Исторически корени на съвременната лесбийска итендичност
През 1884 г. застаряващата френска художничка Роза Боньор пише на сестра си от Ница, където е отишла да скицира, облечена както обикновено с художническа пелерина и панталони:
„Забавлявам се да наблюдавам колко озадачени са хората. Чудят се към кой пол принадлежа. Дамите особено направо се състезават с предположения относно „дребничкия възрастен мъж, който изглежда така одухотворен“. Мъжете, изглежда, заключават: „О, това е някакъв оттеглил се певец от „Св. Петър“ в Рим, който се е обърнал към живописта в годините на залеза си, за да забрави някакво нещастие“. И триумфално поклащат бради“.
Странното описание, което прави Боньор за впечатлението, което нейната андрогинна външност прави на обществото, набелязва много от големите трудности, с които се сблъскват историците при реконструирането на историята на лесбийството. През последните си години Боньор живее с друга жена и се облича в мъжки дрехи, но специфичният ѝ викториански речник разкрива по-скоро сексуалната ѝ освободеност, отколкото особеното ѝ сексуално съзнание. В описанието на доживотното си приятелство с Натали Мика Боньор говори благодарствено за онези, които разбират, „че две жени могат да се наслаждават на едно пълно и страстно приятелство, в което нищо не може да омърси чистотата“. Дали е имала активен сексуален живот с Мика? Била ли е лесбийка? Осъзнавала ли се е като лесбийка? Кого още трябва да включим и защо в историята на съвременното лесбийство?
В ранните етапи на лесбийската история витаят, както съмнението в природата на субекта, така и прекалено малкият брой личности, желаещи и способни да проследят полузабравени, полузаличени или полузанемарени източници.
Въпреки всичко през последните петнадесет години се наблюдава разцвет в работата, разчупване на старите психологически парадигми и интерес към разбирането на историята на женското хомосексуално поведение. Тези проучвания са съсредоточени върху проблеми от важност за лесбийките, като например произхода на индивидуалното и груповото съзнание.
Да се обръща прекалено внимание на обособяването на съзнанието, в миналото и сега, крие две очевидни клопки. Както издателите на сп. „Signs“ отбелязват във въведението към тяхното специално издание от 1984 г., посветено на лесбийките: „Фокусирането върху съзнанието може всъщност да ограничи изследването на онези култури, в които лесбийското съзнание и оцеляване са все още основни проблеми; това може да спъне междукултурния анализ, например поради неадекватния език в обсъжданията на взаимоотношенията между жените от Третия свят… Дискусията върху лесбийството при тези условия е възможна само там, където съзнанието и сексуалността са преплетени и където личностното самосъзнание само по себе си е културна ценност. Такива пионерски сборници като: „Този мост наречен мой гръб: писания на радикалните цветнокожи жени“ (1981), издаден от Чери Морага и Глория Ансалдуа; „Хубавите еврейски момичета: лесбийска антология“ (1982), издаден от Евелин Торнтън Бек и „Домашни момичета: антология на черния феминизъм“ (1984), издаден от Барбара Смит, проблематизират връзката между лесбийското и расовото самосъзнание в САЩ. Но възможните конфликти, изиграли роля за лични избори или индивидуални самоопределения в миналото са до голяма степен непознати. Още повече че хомосексуалните възможности на жените от Третия свят, в миналото и сега, са все още малко познати на западните автори.
Лесбийското желание е навсякъде, макар че може и да е никъде. Просто казано, липсва съгласие относно това, което определя лесбийката. Стейси предлага алтернативна на всяка строга дефиниция на лесбийското съзнание. В есе, което разглежда феминистката психоанализа, тя препоръчва:
„Различията в нашия лесбийски опит са огромни… Не можем да се съгласим с каквото и да е еднородно, уеднаквено и обобщено съзнание, когато имаме пред нас различието в дефинициите и опита на лесбийките… Изживяванията на лесбийките не са ограничени само в „лесбийските култури“, а са също част от културата, доминирана от хетеросексуалността, в която на лесбийките е отредено противоречивото присъствие на невидимостта.“
„Разнообразието“ доказва, че не всички въпроси имат отговор, но това едва ли разрешава проблемите, стоящи пред историците. Ако искаме да разберем историята, трябва да потърсим връзките, залегнали в различията и противоречията.
Всъщност всеки историк, занимаващ се със сексуалността, твърди, че днешното сексуално съзнание на хомосексуалните, както и на хетеросексуалните, се основава на социалните фактори и е исторически специфично. При все това еротичното привличане към собствения пол се явява трансисторично и транскултурно и повторимо в ограничен кръг поведения. Както отбелязва Ева Косовски Седуик, всеки има различно мнение за сексуалното предпочитание, без да се опитва да го съгласува с мнението на останалите: ние разграничаваме като отделна група хомосексуалните хора и в същото време разбираме, че сексуалното поведение е непредсказуемо, разнообразно и силно повлияно от желанието и въздействието както на собствения, така и на противоположния пол.
Историята на лесбийството ни разкрива също хомосексуалното чувство, развиващо се в две постоянно съревноваващи се перспективи: Дали то е в резултат на социалните условия, или от природните склонности на човека? Историците обикновено избират първото, но лекарите подкрепят второто, въпреки че през ХХ век двата модела често се смесват. Самите лесбийки използват и двете обяснения, макар че за онези, даващи предпочитание на „мъжкарана-женичка“ („butch–femme“), връзките клонят към модела на природната склонност, докато онези, които предпочитат „романтичното приятелство“, са за умерения сексуален континуум. Още повече че независимо от множеството форми на поведение, лесбийките, в миналото и настоящето, се разделят на няколко лесно разграничими вида. Както отбелязва Стивън Епщайн: „Всяко общество, изглежда, има ограничен набор от истории за своите сексуални сценарии… Изглежда ние всички играем по определени сценарии – но за повечето от нас ролята пасва със същността ни… Ако перифразираме Маркс – хората изграждат собственото си съзнание, но това не става просто както им е угодно.“ Останалите части на това есе документират „сценариите“ на съвременната западна лесбийка.
1. Параметри на лесбийската историография
Концептуалното объркване е неизбежно, що се отнася до лесбийките, като имаме предвид историческото потискане на женската сексуалност изобщо. Всички известни ни общества са отричали, контролирали или забранявали обществения израз на активната женска сексуалност. Трябва първо да декодираме женското сексуално желание и тогава в него да открием влечението към собствения пол. По принуда трябва да сме чувствителни към нюансите, маските, потайността и неизреченото. Ако потърсим и се вгледаме отстрани в изблиците и кризите, ще успеем да сглобим една история, в която жените общуват една с друга. Въпреки всичко лесбийската история си остава история на непоследователността: в малко случаи ни е известно точно какво са правили в леглото жените от миналото, както и не сме в състояние да възстановим начините, по които са еволюирали женските общества. Нашата история включва „младежки отклонения“, „романтични приятелства“, „бостънски бракове“, „театрални травестии“, бисексуални жени, „кучки“ и проститутки, „мъжкарани“ и „женички“ и множество други идентификации, които включват или не генитален секс. Дори когато не можем да претендираме за специфичен сексуален израз като ключ към нашето минало, трябва да приемем, че нашата история е фрагментарна и объркана.
