Андрей Кулев: Роден през 1973 г. в София. НХГ, „Литературна академия“ , бр.1/90, ХА, НАТФИЗ, MTVGау, Павел`s daddy.
Бел. гл. ред.: Един от дванайсетимата основали през 1990 година „Ах, Мария“, списание за литература и други наслади. Художникът му до наши дни. Уникална публикация в историческия бр.1/1990 на списанието му.
Андрей Кулев
АЕРОПЛАН И АВРОРА
Имаше един такъв момент, в който нямаше нищо, а когато вече имаше, ТЕ стояха на брега на реката и гледаха как минава времето. ТЕ отдавна бяха сменили часовниците си с компаси.
ТОЙ спеше. ТЯ по-често. Когато не спеше, ТОЙ Я пазеше. Неясно защо и от кого. Спяха в корените на дърветата. ТОЙ правеше легло от мъх и Я галеше по гърба, докато усети равномерното ѝ дишане и съня, който идва, за да Я отнесе някъде…
С изгрева ТОЙ ставаше и целият облян в утринна роса, береше горски растения. Бе научен да ги разпознава само в ранните часове на деня, когато маранята започва да се вдига лека-полека и нощните птици заспиват, приспани от светлината. В току-що откъснатата и още сълзяща кора от дъб ТОЙ носеше горските растения: боровинки, коренчета, ягоди, специални зелени листенца от дърво, растящо единствено там, където свършват зелените поляни и започва снегът.
ТЯ се събуждаше от шума на листата и със затворени очи отваряше уста, за да може ТОЙ да ѝ подаде много нежно първия плод.
Денем ТЕ бяха много заети: ловяха пеперуди, пускаха хвърчило, което ТОЙ направи от ризата си, къпеха се в реката, ловяха риби и след това ги пускаха. После уморени и щастливи сядаха на пясъка и ТЯ ГО учеше да пише непонятни за него думи.
ТОЙ Я гледаше в очите и се чудеше какви ветрове биха довяли това прекрасно нещо, което драскаше с пръст по пясъка чертички и после ГО караше да ги повтаря, а ТОЙ седеше прехласнат и повтаряше.
Така живееха те двамата, някъде там между момента, в който нямаше нищо, а след това се появи Любовта.
Така живееха ТЕ, сред неясните очертания на младите континенти, някога, в онова далечно време, наречено „Началото“, когато тялото Ѝ беше все още непознато и с устни ТОЙ любопитно се разхождаше из красивия пейзаж на нейните клепачи.
Незнайно откъде кацаха нежни и плахи целувки като птици, открили съвсем случайно способността си да летят.
Това беше време, в което, колкото и близо да се намираха един до друг, думите, които ТОЙ отправяше към нея, летяха през океани и поля, носени от пощенски гълъби – бавно и малко несигурно…
Той, усмихнат, я наричаше Слънце мое. Тя свеждаше поглед и тихо си мислеше: „Щом ме чака, значи ми трябва часовник, може би?“. И каквото и да си говорим, това бяха весели години, в които дъвченето на бонбони по цял ден беше занимание, по-важно от всички останали, и усмивките слизаха от лицата само тогава, когато трябваше да се каже нещо сериозно от типа на: „Защо пък да не хапнем някой друг захаросан бръмбар, а?“, и дори тогава, в тези жизненоважни моменти, ТЯ не сваляше усмивката от лицето си, а ТОЙ съсредоточено се залавяше за работа, защото тези бръмбари не бяха обикновени, тези бръмбари живееха в захарната трева, която растеше под водопада – там, където падащата вода докосваше спокойната и в кръговете при удара се отразяваше точното разположение, и трябваше око, свикнало с пречупването на светлината, за да разбере местонахождението на тези странни и толкова вкусни създания. Те ги нарекоха захаросани, защото бяха досущ като онези, истинските, летящи точици, от които ТОЙ често Ѝ правеше гердани.
Винаги когато Ѝ омръзнеха, Тя ги пускаше да отлетят.
Те често се връщаха и кръжаха около НЕЯ като планети около слънцето, топли, неоткрити… Понякога птиците долитаха с тревожната вест за избухването на някоя страшна и далечна война. Тогава ТОЙ се изправяше замислен и започваше бавно и много внимателно да облича сребърните си доспехи, които през останалото време на годината служеха единствено за огледало. Това бяха най-тъжните моменти в НЕЙНИЯ живот. Тихичко, без глас, ТЯ плачеше свита в хралупата на една голяма мечка, която ТЕ бяха кръстили Айсберг заради белия цвят на козината, а и за краткост (цялото ѝ име бе Айсбергина Де Ла Кристофор Колумбос). Айсберг беше добра мечка със странна предистория – като малка се бе качила на огромно парче „Топяща се скала“1 и без да разбере, бе прекосила цялото „Океанско море“, владение по това време на нейния близък приятел и пръв любовник Кристофор Колумб. Като губернатор на всички води, включително и леда в нашите питиета и небето над тях, Крис, както ТЯ галено го наричаше, ѝ бе подарил няколко звезди и ги бе нарекъл съзвездие „Голямата мечка“. Те често си пращаха писма. В последното ТЯ започваше с думите: „…Ех, и ти побеля, мой храбри мореплавецо и мой единствен… “ – по-нататък не се сети какво да пише и затова продължи „…единствен, единствен…“. Но толкова за предишния бурен живот на Айсберг. Сега тя държеше в прегръдките си плачещото момиче и бършеше с опакото на лапата си сълзите Ѝ.
Така двете прекарваха времето, през което НЕГО го нямаше. А когато се върнеше целият в рани и почести, ТОЙ тихо лягаше в скута на СВОЯТА ЛЮБИМА и с дни разказваше за преживените битки. Понякога и Айсберг сядаше до тях и слушаше. Но сега бързаше: „Ще ме извините, но имам среща с Крис в средата на морето.“ „Мога ли да се огледам в ризницата ти? “ „Добре ли изглеждам?“ „Надявам се, ще ме разберете?“ – и изчезна. Така живееха ТЕ и ако някой някога каже: айсберг потопи „Титаник“, знайте това е била Айсберг, забързана към своята единствена любов.
А когато паднеше виолетовото покривало на нощта и малките камъчета изглеждаха като бисери на лунна светлина, и реката, сякаш огледало, отразяваше света, слагайки го в рамка, с двата си бряга, тогава, в онова далечно и поетично време, ТЕ седяха на пясъка и хвърляха камъчета във водата и от концентричните кръгове, които се образуваха на повърхността, се роди виртуалната реалност. Тогава ТЕ и не подозираха, че след време разместените пластове на образа ще обърнат всичко с главата надолу и ще накарат хората да повярват в правенето на любов без допир.
И ето ги, стоят на брега и хвърлят камъчета в реката, която тече към извора си бавно, и се превръщат в деца.
1 айсберг – топяща се скала – Бел. авт.