Мариела Сотирова: Здравейте! Читателка съм на „Ах, Мария“ и се радвам, че има такова българско списание. Поздравявам ви!
Събрах кураж да ви изпратя един мой текст. Можете да го публикувате, ако прецените, че става.
Желая ви много успехи за в бъдеще! С приятелски поздрав!
Бел. гл. ред.: Това писмо, както и разказа под нея (моята бележка – бел. моя) не са мистификация. Авторката е от Добрич и пише готино. Т. е. публикуваме я с удоволствие, което пък значи, че ще ѝ е за първи път на страниците на списанието (1999).
Мариела Сотирова
ЕДНА МОЯ ВЕЧЕР
Щастлив съм на влизане в кръчма и на излизане от кенеф.
Бях двойно щастлив, когато излязох от кенефа и влязох в кръчмата.
Вътре, както винаги, кръвясалият касапин, зидарят във варосан син комбинезон и бакалката със задник като канара.
Седнах на терасата. Поръчах отлежала ракия. Друго няма.
От малък си поръчвам сам. От меню на меню – научих се да чета.
Отлежала се оказа салатата. Както винаги.
Кръчмата е само една. Посещавам я редовно. Казва се „Небесно царство“. Собственикът май е поп. Казва се Ангел. Викат му Дявола.
И сервитьорката е само една. Само като ме погледне, замирисва на подпалена гума. Посещава ме редовно. Напета. С още по-напети цици. И три херпеса. От няколко седмици има херпесна епидемия. Всички жени са болни. Не могат да си отворят устата. В града цари странна тишина.
Седя сам и зяпам.
На площада кучетата си душат задниците.
Залезът е приказен.
Коя ли дата сме?
Минават три момченца. С избелели черни фланелки с щамповани черепи. Изтъркани джинси, кожени превръзки на китките. Дълги, гъсти като перуки коси.
Представям си ги след двайсет години. Плешиви бачкатори. Отчаяни. Зли. С шкембета. И върлуващи копелета. Около изрусени кокошки. Ще бъде първи юли и по радиото, между два марша, някой ще се сети да пусне„Джулай морнинг“…
Младостта ми се обажда като дърт ревматизъм.
Настоящето все по-бързо се превръща в минало. Като забързани субтитри.
Задава се напомпан терминатор. Мускулест. Мускусен. Сяда при поетесата с фибичките, на масата зад мен. Естествено. Тя пък плете. Още по-естествено. Две на лице, три наопаки, куплет, свивка. Казва, че си плетяла сутиен. Хубав, стегнат. Старият ѝ бил наследство по майчина линия. Щяла да го сменя преди качване. В автобус, кола, трамвай, креват. Ако случайно станело произшествие, да я намерят с новия. Така да я запомнят читателите. Дупчи с куките като бесен катаджия. Патетичен сутиен се заформя.
Отдясно стоят тримата с куфарите. Облегнати като на ялтенска конференция. Продават си разни неща. Ядрени бойни глави. Сега са вперили безсмислени погледи в гоблена с котенцата. Знам ги. След малко ще започнат сезонната разпродажба на ракетите земя-въздух и шкембе чорба в консерви по 300 грама. Чесънът отделно. И тримата са хвърлени в дълбок размисъл относно мамката на живота.
Някакво бебе се учи да ходи. Има пухена коса и голяма рокля. Търси писето.
Кой ли не го търси.
Отляво влюбени дискутират:
– 25!
– 25?
– 25… 125?
– + 5
– %?
– %!
– 25!!!
– %?
– %.
– + 125 х 5.
– 45.
– 1025.
– 1000 000 000 025.
– %?
– %!!!
Питагорейци. ЕКГ-то на влюбените им сърца е линейно геометрично. Синускосинус. Абракадабра.
Бебето вдига роклята си на главата. Пикае право.
Гръмва истерично „не“. В ауфтакт. „Защосенапиканапикасезащо какможекаккккккакнепикайчувашличакайнечувашлинепикаааааайне!“
Пикай, пикай! Няма нищо по-чисто от пикличка в рокличка.
Чу ме. Тича и пикае. Плюнчи се. Бърка си в носа, устата. Премигва.
СМЕЕ СЕ.
Красиво.
Един от тримата (с) куфари набръчква слонесто лице в подсмивка, протяга се и сграбчва бебето. Намества го до шкембето си и изпръхтява в лицето му:
– Ти какво искаш да имаш, като пораснеш? ВАНКА?
– Ван-ка бан-ка бан-ка.
Вин-бан-бон. Дин-дан-дон.
