено нарече книгата „стандарт за оценка на всички следващи творби от този род“, повечето съвременни лесбийки феминистки биха се присъединили към рязкото отрицание на Фадерман: „(тази книга) засили огромното объркване у младите жени“.³⁸ Този извънлитературен спор не се ограничава до лесбийските романи и образите в тях; спомням си силното разочарование на много феминистки от начина, по който Джордж Елиът се отървава от Доротея Брук в „Мидълмарч“. И в двата случая вопълът е един и същ: защо тези писателки не ни дават подходящи поведенчески образци? Можем да оправдаем Кук за това, че критикува Хол, която създава един плосък и слаб образ за бъдещите лесбийки, но аз чета образа и посланията на романа като много сложно явление. Обръщайки се към писателките в търсене на традиция, ние трябва да осъзнаваме, че традицията невинаги е положителна. Жени като Стивън Гордън съществуват редом с такива като Моли Болт от „Рубиненочервена джунгла“ на Рита Мей Браун, но невинаги е задължително въплъщението на един несексистки, но мъгляв и утопичен митологичен образ да бъде единственият подходящ поведенчески модел.

Що се отнася до Хол, много читатели и критици са настроени срещу Стайн заради реакционните ѝ и атифеминистки изказвания и мъжката роля, която играе във връзката с Алис Б. Токлас. Други критици обаче, анализирайки внимателно думите на Стайн, твърде убедително според мене твърдят, че тя е лесбийка и феминистка, като поставят под въпрос и твърденията за кодирането и вживяването в мъжка роля. Синтия Секър, която разгръща много интересна лесбийска феминистка интерпретация на Стайн, твърди, че романът ѝ „Ада“ се опитва да изобрази една женска личност и че затова спомага маргиналното положение на авторката в патриархалното общество: „Личният ѝ опит като лесбийка дава на Стайн критическа дистанция, която ѝ помага да разбере борбата на личността да бъде самата себе си“. По същия начин и Елизабет Файфър посочва, че личните преживявания на Стайн я водят към експеримента с пародията, театралността, смяната на роли и „разнообразието от гледни точки към хомосексулната любов и нейния обект“. Дейдре Вандерлинд вижда в „Три съдби“ „един от първите опити да се намери нов език, на който да се каже: „Аз, жената, която обича жена, наистина съществувам“. Катрин Стимпсън акцентира повече върху употребата на местоимения от мъжки род и на един условен език, но Стимпсън смята, че въпреки компромисите, които може би е правила Гертруд Стайн, женската ориентация е личното решение, което тя намира на проблема за разцеплението съзнание-тяло у жената.

Наред със Стайн женската ориентация на Емили Дикинсън привлича най-силно вниманието на съвременната критика и поражда значителни противоречия между лесбийската и феминистката критика. Фадерман настоява, че любовта на Дикинсън към жените трябва да се смята за хомосексуална и че критиката трябва да взима под внимание нейната сексуалност (или емоционална нагласа). Като повечето критици, които приемат лесбийската индентификация на Дикинсън, тя сочи Сюзън Дикинсън като голямата духовна и сексуална страст на Емили. Оттук и твърденията на Фадерман и Берникоу, че нейната муза освен мъжка понякога е и женска.³⁹ С основание някои от тези работи са критикувани за това, че твърде плътно идентифицират живота с литературата, но въпреки това, ако променим критерия си за възможното и приемем, че поезията на Дикинсън е вдъхновена от любовта ѝ към друга жена, ще променим и четенето си на тази поезия. Пола Бенет смело допуска, че употребата на думи като „трохи“, „скъпоценни камъни“, „камъчета“ и други подобни са опит за създаване на една „клиторална образност“. В предизвикала много спорове статия Надийн Бишъп убедително твърди, че сватбените стихотворения на поетесата трябва да се четат в светлината на консумираната според нея сексуална връзка между Дикинсън и снаха ѝ.⁴⁰