Досега лесбийската историография разглеждаше три основни области на изследване: 1) преоткриването и пресъздаването на образа, както на отделната лесбийка, така на лесбийските общества; 2) проучването на двете основни парадигматични форми на лесбийското поведение – „романтичното приятелство“ и „мъжкарани-женички“ връзките; 3) въпросът кога е възникнало съвременното лесбийско съзнание и при какви обстоятелства. Въпреки че и по трите проблема е извършена ценна предварителна работа, все още има много неясноти. Тъй като учените са загубили много време в изкопаване на загубеното минало, съвсем малко са направените междукултурни и междунационални сравнения досега. Също така знаем съвсем малко за законовото положение на лесбийките в сравнение с далеч по-богатите сведения относно потискането на гейовете. Въпреки многото спорове, водени относно влиянието на сексолозите от края на XIX век, не знаем все още с подробности как са били популяризирани техните теории във и извън медицинската професия. Също така сме печално невежи относно сексуалното поведение на жените от средновековието и ранното възраждане.
Преоткриването на лесбийките от миналото е съсредоточено или върху живота на известни артистки и активистки, които са оставили обширна документация за живота си, или върху безпроблемното благоденствие на най-известните лесбийски общества, или напоследък върху устните разкази на самоопределящи се лесбийки. Ние се осланяме на личния живот, за да определим една жена или по сексуалните и действия, или по сексуалното ѝ съзнание. Биди Мартин в своята литературна деконструкция на някои отпечатани истории на лесбийки от нашия век показва начините, по които:
„…те установяват миметични отношения във връзката между изживяване и писане и връзка на идентификация между читателя и автобиографичния субект. Още повече че тези авторки се отдават на политическата важност от създаването на такива четивни приоми, чрез които се изгражда съзнание, общност и политическа солидарност“.
Тя препоръчва да се вземе под внимание множествеността на ролите, а не единственото доминиращо съзнание, и посочва неотдавнашните автобиографии на цветнокожи американки, които както използват, така и повдигат проблемите, засягащи самосъзнанието и политиката на самосъзнанието. Тези истории, в които се утвърждава Егото, рядко критикуват лесбийските общности, които са предпоставка тези истории да съществуват. Една промяна в позицията, така че както множествените роли на индивида, така и общностите, които подкрепят (или отхвърлят) самостоятелността да бъдат проверени, може да роди по-богати биографии и автобиографии.
Много повече енергия е била пропиляна в обсъждането на един твърде американски проблем – дали „романтичните приятелства“ са най-характерни за лесбийството. Проследявайки пионерната творба на Лилиан Фадерман – „Надминавайки любовта на мъжете: романтичните приятелства и любовта на жените от Ренесанса до наши дни“ (1981), някои учени отдават предпочитания на „романтичното приятелство“. Бланш Вайс Кук и Ейдриън Рич отбелязват историческото потискане на хомосексуалността и настояват на важността от обединяването на всички самоосъзнати жени. Дефиницията на Кук например е повлияла и окуражила жените да преосмислят в по-широк социален и политически контекст своя живот и този на жените от миналото: „Жените, които обичат жени, които избират да обучават и подкрепят жени и да създават обкръжение, в което да работят творчески и независимо, са лесбийки“. Тази дефиниция услужливо ни напомня, че женската сексуалност не е въпрос на избор „или-или“, а че може да бъде много неща в различни контексти. Но тя пренебрегва и елемента на избор на сексуален обект, както и маргиналния статус, който беше (и продължава да бъде) толкова важен за лесбийските взаимоотношения. Още повече че различните модели на сексуално поведение сред работническата класа и аристокрацията са пренебрегнати в полза на тези на средната класа, които толкова много напомнят на съвременното феминистко движение.
Тези широки дефиниции бяха отхвърлени, след като няколко лесбийки отбелязаха, че учените създават опасност да пресушат сексуалността от живота на лесбийките. В специален брой на „Heresies“ (1981) няколко лесбийки отхвърлят феминисткото виждане за егалитарен, „взаимно-оргазмен, безборбен и безпроблемен секс“. Амбър Холибау настоява, че „като фокусираме вниманието си върху ролите в лесбийските приятелства, можем да разгадаем какви сме всъщност в леглото. Когато крием до колко голяма степен ролята може да оформи сексуалността ни, можем да използваме това като пример за други неща, които са скрити“. Тази дефиниция, която зависи от самоопределението и от активната сексуалност, може да ни лиши от разбирането на различния живот на жените от миналото. Как можем въобще да знаем със сигурност какво е правил в леглото някой, живял преди сто или двеста години? И както отбелязва Кук – има ли това някакво значение?
Въпросът кога и при какви обстоятелства се е зародила съвременната лесбийска идентичност, може би няма отговор. Ако се върнем към по-широкия исторически контекст, в който такава идентичност може да се е зародила, обикновените критерии, използвани от историците, за да обяснят една социална промяна, като че ли са недостатъчни. Лесбийската идентичност не е резултат от икономическата независимост, идеологията на индивидуализма или от формирането на женски общности, въпреки че тези елементи са изиграли важна роля при изграждането на личния избор у жената. През 1981 г. Ан Фъргюсън изказа мнението, че финансовата независимост е била нужно условие за възникването на лесбийската идентичност, но това, изглежда, не е точно така. Имаме примери за жени от XVIII и XIX век, които са били финансово зависими от семействата си, но въпреки това са имали връзки с жени. Сексуално активната аристократка Ан Листър (1791-1840) била често притеснена от това, че трябва да живее с богатите си чичо и леля в провинциалния Йоркшир, но въпреки това уреждала социалните си контакти така, че да съумее да се възползва от всеки изгоден случай. В продължение на осем години тя е имала многобройни срещи с омъжената си любовница, както и няколко други афери.
Началото на промишлената революция като че ли е оказало малко влияние върху лесбийската култура, въпреки че е довело до откриването на повече работни възможности за жените от всички социални класи. Развитието на търговията в Северна Европа през XVII и XVIII век, изглежда, е окуражило някои жени да помислят за себе си като за самостоятелни личности, независими от своите семейства. Религията и политиката се обединяват, за да наблегнат на значението на душата на индивида; онези жени, намерили сили чрез религиозните си вярвания да потърсят нетрадиционна роля, може би са се почувствали и са действали некомформистки благодарение на сексуалните си желания.
Създаването на самосъзнаващи се женски общности може да се разгледа като стъпка към лесбийското съзнание. Но тук отново се сблъскваме с една традиция, която се връща в Средновековието, която предава женската и протофеминистката независимост и която установява всичко друго, но не и лесбийско съзнание. През XVIII и XIX век се организират салони, артистични кръгове, религиозни организации и образователни институции. Въпреки че рядко са били осъзнато лесбийски, тези групи са давали ясната възможност за създаването на интензивни приятелства.
