Отсреща в Албания планината продължаваше да гори. В подножието ѝ светлините на някакъв град примигваха бледи и неуверени. Какво толкова гори по тези голи скали.
Заедно с поривите на нощния хлад ми се прииска да съм там. Да се изсуля между маслините, по нежния креп, между страшните сенки на изкорубените им клони, все надолу по водата. Събличам дрехите и плувам към пожара отсреща, само на километър от острова.
С всяко загребване пламъците се приближават.
Чувам вече плясъка на вълните в непознатия бряг. Отново земя. Свивам се до един тлеещ дънер и дишам кръглата му история.
Събужда ме лай на кучета. Сред дима и утринната мъгла виждам как камъни тичат към гласовете, които ги викат. Между изгорелите храсти се мярват първите чалми… Оставам още миг там, при дървото, стоплило измръзналото ми тяло…
Подпалените Албански планини. Колко неподходящо място за бягство.
Рано сутринта все същата тъмна сянка в очите им, когато поискам да остана сама.
ПОДАВАМ на тънки филийки моето време.
Сумтят одобрително,
потупват ме и се оглеждат за
ОЩЕ.
Изпращам ги, натъпкани в джипа за поредното скитане из жегите, и се надвесвам над писмото, което пиша вече трета седмица. Писмо с продължения, което пак няма да изпратя, ако се привържа. Постепенно в ритъма на ръката ми светът се подрежда.
Пиша от върха на Корфу, на терасата на стара къща, сред високи кипариси и магарета с повредени тъжни тръби. Мястото се нарича Лафки. Неделя е и откъм малката църква на хълма се точат грегориански песнопения. Цикадите, без да изчакат, блъскат оглушително своите брони. В паузите от първия етаж се понася лек Шопен, бъбри Скарлати…
Момчето на хазяйката свири. Маслини и пиано…
Нощем играе комар из казината на Керкира. Връща се и без панталони. През деня свири гузен. По залез слънце двамата с майка си пушат на нащърбеното стъпало, останало от някакъв храм. В краката им се въргаля морето и едроглавото куче Плутоний…
Изпод терасата се прокрадва миризмата на пържени картофи.
– Ела, море…
Не мога да устоя…
Ям домат от градината, лука, чушката, маслините, виното, сиренето, яйцето… Майката и тя, родена от тукашната земя, побутва пръстените съдове… Скарлати… Как се свири на тази миризма… Не му пречи.
Следобед ще ида до изоставеното. Казват само кафенето работело. Едно кафе и ще оставя вятъра да си играе със зеленото шалче.
Вчера бяхме тръгнали занатам, но притъмня и се върнахме. Стигнахме до една самотна къща, на която пишеше – Албанци Малака (чекиджии), не влизайте! До стобора умряла овца, пред входа на къщата хербаризираният труп на кучето. В градината следи от зеле, домати и кошери. Действащи. Срещнахме един овчар. Отдалече изглеждаше, че лети, пуснал свободно краищата на ризата. Дълбоките води на очите му. Ангел с уокмен.
Изчервявам се, като ме заглеждат. Свеждам поглед. Иначе се чувствам прекрасно. Нали знаеш, когато слънцето и солта те ощавят и гърдите се изпънат като медни щитове.
Чувам плющенето на копринения ми потник, съвсем избелял от врелия вятър, когато поемам пътя към изоставеното…
Предвкусвам удоволствието от появата на първите покриви, спокойствието на пустото село, което ме чака. Ще бродя из препечените му къщи, с избелели зелени прозорци и жълти врати. Като че ли обитателите преди малко са си отишли и има бележка кога ще се върнат и какво да не правя в тяхно отсъствие…
Пътят следва стръмния склон, на места се надвесва над пропасти, приспали морето. Спирам, за да поема красотата, така необхватна, до следващата издатина на пътя, откъдето гледката се отваря още по-ексцентрична.
Неусетно вятърът е утихнал и всички звуци са се стопили. Опитвам да ходя по-безшумно, но не е възможно. Всяка стъпка ме отдалечава от Лафки. Започвам да тичам. Но камъните така громолят, че вече съм само уши с бумтящо сърце.
Егати удоволствието – сама на някакъв загубен път… Можех да взема пърдящата змия или някое от момчетата… Ако имах къса двуцевка. Да стрелям. По кого? И откъде се взе този страх?
СТРАХ.
От носа ми шурна кръв. Подпрях се на скалите и загледах небето. Толкова рядко го правя. Прииска ми се да чуя… звън от часовникова кула, някакъв припев и тънки удари за часовете…
Страхът на домашната котка. Като белег.
Все пак приятно бе така с вдигната глава…
Вчера като се прибрах от сутрешното си къпане видях майката на пианиста да дърпа опашката на смок, шмугнал се в дувара. Дълъг и тлъст. Но нали змията не се връща назад, накрая просто се скъса на две и жената се строполи с извиващата се половина в ръце.
Ако всеки ден ровех тази земя, ако я берях, ако се вслушвах в дишането ѝ нощем…
Широкият замах, с който запрати остатъка от туловището, изми си ръцете и запали цигара между цветята при входа, мърморейки нещо замислена…
Или пък това беше оня страх, който издънваше пода, когато го чувах да казва: Искам да стана и да изляза. Да се кача в чуждата кола на някакъв чужд човек, който да ме откара в моя дом. Да си легна в леглото и да се събудя в СВОЯ ЖИВОТ.