Установяването на лесбийска литературна традиция, на „канон“, е главна задача на критиците, пишещи от лесбийска феминистична гледна точка. Но това не е единственият фокус на техните усилия. Например лесбийската критика, както и феминистката критика в началото на седемдесетте години, започна да изследва образите, стереотипите и митическото присъствие на лесбийките в прозата, писана от и за лесбийки. Берта Харис – голяма романистка и провокативен критик-пионер смята, че лесбийката е прототипът на чудовището и „квинтесенция на всичко женско, и то бясно женско… лесбийката е това, което не можеше да се изрече за жените“.⁴¹ Харис предлага тази чудовищна лесбийка като женски архетип, който преобръща традиционната представа за женската добродетел, покорност и пасивност. Страшният и озъбен образ на Харис е странно подобен на този, който предлага Елън Моърс, макар че този път той е даден от лесбийска, а не от хетеросексистка гледна точка. Но самият факт, че Моърс представя лесбийката-чудовище в един ругателен контекст, а Харис я поставя в химничен такъв, предполага съществуването на важно напрегнато отношение между това как лесбийката определя сама себе си и как другите я определят и възприемат. И други критици са анализирали отрицателните образи на лесбийките в литературата. Правейки преглед на образите на негърки лесбийки в американската проза, Ан Алън Шокли отбелязва, че „в тези творби съществува една подмолна враждебност, мрак и в някои случаи невежество, произвеждащо хомофобски стереотипи“.⁴² Както писателки лесбийки, така и хетеросексуални авторки представят лесбийката като Другата или както отбелязва Джулия Пенелъпи Стенли: „В предфеминистката проза образът на лесбийката си създава една митология на мрака, свят, в който тя се движи сред сънища и сенки“.⁴³ Лесбийската критика сега избягва този анализ на другостта, защото ние вече не искаме да говорим и пишем за културното потисничество, оказано върху нас. И все пак в тази сфера трябва да се работи, докато отстраним срамното и нечовешко присъствие на тези стеротипи в масовата култура и социалната сфера.

Лесбийската критика се зае и със стилистиката и литературната теория. Ако сме мълчали столетия и говорим езика на потисника, то освобождението на лесбийката трябва да започне с езика. За някои писателки лесбийки кодираният език е изход от проблема за вътрешната цензура и индивидуалната реч, но повечето критици смятат, че съвременните лесбийски писателки експериментират с литературния стил и език на патриархата, защото са изключително отчуждени от него. Разглеждайки творчеството на Вирджиния Улф, Гертруд Стайн, Кейт Милет и Елана Дайкуомън,⁴⁴ Джулия Пенелъпи Стенли и Сюзън Улф пишат, че: „Феминистката естетика се поражда в хода на женската еволюция, има корените си в женската чувствителност и в непримиримия език на развитието и промяната“.⁴⁵ В статията си авторките не наричат тази естетика лесбийска, въпреки че всички разглеждани писателки са лесбийки. Срещу това възразява Сюзън Улф: „Малко са хетеросексуалните жени, които биха се изложили на мъжката цензура спрямо „женския стил.“ Позовавайки се на откъси от Кейт Милет, Джил Джонстън и Моник Витиг, тя се противопоставя на схващането, че сегашното продължително време, нетрадиционната граматика и неологизмите са типични за лесбийската литература и че точно тези характеристики разбиват границите между живота и изкуството, между събитията и възприемането им от нас и между миналото, настоящето и света на мечтите. Дори поддръжниците на тази теория смятат, че е много спорно твърдението, че всички лесбийски писателки са модернисти или пък че всички модернисти са лесбийки. Ако Вирджиния Улф пише неправолинейно в потока на съзнанието, защото е лесбийка (или с „женска ориентация“), то как ще си обясним една Дороти Ричардсън, чието „Поклоничество“ е по същество хетеросексуален текст въпреки лесбийските ѝ връзки? Ако кажем, че и Улф, и Ричардсън имат феминистки стил, как ще си обясним експериментите на Джойс и Ален Роб-Грие? Не бива да подценяваме ценното припокриване между лесбийски и експериментални автори заради слабите места на тази теория, нито пък да пренебрегваме очевидния факт, че много съвременни осъзнати лесбийски писателки избират експеримента като стил и като съдържание.