Освен слабостите на всички съвременни обяснителни модели, частичните сведения и призрачни иманентности дразнят учените. Полиморфната, дори аморфна сексуалност на жените подканва към множество интерпретивни методи. Непоследователността и мълчаливостта не означават мълчание и отсъствие. Могат да бъдат разказани много сложни, противоречиви и може би неудобни лесбийски истории.
2. Седемнадесети и осемнадесети век: Театралност или Природа?
В края на XVII и началото на XVIII век, когато в традиционните йерархии на обществения ред в частен и публичен план сред европейците и европейците в Америките си проправят път идеите на индивидуализма и егалитаризма, лесбийското желание се определя по четири доминиращи начина, тясно свързани със социалната принадлежност на жените. Тази корелация между класа, публичен образ и сексуално поведение предполага опит да се категоризира женското отклонение по задоволителен начин, който да не заплашва доминиращите хетеросексуални и социални парадигми на века. Биологичните обяснения, изглежда, са били ограничавани в кръга на образованите, често лекари, мъже, но обществото предпочитало „социално-конструкционисткото“ обяснение, което подчертава обстоятелствата, при които живее индивидът.
Най-често срещаната фигура сред девиантните жени е травестита. Предмодерните европейци, макар да осъждали строго женствените мъже, приемали жени с мъжки вид. Всички примери за „преминаващи жени“, които са достигнали до нас (а вероятно много жени са умрели с неизяснена истинска същност), са от работническата класа, както и селянки, които търсели по-големи възможности за работа, по-добро заплащане, повече свобода. Съвременниците на тези жени приемали тези икономически принуди, като често ги интерпретирали в по-романтична, хетеросексуална светлина. Широко разпространените през XVIII век балади, възпявали жената-воин, която влизала в битка, за да открие своя любим. Повечето от версиите на тези балади повдигали възможността за сексуална трансгресия, но обикновено разрешавали проблема в последния стих с щастлив брак или друга подобаваща за жена съдба.
Не можем да търсим предшественицата на съвременната „мъжкарана“ („butch“) сред жените, считани по онова време за жени-воини. Както отбелязва Даян Дъгоу, тези жени запазвали своята биологична същност на жени и просто се обличали като мъже. Те успявали да бъдат храбри войници, внимателни помощници и лоялни съпруги – и да бъдат всеобщ обект на възхита. Джули Уийлрайт в своето проучване на архивите, разказващи за „военните девици“, отбелязва как много от тези жени разчитали на съучастничеството на своите бойни другари, за да запазят тайната си. Когато бил изправян пред хетеросексуално предложение, „войникът“ или дезертирал, или капитулирал пред брака на традиционните закони.
Най-близкият родственик на „жената-воин“ била предрешаващата се актриса от сцените на XVIII век. Тази група е съставлявана от пътуващи актриси или даже от просякини с още по-лоша репутация. Повечето от тези жени били отявлено хетеросексуални; единствена лондончанката Шарлот Шарк, която имала доста лоша слава, носела мъжки панталони в обществото. Тя, изглежда, изпитвала наслада от съмненията за сексуална трансгресия, които изпитвало обществото; в своя мемоар от 1755 г. тя бурно декларира на заглавната страница: „Нейните приключения в мъжки дрехи, подвизаваща се под името г-н Браун, възлюбена на една лейди с огромно състояние, която има намерение да се омъжи за нея“. Както и да е, тя изоставя своята автобиография, която прилича на театрална комедия, за да избегне опасните последици от своите деяния. Театралния и военния реквизит говорят по-скоро за моментно, макар и смело сграбчване на възможността, отколкото за постоянна същност при тези жени.
По-обезпокоителни, както и по-трудно определяеми, били примерите за жени, които изглеждали „по мъжки“ дори и след като войните били свършили. Рудолф Декер и Лоти ван де Пол твърдят, че в Холандия жените, които се обличали като мъже, го правели, защото само така можели да си представят любовта към друга жена в условията на съществуващите хетеросексуални парадигми. Ако това е било така, болшинството от толкова рискованите бракове, които сключвали много от предрешаващите се жени, са логични, тъй като те са „последствие от липсата на социална роля на лесбийката, от една страна, и съществуващата традиция жени да се обличат като мъже, от друга“. Въпреки съблазнителността на такова предположение ни липсва достатъчно информация, за да можем да обобщим многото и сложни психосоциални причини, поради които жените са се предрешавали в миналото.
Илейн Хоби твърди, че модерното лесбийско съзнание може да се крие много по-назад във времето, отколкото признават ранните теоретици. Хоби твърди, че типовете лесбийки са ни познати, но моделите, които ги обясняват, са различни. Мъжествените жени произлизат от далечни или залезли цивилизации или пък са притежавали удължени клитори, които приличали на пенис, или били омагьосани или прокълнати от звездите, или ако всички тези обяснения могат да се опровергаят, те може би просто са родени такива. Хоби цитира една история от 1671 г. за една германска търговка, с която илюстрира обясненията за същността на лесбийките, като показва ранното съществуване на човек, чиято сексуална същност се проявява едновременно целенасочено и спонтанно:
„Грета обичаше младите дъщери, ходеше след тях и им купуваше подаръци от пътуващите търговци; тя също използваше държането и маниерите като да беше мъж. Често я мислеха за хермафродит или андрогин, но случаят не беше такъв, защото я разследваха с хитрост и беше видяно, че е истинска нормална жена. Да отбележим: говореше се, че е родена под обърнато, неестествено съзвездие. Но сред учените и начетените се знае, че това е често срещано сред гърците и римляните и по-скоро може да бъде приписано на езическите обичаи на тези народи, отколкото на небето и на звездите“.
Вместо да търсят социално или икономическо обяснение за поведението на Грета, което да подхожда на предрешаващите се жени, коментаторите търсят „есенциалистки“ аргумент, коренящ се в биологията или раждането. Впоследствие това ще бъде „мъжката лесбийка“.
Доста често срещана обаче е „свободната жена“, която избира скандална и разнообразна сексуалност. Нейният външен вид и поведение могат да сигнализират еротичен интерес у жените, но при други случаи като проститутка, куртизанка или любовница тя избира мъжете. Като обект на клюки и порнография, тя неизменно е била обрисувана като консуматор както на мъже, така и на жени. Тази трета категория на осъзнатото лесбийско желание можем да назовем „периодична любовница на жени“. Този тип жена често е била атакувана като опасност за нормалната политическа йерархия поради лошото ѝ влияние върху мъжете лидери. Сведенията за нейните действия могат най-добре да бъдат описани като „порно и политика“, памфлетите, клюките и подобни съмнителни източници описват скандалната ѝ сексуална освободеност. Връзката между сексуалната и политическата девиантност едва ли е присъща само на жените – всъщност либералният либертин Джон Уилкс (1727-1797) е бил обект на ожесточена памфлетна война, свързваща го с прекалени свободи от всякакъв вид.