Ужасът, че не присъствам… Никъде не съм изброена. Задрасквайки ме, ми отнемат и моя живот. И още докато слушам, увисвам на дръжката. Все още има надежда, докато вратата не е захлопнала. Още съм в този свят, не в моя. При чакалите и завистта на малките хора.
Страхът на реброто в повече… За кой ли път подобно на гълъб, запътил се право нагоре, високомерно си мислех…
Винаги изненадващо ярка, моята собствена кръв и познатия, втвърдяващ се всяка секунда инат. Отдалеч още чух ръмженето на камионетката, която се задаваше откъм Лафки. Да помоля да ме откарат до изоставеното. Да се върна. Твърде лесно бе всичко да свърши така. Лесно като предателство.
Отфуча. Въпреки че човекът на два пъти се обръща. Сред праха се почувствах отново член на цивилизацията.
Слава богу, да се страхуваш също омръзва. И точно там, на завоя преди изоставената къща, щръкна овчарят. Със слушалки в ушите. Заплете крака и отмина, промърморвайки – Ясу. Отдъхнах си, като че ли причината за страха ми отмина.
Взех бързо завоя. Къщата се показа. Тогава го видях: пресече пътя, изкачи стръмнината и хлътна през една от издънените ѝ врати. Приличаше на овчаря, същата развята риза, като че ли същите панталони… Явно веднага след срещата бе драснал напряко през склона и ето го – тичаше, без грижа дали ще го видя.
Все пак продължих. Тогава иззад къщата изскочи камионетката и тръгна към мен. Напрегнах се да видя дали вътре са двама. Беше сам. Спрях го. Where is the other? Не знае английски. Значи другият беше останал. Не? Да? – Ясу. Каква глупост, вместо да се метна отпред… Да призная, че се страхувам? Твърде близко бе вдъхновеното тръгване.
Продължих да вървя.
Само да задмина тази къща. Тогава се сетих, че след два часа се стъмва, а назад имаше най-малко час. ОНЗИ Е В КЪЩАТА и какво пречи да ме последва?
Рязко свърнах по същата пряка пътечка, по която той беше минал, и докато буквално се свличах надолу по склона, видях торбичката му в тръните. Вече не ме беше срам.
Виках и махах към камионетката, която още се виждаше. Краката ми едвам се удържаха в ставите. Бягах. Изпод ботушите ми хвърчаха камъни. Не се и оглеждах. При кариерата спрях.
Имаше нещо нередно.
Опитах да чуя, но само тялото ми се блъскаше в сърцето.
Отдясно съвсем близо пропастта мълчеше, глътнала сини топчета, морски джунгли и хората в белите яхти.
Планината от камъни се люшна и спря… Тихо. Погледът ми се мяташе по разтрошения склон. Аз ли го събудих? Лавината се понесе към мен. Господи, ще ми пресече пътя за връщане.
Хората, ръфали планината си бяха отишли, оставяйки чудовищата на огромни машини, така заплашителни, без никой да ги владее. Бяха ли празни? Взех камък и извита за битка пристъпих. Като отминах последния, се затичах.
Спрях чак пред селото.
На пътя една кокошка с червен парцал на крака се поклащаше леко, зашеметена от жегата. Къш. Къш. Прижумя с едното око и пак се унесе. Чак като я фраснах с камъка, който още държах, тя изцвили и скочи в храстите. Погледнах назад. Пътят мълчеше.
Той не беше свидетел.
Дънките ми лепнеха тъмносини. Поизбърсах се и влязох в първата кръчма още при входа на селото. Поръчах голямо и сода.
Извадих овлажнелия тефтер и хванах писалката.
Какъв страх, какъв страх…
Отпивам от чашата на големи глътки и продължавам да пиша…
Уиски със сода. Блаженство между мухите, старците шляпат карти. Църква, деца и слънцето, заседнало в леда.
– Енгилезе, французе? – протягат вратове.
– Булгаро.
– А-а, кало.
Поръчах си още едно.
Така е хубаво животът да е ПИСМЕН.
Бабичката носи, приглажда масата, гони мухите, усмихва се кривогледо зад очилата. Вижда, че смуча содата направо от кутията, и ми подава сламката, която не съм забелязала.
Чакам да мине овчарят, да му обърша един.
Дали ще мине оттук?
Ще го ритна в гъза гадното копеле. Така ме възбужда това питие.
Може само да е искал да види къде отивам. Но аз бях вече готова – и да не се беше явил, пак щях да си го измисля.
Стана студено. Платих логаризмото (сметката).
Тръгнах, обаче имах проблем със земята – не беше там, където си мислех. Може би просто е искал, опрял чело на стената, на печена мазилка, на мирта, на мащерка и само с горната част на носа мършата… По стръмното след колана… Да гледа – раменете, макар отдалече – един кичур… Докато целият се втвърди и плисне благословеният дъжд. Могъщ като Бог на върха, проснал морето и сушата. Бог, влюбен в простосмъртна. Преди да нахлуят побеснелите кучета – пратеници на Зевс, разгневен от този съюз.
В лицето ми грозно хъркаше куче с глава като шкаф. Храмът пак се продъни. Плутоний никак не любеше пияници. А и бях пристъпила ритуалното спиране, след което той пропускаше госта. Докато търсех дробовете си в петите, смехът изригна толкова странен, че Плуто, учуден, приседна. Наостри първо едното, после другото си ухо: …кланя се, вие и кудкудяка, сега пък потече вода от очите ѝ… солена, вече не шава.
Ще ида пак до месаря.
Корфу, 1994 г.