Разгръщането на една самоосъзнала се лесбийска литература и литературна теория накара редица критици да изследват общите теми и ценности на съвременната литература. Такъв опит предприема Ели Балкин, която проследява различните източници на съвременната лесбийска поезия, анализира „гамата различните гласове“. Задавайки си въпроса защо такава голяма част от съвременната феминистична поезия е и лесбийска в същото време, тя стига до извода, че „лесбийската любов, описвана в съвременната женска поезия, изисква утвърждаване на женските ценности, на женските тела, на женската сексуалност, и то на един женски език“.⁴⁶ Джейн Гурко и Сали Джиърхарт сравняват съвременната лесбийска и гей-литература, за да видят до каква степен те трансформират хетеросексуална идеология. Те твърдят, че за разлика от гей-литературата, лесбийската литература „наистина построява един революционен модел на сексуалността, който като структура, съдържание и практики отхвърля фундаменталните насилнически ограничения на патриархалната култура“.⁴⁷ В опита да се каже „това са характеристиките на лесбийската литература“ рискуваме да четем избирателно, като пропускаме текстовете, които не се вместват в теорията ни. Повечето от съвременната лесбийска литература наистина приема една реторика на ненасилието, но това не важи за абсолютно всички текстове. Например „Ангелски танц“ на М. Ф. Бийл е пълен с насилие детективски роман, а „Трупът на лесбийката“ на Моник Витиг е просмукан с еротика на насилието, която въпреки това е силно непатриархална. Насилие, разлюбване, омраза, самоубийство и себеомраза са само част от табутата – всичко това го има в лесбийската култура и стойностната критика ще трябва да анализира тези лесбийски теми и проблеми без оглед на идеологическата им чистота.

Наред с разрастването и уточняването си лесбийската феминистка критика среща редица проблеми, които трябва да намерят своето решение. Сред тях е и фактът, че в тази критика доминира политиката на лесбийския сепаратизъм. Това личи от следното изказване от „Sinister Wisdom“ – списание, разгърнало последователна и ясно сепаратистко отношение:

„Лесбийското самосъзнание“ наистина е гледна точка, погранична гледна точка. В известен смисъл всеки път, когато една жена очертае кръг около душата си, обявявайки: „Това е моя собствена стая“ и после пише от тази „стая“, тя вече има лесбийско самосъзнание“. Ценен принос на сепаратизма, който винаги е имал интересни теоретични построения, е именно тази маргиналност: лесбийското съществуване „в периферията на патриархата“.⁴⁸ Сепаратизмът дава критичен поглед към програмата на лесбийското движение, острота и енергичност, която ни помага да се движим напред, а не назад поради страх или самодоволство. Критиците, които запазват съзнателно избраната (а не наложената им от враждебното общество) позиция на границата поддържат провокативността и радикалността на лесбийската и феминистката критика, като не им позволяват да се превърнат в другата ръка на установената истина. Същевременно обаче е важно сепаратизмът да не се превърне в религия – повтаряща се, празна и неподатлива на промяна. Ясно е, че учените и критичките, които искат публично да се обявят за лесбийки, също са склонни да поддържат радикалната програма на маргиналността. Излагайки се на общественото мнение като лесбийки, тези жени наистина могат да се маргинализират, като загубят положението и работата си, и лесбийките, които поемат риска на тези последици, имат политически позиции, които оправдават този риск. Въпреки всичко обаче аз смятам, че е задължително лесбийската критика да развие разнообразие от теоретични постановки и подходи. Лесбийките дори повече от хетеросексуалните феминистки не вярват на мисловни системи, развити от и свързани с мъжките ценности, но ние бихме могли да обогатим работата си, като черпим ценното от марксистката, семиотичната, структуралистката и дори психоаналитичната критика.