Най-известният пример на този вид политическа обвързаност е Мария Антоанета, която многократно е била обвинявана в политическо интригантство и в бисексуална неморалност. Въпреки че нейните любовници-жени са били от нейната социална класа, тя също е била обвинявана в любовни връзки с мъже от по-ниски социални прослойки. Много от онези, които са свидетелствали срещу нея, са били решени да унищожат ефемизираната аристокрация и да я заменят с изчистена мъжествена демокрация. На няколко пъти Мария Антоанета е била замесвана в нагласени порнографски заговори, които едва ли са се основавали на историческите факти. Не можем обаче да пропуснем тези документи, защото подобни мъжки фантазии, извлечени от порнографията и висшето изкуство, са имали дълготраен културен ефект върху публичния (а понякога и върху частния) образ на лесбийката.
Четвъртата, с нарастваща популярност, форма на лесбийското желание е романтичното приятелство. Нански Кот документира начините, по които определението за „приятелка“ се е изменило през XVIII век, за да обозначи една избирателна, нефамилна връзка от особено значение. Маайке Мейер в своето описание на приятелството между две известни холандски интелектуалки от края на XVIII век – Бетйе Волф и Аагйе Декен, отбелязва важността от споделяния интерес към знанието, който често среща семейното и общественото противопоставяне като основен момент в романтичното приятелство. Чувството да бъдеш различен, да искаш повече, отколкото искат другите млади момичета, символизирано от любовта към знанието, характеризира много от романтичните приятелства, описани от Фадерман в „Да задминем любовта на мъжете“. Но дори и тук женските приятелства са били здраво контролирани от външните определения за общественото положение. Буржоазното семейство се страхува от всяко чувство, което заплашва да преобърне традиционните йерархии в личен и обществен план. Дисциплината в учението е трябвало да научи жените да контролират любовта си една към друга. На практика, това вероятно е водело до по-голямо желание за независимост и като последствие – до все по-честото заклеймяване на тези приятелства като девиантни.
Елен Маркс остроумно назовава „сафическа приказка“ често срещаният вариант на романтично приятелство, при който по-възрастната жена учи по-младата на сексуално желание и живот; в повечето случаи тази връзка е кратка, тъй като по-младата жена преодолява първоначалното привличане. Степента, до която се развиват сексуалните взаимоотношения в такава връзка, е предмет на противоречие сред учените. Но разказите на участници неизменно включват комбинацията между емоционални и физически усещания, създаващи по думите на Констанс Мейнард (1849-1935), основателка на „Уестфийлд колидж“ в Лондон онази сладка „дълга, дълга прегръдка на живеещата любов, която няма нужда от обяснение“. Участниците наблягат на тоталността на тази връзка, а не на външността на човека или сексуалния акт.
Тези четири форми на лесбийското сексуално желание са обединени не толкова от женското поведение или мислене, колкото от начините, по които мъжете интерпретират женското привличане към собствения пол. От една страна, имаме любопитството, учудването и романтизацията; от друга, имаме ужаса, наказанието и изгнанието. И в двата случая женското поведение към собствения пол остава встрани от мъжкото в обществените диспути. Речникът, използван, за да дефинира тези очевидно отклоняващи се от правия път жени, е зает от класическия свят и подчертава или неестествения акт, или наследствения дефект. Гръцката дума „трибада“ се появява през XVI и XVII век във Франция и Англия като описание на жена, която отърква гениталиите си у тези на друга жена. Доста преди първите сексолози от края на XIX век лекари теоретици прикачат есенциалистка същност към хомо поведението, твърдейки, че трябва да се корени във физиологията на индивида. Най-разпространеният медицински термин е бил „хермафродит“. „Сафическо“ – думата, използвана най-често в мемоарите, дори не е заслужила сексуална дефиниция в „Оксфордския речник на английския език“.
Едва когато жената директно се е опълчвала срещу мъжките приоритети и привилегии, е била наказвана. Но дори и в тези случаи сексуалните отклонения трябвало да бъдат примесени с престъпването в запазените територии на мъжете в религията и политиката, за да бъде предизвикан истинския гняв на мъжката власт. Лесбийската сексуалност остава неспоменавана. Обичайното наказание за жена било публичен бой с камшик и прокуждане. Едно интересно изключение обаче бил случаят от XVIII век със съдържателя на странноприемница Джеймс Хау. Мери Ийст и нейната приятелка отворили през 1730 г. странноприемница в селце на север от Лондон и с много тежък труд и честност успели да просперират. Ийст обаче, позната като Джеймс Хау, била принудена да плаща на някакъв изнудвач в продължение на години. Накрая, след смъртта на нейната приятелка, тя отнесла своя случай в съда и не била осъдена за фалшива самоличност, а изнудвачът бил затворен. Всички запазени документи по случая на Хау говорят за съчувствено отношение. Най-приемливият модел за разбиране на нейния 35-годишен брак е баладата за жената-воин и сведенията сочат, че най-вероятно тя и нейната „съпруга“ са се събрали, след като са били излъгани от мъже. Марджъри Гарбър нарича тази „нормализация“ на травестита „разказ на прогреса“, който оправдава индивида в буржоазния разказ на икономическа борба и социален успех. По ирония, този разказ много напомня на лесбийската автобиография, която Биди Мартин критикува заради нейното гладко движение към себеактуализация.
Това обичайно и привидно безразличие спрямо женските взаимоотношения контрастира с онези случаи, в които жените открито заплашват доминацията на мъжете или на традиционното семейство. Актрисата Шарлот Шарк въпреки лошата си слава никога не е била заплаха за обществото, тъй като тя си остава една фарсова фигура, но многото и разни грехове на германката Катерина Маргарета Линк я отвели в съда за содомия и до нейната екзекуция през 1721 година. Тя се присъединила към някаква егалитарна, оглавявана от жена религия, после приема римския католицизъм, а след това лютеранството. Облечена като мъж, тя се включва в Пруския доброволчески корпус, работи като тъкач и се жени за жена, като прави секс с нея посредством самоделен орган. След като чула оплакванията на дъщеря си, тъщата на Линк и нейният съсед „я нападнаха, отнеха ѝ меча, разкъсаха панталоните ѝ и откриха, че всъщност въобще не е мъж, а е жена“. В своя защита Линк казала, че е била заблудена от Сатаната и че не е грях момиче да носи мъжки дрехи. И двете причини зависят от обстоятелствата. Линк не оспорвала, че е биологично различна или че е родена такава.
