Борис Роканов: Роден на 12.11.1961 г. в Кюстендил. После издал стихосбирките „Предчувствия“, „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1989; „Моята игра“, Свободно поетическо общество, С.,1993; „От Б до Р“, Христо Ботев, С., 1994. Преди това публикува за първи път в алманах „Море“ (1982), поканен от Недялко Йорданов. Оставил своето име (Б. Р.) като издател на едно от първите литературни списания в капиталистическа България (след Десети ноември`89) „Прилеп“, излизало през цялата 1990 година в Кюстендил. Поет бохем, скаран с граматиката, прокълнат да пише.
Бел. гл. ред.: Публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999).
Борис Роканов
КОФИ
Кофи,
кофи необятни – синева се стича по ръцете –
този чехъл от стената вика.
Кой е този мръсен чехъл, който вика?
Умрелият възкръсва в кръст пресипнал,
от шишето с празно дъно, от небето се повдига:
ниско,
ниско в хвърчилото прозрачно
изтънели звуци дишат и издишат, преброени
с пръсти по краката.
Искам да възпея този плъх
на ужаса
и във хармония, която разноцветно се прозява,
спукана по семената със всичките кибрити нереални.
Искам да рисувам по телата на децата
възклицания
и лозунги
с червени букви,
по телата на блондинки и брюнетки,
оставили дъха си в мазилката –
ще рисувам надписи на стените,
безкрайно дълги и съвсем първични.
Искам моето безсмъртие да е родено,
преди да съм роден самият аз.
ПРИЛЕП
Когато нея зърнах на паважа,
надвесена и хвръкнала високо,
погледнах я през гъстите си вежди,
през мигналите мигли,
през дланта си:
Каква е тази плът, която ме постига,
минала на косъм,
стигнала до Бога
със крилца и тънки дрешки.
„О кофти, кофти“ – гадно ми е вече
и сърцето ми товара неин не побира,
а сълзливото небе
със едрозърнестите капки
ме гази и ме сипе,
стаята ми свети,
красотата страда – няма красота
и после
всичко ще се срути,
дори и мишките ще станат хора
и като ангели ще полетят.
НЕКА ТИ НАПРАВЯ
Нека ти направя тъмно минало
и със него ти ще оцелееш,
нека ти направя малко жестове опиянени,
нека ти направя ураган и топъл вятър,
аз искам да те изкрещя внезапно, да те изрека
с напевни думи –
сандалите на лятото подскачат
и фльорцата вода се чувства огорчена –
мъглата, паднала на педя от крака ми,
с белия саван обвива всичко живо,
а образът ти, образ до полуда, от плочките отскача
и странно ме привлича
с мистичните си физиономии и загатнати портрети
на лелка, на подпухнала готвачка,
на принцеса,
станала отново Пепеляшка, на момиче с ореол
от лесни тайни, на пийнала Снежанка и – какво ли още? –
Сега да те представя на блудстващите рими
и да те облея с моите кошмари:
Момиче, кокиче, добиче, сестриче или братче на поета,
стигнал пределите на любовта –
това си ти това си ти това си.
Нека ти направя тъмно минало…
На устните ти подражавам и се пристрастявам бавно
към гласа ти –
сега да преживея зимата
и времето да надживея
със спомена за всичките жени
радостни от слабостта ми
и още повече да дрънкам глупости
и глупаво да споря за изкуството
на птиците безсилни
излегнали се на гърба на вятъра
на вятъра напомнящ мойте чувства.