По подобен начин лесбийската критика и културна история като цяло може само да спечели, ако развие една по-голяма конкретност в исторически и културен план. Имахме склонността да пишем и действаме така, сякаш лесбийският опит – схващан като опит на съвременната бяла феминистка от средната класа, е стабилен и универсален. Въпреки че повечето лесбийки знаят, че това не е така, ние твърде често забравяме да привлечем исторически и културологични средства в своите изследвания. Голяма част от този аисторизъм се поражда при пренасянето на дефиниции за лесбийство от една ера или култура в друга. Да кажем, че Уолтънкрафт е „била“ лесбийка, защото страстно е обичала Фани Блъд или че Сюзън Антъни е била лесбийка, защото е писала любовни писма на Ана Дикинсън, без да вземем предвид историческите обстоятелства, означава да изопачим или изместим истинската стойност на съдбите на тези жени (така, както ги изопачава отрицанието на любовта им към други жени). Съществуват значителни разлики между институцията на бердаша (приемането на друга полова роля в социума) у индианските племена, faute de mieux⁴⁹ – приета от обществото лесбийска практика във Франция, идиличните нежни приятелства (като това на популярните „Дами от Ланголен“) и съвременното осъзнато лесбийство. Смятам, че има обща структура – някаква неизменна същност, която може да се открие във всички конкретни исторически прояви, точно като всеобщо разпространената, може би универсална структура на брака или семейството. Все пак във всеки от тези случаи – лесбийството, бракът, семейството, разликите, както ни учи историята, са също толкова важни, колкото и приликите; можем да открием важна информация за женското оцеляване в начина, по който жените са реагирали на историческата ситуация. Тенденцията към опростенчески универсализъм се развива заедно с опасния според мене биологически детерминизъм и любопитното възраждане на идеята за женското (а сега – лесбийското) превъзходство: жените са по-висши от непоправимите насилници мъжете.

Въпреки че това е само нюанс в някои критични и белетристични текстове, всички социобиологични навеи трябва да се отхвърлят още с появяването си.

Проблемът за значимите разлики между жените се поставя остро във връзка с расизма. Балкин посочва расизма на бялата лесбийска феминистка критика:

„Ако аз мога да напиша – или пък някой друг може да напише – свестен критически или теоретичен феминистичен текст, базиран на писането и мисленето на белите жени/лесбийки и си мисля, че по-късно мога да се занимая с расизма, нещо като полезно допълнение, то самият този факт е мерило за това до каква степен аз се ползувам с привилегията да съм бяла жена“.⁵⁰

В текста на Балкин и на други антирасистки автори заляга идеята, че поради заклеймяването и изключването от главния поток на феминизма, ние би трябвало да сме особено чувствителни към отношенията между потисник и потиснат. Белите лесбийки, които искат да изкоренят расизма в критиката и теорията, са повлияни и от текстовете на няколко черни лесбийски феминистки критички като Глория Хъл, Барбара Смит и Лорейн Бетъл. Такова желание все още не присъства по отношение на класата, макар че историческата връзка на лесбийството с ценностите на висшите класи често е била използвана от леви политически групировки и правителства, за да се отрече легитимността на хомосексуалните права. В бъдеще може да се проучи исторически отношението на лесбийството към класовата принадлежност в кръга Барни например. Могат да се прокарат и паралели между различните национални литератури, защото по необходимост лесбийският канон е международен. Едва сме започнали да разглеждаме разликите между американската, английската, френската и немската лесбийска литература (въпреки че „Отвъд любовта на мъжа“ набелязва някои моменти), да не говорим пък за литературите извън западната традиция. Учените, специализирали в отделните литератури, са толкова малко, че не могат да установят един истински международен лесбийски литературен канон.