Жените, които са отбягвали директна конфронтация с мъжките прерогативи, било то сексуални, било то политически, са се справяли по-добре. Най-известният пример за романтично приятелство през XVIII век са аристократките, наречени „Дамите от Ланголен“, които избягват от заплахите на брака и манастира, за да живеят заедно в отдалечения Северен Уелс. Елеонор Бътлър (1739-1829) и Сара Понсби (1755-1831) имали успех, тъй като и двете имали известни доходи и направили решителен опит да осъществят един щастлив брак в отдалечеността на селото. (Джеймс Хау и неговата „съпруга“ са работническокласовия еквивалент на този модел с тяхната честност, скромност и труд.) С умението си да яздят като мъже и с късите си, напудрени коси те приличали на двама стари мъже, когато седели (те въпреки всичко носели поли). Техните странности били приемани, като и двете имали широк кръг от привърженици. Но въпреки всичко били обект и на клюки. През 1790 г. един журналист описва лейди Елеонор като „висока и мъжествена“ и изглеждаща „по всякакъв начин като млад мъж, ако изключим фустата, която все още носи“. В действителност тя е била ниска, набита и на 51 години по това време. През дългия си съвместен живот двете са пренебрегвали злостни подмятания и коментари, показвайки се интелектуални, десексуализирани и като от друг свят.
Една приятелка на Самюъл Джонсън, известната по онова време клюкарка г-жа Пиоци, прави разграничение, което е типично за века, показвайки уважение към интелектуалните „Дами от Ланголен“ и презрение към сексуалното безсрамие на аристокрацията. В 1789 г. тя отбелязва: „Кралицата на Франция е главатар на група от чудовища, наричащи себе си „сафистки“, които възхваляват примера и заслужават да бъдат хвърлени заедно с мъжките демони, които ги обладават във Везувий. Онзи порок се разраства с часове, докато уважаемите отцеубийци вече не ни плащат… “. Ненавистта към такова поведение, изглежда, израства от политическата омраза към порочната аристокрация и омраза към нейното безгрижие. Въпреки всичко страхът от активна женска сексуалност в лоното на властта е била силна заплаха, ни напомня Мари-Жо Боне. Тя твърди, че обезглавяването на мадам Ламбал, както и осакатяването на гениталиите ѝ от революционната тълпа е опит да се унищожи лесбийското приятелство, а не приятелката на затворената кралица.
3. Деветнадесети и двадесети век: Естествена любов или Femme damnée
С началото на XIX век се забелязват две промени във връзките със собствения пол. Първо – коментарите на мъже за правенето на любов между лесбийки, били те слухове, били те журнализъм или литература, стават все по-чести. Публичните слухове и клюки се преместват от спалната политика на Мария Антоанета към отворено сексуалните, нетрадиционни жени от артистичните кръгове. Вече не само проститутки или жени с добри връзки могат да избират с цената на общественото си положение да водят свободен сексуален живот. В допълнение към това някои жени от средната класа започват да носят мъжки (или просто практични) дрехи. Към 1820 г. откриваме активната мъжествена жена от средната класа из цяла Европа и Америка. Повечето от тях настояват на своето сексуално положение, като същевременно утвърждават правото си да навлизат в предоминираните от мъжете територии като медицината, литературата, изкуството и пътешествията. Докато професионално независимата жена набляга на емоционалните взаимоотношения, бохемите парадират със своята сексуалност. Жорж Санд (1804-1876) е най-важната представителка на първите, а Роза Боньор (1822-1899) − на вторите; не е случайно, че и двете са икономически независими артистки.
По някое време в началото на XIX век се появява облечената като мъж жена – мъжествената лесбийка, чиято основно емоционална, а вероятно и сексуална обвързаност е била с жени – такива като Роза Боньор, за които обществото се чуди от какъв пол са. Впоследствие тези жени комбинират външността на облечената като мъж жена с вътрешния емоционален живот на романтичното приятелство. Мъжествената лесбийка, предшественик на „мъжкараната“ от XX век е резултат от това двойно наследство. Тя отрича театралността на пола и я замества с постоянна същност. Както ще обясним по-долу, тази фигура се превръща в съзнаващия се девиантен „инверт“ в работите на такива сексолози като Рихард фон Крафт-Ебинг, Хейвлок Елис и Зигмунд Фройд от края на XIX и началото на XX век. През 1929 г., докато върви процесът за непристойност срещу книгата на Радклиф Хол „Кладенецът на самотата“, полковник Баркър е арестуван, след като в продължение на десетилетие минава за герой от войната; тя била „женена“ повече от три години, преди да изостави жена си. Романтичните приятелства процъфтяват, според Лейла Руп, сред жените активистки в Националната женска партия, през 40-те и 50-те години на ХХ век.
Нито един от тези познати типове лесбийки не включва това, което сега наричаме „женичка“ (femme) от „семейната двойка“. Подобно на по-младата жена в „сафическите приказки“, тя е приемана само като инцидентна любовница на жени – някоя, която като Мери от „Кладенецът на самотата“ (1928) може да бъде върната в правия път от красив мъж. Тереза де Лаурентис заключава: „Дори днес, в повечето представителни контекстове, Мери би била или бисексуална, или неортодоксална лесбийка. Нейната (хомо) сексуалност не може да се види в последния пример. Освен ако… тя не влезе в полезрението като или с мъжко въплъщение.“ Невъзможността да бъде дефинирана по външност или по поведение затруднява сексолозите. Хейвлок Елис, дефинирайки сексуалния инверт като някой, притежаващ характеристиките на отсрещния пол, не успява да характеризира женския инверт. Както посочва Естер Нютон, той твърди предпазливо: „Те са винаги като жени. Може да се каже, че те са онази група жени, която болшинството от мъжете ще отминат… Доколкото може да се каже, че те образуват класа, те имат истинско, макар и не точно сексуално предпочитание към жени пред мъже“. Може би Елис е усетил, че „женичките“ не са пасивни жертви, а активни участници при определянето на своите сексуални предпочитания. Към края на 50-те години скандални статии определят „женичката“ като консумираща актриса, която мами нищо неподозиращи съпрузи – вследствие тя вече е задминала „мъжкараната“ и се е превърнала в заплаха, която подкопава мъжествеността. Въпреки усилията да бъдат категоризирани, на женските инверти се приписва нестабилност на сексуалната същност.
Неотдавна публикуваните дневници на Ан Листър за периода 1817-1824 г. хвърлят светлина върху самоосъзнаващата се мъжка лесбийка. Нейните записки разкриват, че много образовани жени са имали често тайни връзки с жени като приятна прелюдия преди брака, а и често като дълготрайно обвързване. Листър е на 25 години, когато започва своя дневник и не се занимава да анализира защо предпочита мъжкото поведение, макар това да ѝ спечелва обществената враждебност. Но тя е дълбоко обезпокоена, когато нейната по-обикновена и омъжена любовница е против да бъде виждана с нея в малък морски курорт, защото изглеждала „неестествена“. Листър, която защитава своята внимателно поддържана външност, записва в своя дневник, че „нейното поведение и чувства бяха напълно естествени за мен дотолкова, доколкото не бяха заучени, лъжливи, а просто инстинктивни“. Листър е предшественичка на онези жени, които търсят промяна във външността си в съгласие с душата; тя приема, че нейното поведение е вътрешно и инстинктивно, макар че постепенно и съзнателно е възприела един по-мъжки облик. Нейната любовница, от друга страна, отрича да има прелюбодейна афера с „Фреди“ Листър; икономическите обстоятелства са я отвели в лоното на брака, а емоционалните – в ръцете на Листър. И двата избора са направени под социален натиск, но по никакъв начин не са част от нейната истинска същност. В една самосъзнаваща се двойка две конфликтни оправдания на поведение съжителстват неудобно.
Жорж Санд се е обличала като мъж студент, за да може да седи на евтините места в театъра и след като навършва 40 години, започва да носи неофициални мъжки дрехи вкъщи. Също така за кратък период е лудо любена в актрисата Мари Дорвал; всеки един от мъжете в живота на Санд е бил убеден, че двете жени имат афера само за да го измъчват. Създавайки и репутация на сексуално освободена жена, слуховете се въртят около Санд, предлагайки различни версии за нейната същност. „Санд – както отбелязва Изабел дьо Кортивон – отговаря на мъжките фантазии за поглъщащата лесбийка, за жената, която поглъща слабите мъже и която открива удоволствието в ръцете на жените. Обличането в мъжки дрехи при нея представлява не душата, а нейното доминиращо над всичко тяло. През 30-те години на XIX век във Франция се раждат романите за чудовища, от които лесбийките са едни от най-любопитните. Този генериран образ на сексуалното отклонение се оказал изключително силен и многократно ще се завръща по-късно през XX век в потретите на лесбийките.“
Вече добре познаваме обществения живот на много работещи и с положение в обществото жени от викторианската епоха. Една от най-известните е била американската скулпторка Хариет Хозмър (1830-1908), която е ръководила група от експатрирани артистки в Рим. Шарлот Кушман (1816-1876), американска актриса от периода, често играела мъжки роли и носела мъжки дрехи извън театъра. Тя и Хозмър често яздели нощно време, сядали на седлото по мъжки и следвали хрътките заедно с мъжете. Високо ценената Роза Боньор е имала специално разрешение да носи мъжки панталони при своите посещения в кланици и при разпродажби на добитък, където ходела, за да изследва анатомията на животните. Въпреки всичко тя не се обличала по мъжки при официални случаи. Лилиан Фадерман определя XIX век като апогей на романтичните приятелства, когато жените могат да се обичат без страх от социалната стигма. В Нова Англия дълголетието и еротичните полутонове във връзките между жени, изглежда, са били приети от обществото, защото така наречените „бостънски бракове“ са били често срещани в литературните кръгове; имаме примери, подкрепени със солидни материали от всяка държава в Северна Европа за жени, които правят пробиви в мъжките професии. Повечето от тези уважавани сред обществото двойки са имали един партньор, който е бил социално по-активен, и един − по-пасивен. Английските образователни реформаторки от XIX век Констанс Мейнард и Луиза Лумздън, говорели една за друга като за съпруга и съпруг; респективно като директорка на девическо училище Лумздън очаквала нейната „съпруга“ да подкрепя решенията ѝ и да я успокоява в трудните моменти. Лумздън била често описвана от приятели като буйна, „лъвица“, въпреки че фотографите я представят пред нас като дама от висшето общество, на външен вид приличаща на перовете от своя род.
Мъжествената Боньор е работила много, за да поддържа своето положение и независимост, които характеризират романтичните приятелства. Въпреки това нейните квадратни и изсечени черти и мъжкото ѝ облекло я поставяли в съмнителна категория. Когато френският вкус се отдръпва от нейните творби, тя намеква пред приятели, че критиката е толкова към нейното изкуство, колкото и към нейния живот с Натали Мика. Макар и да била горда със своята андрогинна външност, Боньор ясно е съзнавала всичко и за това твърдяла, че нейната връзка с Мика, а и с Ана Клумпке, е чиста. И Листър и Жорж Санд – едната с пари, а другата аристократка – са били под заплаха от обществена клевета, докато на Боньор ѝ е било нужно общественото одобрение и успеха като художник.
Струва ми се, че преувеличаваме приемането на романтичното приятелство. Страхът от крайност – от свикване или от емоция – може би е бил прикритие за противопоставяне срещу еротичните искания в едно близко приятелство. Гаврата с Мария Антоанета и нейните най-известни любовници-жени е имала политически корени, но това е просто екстремална форма на подобни предупреждения, които откриваме в книгите по етикеция, медицинските трактати и литературата, описващи опасността от прекалено горещи приятелства. Кралицата може да застраши страната; другите по-ниско поставени жени могат да застрашат брачната институция. Печално известният пример с феминистката Емили Фейтфул (1835-1895) предоставя достатъчна възможност да говорим срещу романтичните приятелства. През 1864 г. Адмирал Хенри Кодрингтън иска развод въз основата на изневярата на жена си; в добавка към това Фейтфул е обвинена в отчуждаване на съпругата от адмирала. Хелън Кодрингтън на свой ред обвинява мъжа си в опит да изнасили Фейтфул една нощ, когато двете жени са били заедно в леглото.
Самата Фейтфул първоначално писмено потвърждава, че инцидентът е истина, но в съда отказва да потвърди. Скандалът завинаги я компрометира пред другите феминистки и тя никога повече не успява да си възстанови мястото на лидер, което е заемала като основател на „Виктория прес“ и „Виктория мегъзин“.
През първата половина на XIX век наблюдаваме засилващите се усилия на медицината и правото да дефинират, кодират и контролират всички форми на сексуалност и с това да заменят Църквата като арбитри на греха и морала. Женското девиантно сексуално поведение, било то хетеросексуална проституция или хомосексуалност, продължава да бъде дефинирано от мъжете престъпление, в доминирани от тях език, теории и традиции. Такива тесни термини, като „хермафродит“ били заменени от множество състезаващи се думи, като „urning“ „лесбийка“, „трети пол“ и „инверт“. Френският пионер в медицинската хигиена Александър Жан-Батист Парен-Дюшатле, пише през 1830 г. за връзка между живота на проститутките и този на травеститните лесбийки. И двете представляват възможности и страхове за мъжете, защото всяка една олицетворява активна, независима и неконтролируема сексуалност. Под политурата от научен език, медицинските и правни трактати издават много от същите интереси и склонности като порнографията и литературата.
Превърнало се е в определение, че сексолозите, като Рихард фон Крафт-Ебинг и Хейвлок Елис, не толкова дефинират лесбийската същност, колкото описват и категоризират какво виждат около себе си. Елис вади своите примери за лесбийки измежду кръга на своята бисексуална съпруга и нейните шест приятелки. Всичките други негови примери са или от литературата, или от историята; много от тях са изведени − и това е шокирало − от скандалността на Санд. Подобно на Крафт-Ебинг, той идентифицира лесбийките по тяхното мъжко поведение, като пушене, говорене на висок глас и носене на удобни дрехи.