С развитието на лесбийската критика можем да очакваме нови практически проблеми. Сега например лесбийките все още откриват и определят текстове. Разбира се, положението не е толкова лошо като в началото на седемдесетте години, когато единствените отпечатани лесбийски романи бяха „Кладенецът на самотата“, „Рубиненочервена джунгла“ и „Пейшънс и Сара“ на Изабел Милър. Трудно е да се намерят текстове, публикувани преди 1970 г. И дори „Кладенецът на самотата“ се преиздава само по каприз на издателите. Затварянето на „Дайана Прес“ и свиването на издателската дейност на „Доотърс“ – двете най-активни лесбийски издателски къщи – оставя много книги неотпечатани или непреиздадени, и то може би завинаги. С утихването на бума на гей-литературата преподавателите по литература все по-трудно ще намират подходящи текстове. Към учените е адресирана чудесната поредица на „Арно Прес“, „Хомосексуалността: лесбийките и гейовете в обществото, историята и литературата“, но както посочва и Фадерман, съществуват много повече текстове, отколкото някой е очаквал. Тази литература трябва да бъде извадена на повърхността, анализирана, обяснена, дори преведена и предоставена на читателите.

Като представители на лесбийската критика ние трябва да реагираме на изключването на лесбийската литература не само от традиционния, но и от феминисткия канон. Малка част от лесбийската литература беше включена в главния поток феминистки текстове, както личи от анализираните, издаваните и преподаваните текстове. Сериозна наша грижа е фактът, че лесбийската литература липсва в антологиите или се включва символично малко и че критическите текстове и работните групи на „Асоциацията за съвременни езици“ я изключват изобщо. Все още е възможно хетеросексуалните феминистки да твърдят, че не познават лесбийската литература, но лесбийската критика трябва да направи съществуването на подобно твърдение невъзможно. Ако изобщо се споменава, лесбийството винаги е смятано за неудобно и незначително явление в женското течение. Ние можем не само да интегрираме лесбийските текстове и възгледи в традиционния и феминисткия канон, но и да приложим лесбийски теоретичен подход към традиционната литература. Феминистите не само извадиха наяве сексизма в много творби, но и предложиха интересни и значителни нови прочити на тези творби. По подобен начин и лесбийките могат да направят своя нов прочит на тези текстове, по същия начин те могат да направят своя нов прочит и на класическата литература. Така например недвусмислен текст като „Бостънките“ често е четен от лесбийска гледна точка. Бихме могли да преразгледаме антифеминизма на Д. Х. Лорънс или половинчатия феминизъм на Дорис Лесинг през призмата на страха и неудобството от лесбийството.

Последното ми твърдение – че има начин да се преразгледа литературата от лесбийски позиции – ме води и към едно заключение. В един кратък период от няколко години критиците започнаха да изтъкват наличието на определена лесбийска естетика, подобна на откроената от феминистките женска естетика. Уточнени са определени компоненти и критически подходи на тази естетика:

„Може би лесбийската феминистка критика (бих добавила „или литература“) е гражданска и тематична перспектива, едно въображение, което може да прозре отвъд бариерите на хетеросексуалността, стереотипите, езиковите и културните клишета, потискащи женската сексуалност и осъществяване“.⁵¹