Карол-Смит Розенбърг отбелязва, че „лесбийките на Крафт-Ебинг, изглежда, желаят мъжките привилегии или толкова горещо, или даже по-горещо, отколкото сексуално желаят жените“. Колкото и революционно да са си мислели, че са техните описания, тези мъже само потвърждават отдавнашното представяне на социалните трансгресии на жените като симптом и причина на техните сексуални трансгресии. Началният биологизъм на едно по-ранно поколение лекари сега излиза на предна позиция. Тези теоретици твърдят, че тялото е първична причина за дефинирането на публичното, социалното поведение. Отдавна познатите описания на девиантната сексуална активност сега се наричат вътрешни характеристики, а не неморален избор.
Няколко исторички феминистки в Британия, под ръководството на Лилиан Фадерман, твърдят, че сексолозите създават климат, който стигматизира неомъжените жени и техните взаимоотношения и пригласят на хетеросексуализма. Други пък твърдят, че сексолозите стимулират формирането на лесбийското съзнание или че въобще тяхното влияние е силно преувеличено. Всички тези учени досега са се съсредоточавали почти изключително върху медицинските дебати, вместо да поставят тези дебати в по-широк исторически аспект. В края на XIX век се заражда армия от състезаващи се идеологии и дисциплини, включващи социалния дарвинизъм, генетиката, криминологията и антропологията; сексуалните взаимоотношения на жените трудно са могли да останат незасегнати от тези науки. В резултат на това женското поведение никога не е било независимо или отделяно от мъжките дискусии на века.
Тази зависимост от мъжкото теоретизиране може да се види в Германия, където лесбийките, въпреки видимата им и активна култура остават встрани от водещите мъжки теоретици – Магнус Хиршфелд (1868-1935) и Бенедикт Фридландер (1866-1908). Първият – физик, работи цял живот за приемането на природните инверти, които той определя като женска душа, хваната в капана на мъжко тяло или обратното, и за анулирането в германските закони на криминализирането на хомосексуалността. Жените, свързани с неговия „Научно хуманитарен комитет“, играят минимална роля в тяхната „Асоциация за законова защита на майките и за сексуални реформи“, която комбинира настоявания за по-добро майчинство и сексуален избор. „Дружеството на особняците“ на Фридландер издига мъжкото приятелство, специално фокусирайки се на „педагогическия ерос“, по модела на „древногръцката връзка“ – „момче-мъж“. Фридландер и неговите последователи поддържат бисексуалността във всички хора и твърдят, че жените са създадени да носят деца, докато мъжете трябва да се свързват помежду си, за да творят култура и да водят нацията. Жените, свързани с това движение, виждат себе си по-близко до природата от мъжете и следователно като носители на духа на Майката Природа. Те също развиват еротизирани приятелства от смесени възрасти, най-добре онагледено във филма „Девойки в униформи“ (1931), в който Мануела в кулминационната сцена е облечена като герой от училищна пиеса и признава любовта си към любимата учителка пред своите съученички.
Към края на XIX век богати и смели жени съзнателно мигрират не само в Париж, но също и в Берлин, Амстердам, Ню Йорк, Сан Франциско, Чикаго и други градове с надеждата да открият други хомосексуални. Те са особено привличани от градове с бохемски субкултури, които обещават на жените пространството да изследват своята сексуалност, своите тела. Необикновено голям брой хомосексуални клубове и барове – преживели времето снимки показват страстта към елегантното облекло на „мъжкараните“ – процъфтяват в Берлин, Мюнхен, Хамбург и други германски градове, атестат за богатата култура на Ваймарска Германия; нито един от тези клубове не оцелява, след като нацистите взимат властта през 1933 година.
Част от очарованието и изтънчеността на живия нощен гей-живот на Германия също така е характерен и за Харлем от 20-те години. Както твърди Лилиан Фадерман, това е десетилетие, в което бисексуалността е модерна, и сексуално по-свободният свят на Харлем привличат едновременно и бели, и черни жени. Богатата А’Лейлия Уокър давала огромни и популярни расово смесени, полово смесени и класово смесени партита; лесбийски „бракове“ се празнували с пищна помпозност. Ма Рейни, Беси Смит, Алберта Хънтър, Джаки „Мамс“ Мабли, Джоузефин Бейкър, Етел Уотърс и преди всичко Глейдис Бентли празнували лесбийския секс. Бентли, звезда в известния клуб „Клам Хаус“, пеела в бял смокинг и се оженила за жена в цивилна церемония в Ню Джърси. Много от блус песните, които тя и други изпълнявали, осмиват мъжките сексуални проблеми и се наслаждават на женската сексуална субективност:
Излязох снощи с банда приятели,
Трябва да са били жени, щот не си падам по мъже…
…………………………………..
Казват, че го правя, никой не ме е хванал,
Е, ще трябва да го докажат…
Но за литературните английски и американски лесбийки Париж символизира свободата. Той вече е бил познат с лесбийската си субкултура благодарение не само на репутацията на Санд, но още на поезията и прозата на такива забележими мъже писатели като Балзак, Готие, Бодлер, Луи, Зола, Мопасан, Доде. В Париж „преминаващата жена“ се явява в лицето на Маркиза дьо Белбьоф, любовница на Колет, или в лицето на Радклиф Хол. Ентусиазмът за изучаване на езици и изкуства продължава. Рьоне Вивиен и Натали Барни взимали уроци по гръцки, за да могат да четат Сафо в оригинал; двете пътували до Гърция и взимали участие в постановки на древногръцки пиеси. Сафическите празненства на Мария Антоанета били съживени в забавленията на Барни. Войнствената солидност на Роза Боньор се трансформира във войнствена нужда да бъдеш разпознат, въплътена в решението на Хол да напише книга за „истинския инверт“. Бохемският свят на Жорж Санд нямал нужда да бъде пресъздаван, защото тези жени са живели една своя версия от него.
Най-шокиращият аспект на лесбийските кръгове от първите 20 години на нашия век е осъзнатото усилие да се създаде нов сексуален език, който да включва не само думи, но също жестове, костюми и поведение. Тези жени комбинирали есенциалисткото биологическо обяснение на лесбийството с внимателно изградено себепроявление.
Партитата, пиесите и маскарадите на богатата американка Натали Барни (1876-1970) са най-известните „творения“. Те са увековечени в самиздатския иронико-героичен епос на Джуна Барнс „Дамски Алманах“ (1928), в който Барни се появява като Еванжелин Мюсе. Макар да е една „образована и остроумна 50-годишна“, тя била „в такава нужда и толкова широко известна със своето гениално перо и толкова уважавана заради своите грешки на езика, че в крайна сметка това ѝ отредило място в Залата на славата. Самата Барни казва: „Мъжете имат кожа, но жените имат плът – плът, която взима и дава светлина“.