Разбира се, лесбийката творец дава различен израз на разбиранията си за сексуалността, тялото, връзките. Но съществуват ли други – не така очевидни – общи теми, идеи и образност, които да определят един текст като лесбийски? Как например съзнанието за поставеност извън закона рефлектира върху литературния изказ на лесбийката? Дали поради пограничното му положение лесбийското писане не се характеризира с особено чувство за свобода и гъвкавост, или пък с насилие, наложени прегради, затвореност? С други думи, съществува ли напрегнато отношение между свобода и потисничество, типично единствено за лесбийското писане? Наистина ли лесбийките изпитват особено усещане за страдание и позор, както твърдят много от предфеминистките текстове? Ами „музата“, женският символ на литературното творчество? Имат ли авторките любовни отношения със своите музи, както твърди Мей Сартън? И ако е така, освобождават ли се от забраните писателките, избрали женска муза, или пък им липсва творческо напрежение в тези символични еднополови връзки? Имам сериозно основание да твърдя, че съществуват определени теми и сюжети, които определят лесбийската култура и че ние започваме да конструираме една лесбийска символика. В лесбийската литература могат да се проследят определени теми като неудовлетворения копнеж, копнеж от почти космически порядък, защото обектът на любовта не може да бъде постигнат не поради случайност или заради обстоятелствата, а поради необходимост. Напрежението между духовната любов и гениталната сексуалност приема особена форма при лесбийските връзки, често изразявана в размишления за разликата между чистотата и омърсеността, постигнали кулминацията си в изследването на различните типове сексуалност – „Чистота и омърсеност“ от Колет. Лесбийската литература интерпретира темата за развитието и духовното търсене по-различно от мъжете и хетеросексуалните жени. Лесбийската литература, както и лесбийската култура като цяло, е освободена по отношение на проблемите на пола и половите роли; дори „Кладенецът на самотата“ имплицитно показва трагизма на утвърдените от обществото полови роли. Поради тази причина писателките и творците лесбийки винаги са се очаровали от травестията, защото дрехата е външна манифестация на половите роли, които лесбийките отхвърлят.⁵² В четенето и новия прочит на литературата от лесбийска гледна точка, убедена съм, ще продължаваме да разширяваме концепциите си за лесбийската литературна традиция и лесбийска естетика.

Целта на това есе беше да покаже силните страни на лесбийската критика и приноса ѝ за развитието на феминизма в нарастващото осъзнаване на силния хетеросексизъм в текстовете, да очертае лесбийските традиции в литературата чрез проучване и нов прочит, да посочи преградите по пътя на свободния лесбийски изказ, формулирането на съвременните теми и ценности на лесбийската литература и да покаже унизителните стереотипи за лесбийството в нашата култура. Много от проблемите, които разглежда лесбийската критика – противопоставянето на догмата, разширяването на канона, създаването на един нерасистки и некласов критически подход, преобразуване на интерпретацията на традиционни текстове и изнамиране на нова методология – представляват интерес за всички феминистки критици. Поради това, че феминизмът се занимава с премахването на преградите и ограниченията пред женското въображение, а лесбийската критика ни помага да разширим представата си за възможното по отношение на жените, то всички жени биха се обогатили, приемайки лесбийските схващания. Обезправените досега групи трябваше да приемат една двойна представа за света, за да оцелеят. През последните десетилетия се наблюдаваше следната трансформация: назряването на разбирането, че облагодетелствуваните групи – мъжете, белите, хетеросексуалните, хората от средната класа – могат да приемат тази двойна представа, за да оцелеем всички ние. Лесбийската литературна критика просто преформулира това, което феминистките вече знаят, а именно, че една отделна група не може да се нарече „човечество“, нито пък „жените“: „Ние не се опитваме да станем част от стария ред, погрешно наречен „универсален“, който ни табуира, ние трансформираме значението на термина универсалност“.⁵³ Дали лесбийската критика ще оцелее зависи както от външния социален климат, така и от оригиналността и познанията на тези, които я практикуват. Ако атаките срещу правата на хомосексуалистите зачестят, ако така нареченото „морално мнозинство“ спечели борбата си за премахване на гей-учителите и текстове от училищата (прибързано би било да смятаме, че университетите ще бъдат пощадени) и ако академичният свят, в това число феминистките преподаватели и учени, не подкрепи лесбийските учени и не изкорени хетеросексистките схващания и ценности, и не включи постиженията на лесбийската критика и теория в потока на феминизма, то тогава съвременната лесбийска критика ще я сполети участта на „Сексуално различните жени в литературата“ от Джийнет Фостър през петдесетте години. Лесбийки или хетеросексуални, всички ние ще пострадаме от тази загуба.

Превод от английски: Милена Георгиева

БЕЛЕЖКИ

Коментари