Вниманието върху плътта, върху самото лесбийско тяло, разграничава това поколение. Но докато Барни празнува осезаемите наслади на тялото, за Радклиф Хол лесбийското тяло може да бъде проклятие, защото обществото отказва да опознае наследствената му валидност. Без общественото и по-специално семейното приемане себененавистта е неизбежна за нейната героиня Стивън в „Кладенецът на самотата“: „Тя мразеше тялото си с мускулести рамене, малки стегнати гърди и тънка талия на атлет. През целия си живот трябваше да влачи това свое тяло като чудовищна окова, прикачена за духа ѝ. Това странно пламенно и стерилно тяло“. Още повече че съвременниците имат примера на Рьоне Вивиен (1877-1909), напомнящ за психическите опасности на лесбийската любов. Вивиен въплъщава обречената лесбийка, която променя името, религията и тялото си, извиквайки смъртта на 31-годишна възраст с пиене и глад.
Привилегированата Барни декларира, че женското тяло е нейното най-голямо удоволствие, но Хол заключава, че женското тяло, стерилно или плодовито, е нейната неизбежна съдба. И двете позиции всъщност имат сходно звучене, защото и двете отдавна са кодирани от мъжките теории. Това поколение необикновени жени не може да избяга от познатия парадокс, с който все още се сблъскват феминистките, привилегировайки тялото, позитивно или негативно, жените принудително стават участници в един вече дефиниран език и спор. Жените като тяло твърде дълго са били мъжка метафора, за да могат да я преодолеят с едно въодушевено и трагично отхвърляне. Естер Нютон твърди, че избира да опише Стивън като природен инверт, опирайки се на теориите на Хейвлок Елис, защото това е нейната алтернатива на асексуалното романтично приятелство. Всъщност към края на 20-те години на нашия век Хол има много други алтернативи, включително хедонистичното лесбийство на Барни, Вивиен с трагедията, която сама е създала, театралната афера на Колет с маркизата и многото не толкова живописни и моногамни двойки в литературния свят на Париж. За Хол тези жени са или твърде потайни, или твърде показни и следователно твърде близки до хетеросексуалните фантазии за живота на лесбийките. Войнственото изискване за разпознаване на Хол прави природния инверт на Елис най-естествения избор. Този модел, който се опира на вътрешното и следователно непроменимото, дефектното също носи статуса на научната истинност. По ирония, веднага след като женското тяло – специално чудовищното тяло на Стивън – влиза във фокуса на обсъждане, книгата е забранена в Англия. Чак през 1968 г. „Кладенецът на самотата“ е издаден. Книга, която прокламира свободния сексуален избор на жената толкова отворено като „Кладенецът“, е опасна почти колкото самоделния орган на Катерина Маргарета Линк.
Изискването за уважение, за приемане на вътрешното природно различие придобива един вид сексуален аналог сред мъжете, които не са широко приети. Радикалното послание на Хол се загубва, но портрета на Стивън остава. Сложното наследство на първото поколение самоосъзнати лесбийки, експериментиращи и скандални, се разбива в публичната фигура на лишената и извратена femme damnee. Откритото самочувствие и игривост на 10-те и 20-те години не оцелява след съдебния процес срещу „Кладенецът на самотата“. Политически и икономически бурни, 30-те години не оставят много сексуални възможности за жените. Парижката лесбийска общност продължава да съществува, но лишена от своя предишен блясък. Онези, които могат да си намерят работа, трябва да издържат роднини. Самото женско движение изглежда все по-неадекватно на фона на такива идеологии като комунизма и фашизма. За съжаление, трудно се правят обобщения, защото знаем твърде малко за изолираната лесбийка от 30-те години. Характерното за десетилетието класово разделение се засилва, така че лесбийката от средната класа изчезва в тайни партита по къщите, аристократичната лесбийка – в любимите си курорти с минерални извори за експатрирани, а лесбийката от работническата класа може да се открие сред безработните стопаджийки, описани от Бокс-Кар Бърта. Нашето единствено сведение за нейната публична роля е мимолетното ѝ споменаване в популярни психологически книги – като тези на Крафт-Ебинг – които я определят като опасно независима.
Обречената лесбийка е невероятно издръжлив образ. Към 1950 г. всеки знае какво е лесбийка; на нея ѝ е отредена ясно дефинирана роля. Предизвикателството и самотата бележат нейния живот, според криминалните романи. Femme Damnee е разочарована, когато прогресивни приятели ѝ казват, че е просто болна, а не прокълната.
През 50-те години по-голяма част от обществото, както и самите лесбийки, предпочитат предсказуемата фигура на мъжката лесбийка. Романтични крайности, забранени желания и по-крайно социално присъствие са представени от нейното предрешаване в мъжки дрехи. Но както вече демонстрирах, тя също така е продукт на оплетена история, която въплъщава извънзаконното смесено предпочитание, идеализма на романтичното приятелство и театралността на аристократичната игра. Това, което допринася най-силно за нейната идентичност през тези години, обаче е чувството да си роден различен, да имаш тяло, което отразява специфична сексуална същност. Въпреки че американката Джоан Нестле разгорещено защитава нейното значение, Уилсън изпитва чувството да бъдеш жена на жена, като „най-нисшата сред нисшите“ в либералния хетеросексуален свят, в който живее.
Игривостта на предното поколение въпреки всичко не умира напълно. Сега тя се завръща не за да претвори миналото, а по-скоро за да увенчае осъзнаването на хомосексуализма с дефинирани и неизбежни роли или за да си представи един утопичен свят на преобразените жени. Подобно на жените от началото на века, много лесбийки от настоящето са си поставили задача да създадат лесбийски език, да дефинират лесбийското желание и да си представят едно лесбийско общество. Моник Витиг в „Les Guérillères“(1969), „Le corps lesbien“ (1973) и в „Brouillon pour un dictionnaire des amantes“ (1975) представя най-издържания алтернативен свят. Нейното цялостно преписване на историята, в която не се споменава нищо за мъжете, ни дава възможност да си представим женското тяло извън мъжкия контекст. Дори тук обаче нашата история е непълна. В тяхната героична комедия „Brouillon pour un dictionnaire des amantes“ Витиг и нейната съавторка Санд Зейг оставят празна страница за Сафо, която да попълва читателят. „Кучка“, „мъжкарана“, „амазонка“, „вещица“ и такива остарели думи като „жена“ и „съпруга“ са включени. Но „андрогин“, „женичка“, „инверт“ и „приятелство“ липсват. Роза Боньор, която ненавижда строгите правила на пола, странно отсъства от този свят. А какво става с периодичната любовница на жени? Историците се ограничават в своите доказателства, за разлика от писателите, и не създават утопии, но те могат и създават митове. Когато пренаписваме и всъщност пресъздаваме миналото, нима толкова лесно пропускаме онези части от нашето минало, които ни изглеждат непривлекателни или ни объркват? Може (и трябва) ли утопичният език да ни помага да възстановим една история, пълна с противоречия?
Превод от английски: Светослав Тодоров