Отпред минават гипсирани трудещи се. Пръстите на краката изпод гипса приличат на при-щипана, издута до пръсване кървавица. Гипсът е строителен. В болницата отдавна няма друг. Някои са целите в кофраж. Цялата бригада паднала от Балкона. Балкона е градският мраморен небостъргач. През пет минути от там пада по нещо. Цукала. Хора. Кофти място. Някои му викат „козирката“. Не знам защо.
Млад мъж с метла на рамо се върти около мен. Има големи метли, малки метли. С най-малката си разресва мустака. Около кръста му са плътно наредени шарени метлички. Прилича на брадясала хавайка. Носи черни книги със златен кръст отгоре. Приближава се и ми предлага една. Отказвам. Предлага ми метла. Пак отказвам. Недоумява какво бабината си искам.
Нещо заплициква в ушите ми. Редовната еснафска музика. Пияни студенти я заглушават от време на време. Уригват се на смях.
Ухае на липи. Балкона ми пречи да видя луната. До крака ми меко пада шишарка. Тъмносиня лятна вечер. Щурци. Вечер, изтъкана от свирки на щурци.
Слушам, докато се смаля.
Ставам джудже в страната на Гъливеровци. Намирам се в сърцето на световната централна гара. Край мен пристигат и заминават миниатюрни влакчета, надуващи свирки на щурци. Гарата е пълна с паникьосани джуджета, търсещи своя влак.
Само аз знам, че влакчетата са играчки на великани и акселерираните им деца.
Само аз не бързам заникъде.
Оставам заслушан в гъливерската лятна нощ. Тъмносиньото е техният телесен цвят. Луната е тяхното слънце, надничащо иззад нечия наведена глава на гигант.
Гигантът е приведен, загледан тъжно в малките влакчета. Може би му е мъчно за времето, когато и той е бил джудже.
Бездомно куче дреме в пресъхнала локва под руини от трабант. Поглежда ме. Заглежда ме. Хипнотизира ме.
Какво ли ще стане с мен, като умра?
Ще се рея. Ще се вмъквам изпод снимките на некролозите си. Ще използвам бившите си очи, ще прочета бившето си име. Ха-ха! Какво звукосъчетание! Абсурдно! Ще гледам как сериозно се щурат живите. Умиляващо детинско щуране. Аз ще съм пораснал за тази игра. Макар че от време на време ще ми се пийва. Хапва. И ще грея на спомена за напети цици като премръзнал негър около подпалена гума.
Някаква птица се изкъква в чашата ми. Разплисква.
Поглеждам сервитьорката.
Пристига духовата музика. Музикантите се разтакават от сутрин до вечер и току приседнат пред кръчмата. Половината свирят, другите обръщат ракиите. После се сменят. Често остават само чинелите.
Въздухът бавно става белезникав. Сгъстява се…
Не може да бъде!
Балерини!
Неземно грациозни балерини! Откъде са се взели? Или халюцинирам? Не, сега разбирам. Днес се открива международният балетен конкурс. Тържествено, с духова музика.
Дребничките момиченца сякаш придържат на главите си невидими кошници с плодове. Или може би с риба? Развалена? Не знам.
Скупчват се, говорят възбудено. Развяват тюлени поли на закачалки. Вирват брадички, упражняват движения.
Красиво.
Аз съм тромав и непохватен. Всичко е тромаво и непохватно. Уродливо и прегърбено.
Внезапно прогърмява. Просветва светкавица. Земята става огромен екран. Започва чернобял кинопреглед. Стар. Забравен.
Истински.
Най-накрая дъжд.
Вдишвам животински.
Мирише на новородено. Мирише на чисто, прозрачно, призрачно. На плазма. На душа, миг преди дълбоко замразяване. Мирише отвъд мириса. Дъждът тихо онанира. Прозрачният въздух минава през мен и изпарява циреите. Мръсотията от тялото ми се излива на струи в нощните сенки. Превръщам се в марля, във фина цедка, задържаща само молекули лунно шампанизирано удоволствие.
Балерините отдавна са изпърхали нанякъде с натежали мокри крила. Сам съм. Химически разтворен. Черно-бял. Лунен. Адски. Аз самият. Музиката е като досаден отче – изповедник. Нямам грехове. Продължавам. Ромоля като дъжд, трещя като гръмотевица. Като неонов прожектор осветявам всичко пред себе си. Кучешки фекалии, стичаща се слюнка на травестити, мъртвешки лица в мъртвешкия кошмар на живите. По-живи от мен, по-мъртви от мен. Животът ме е напил и обладал като евтина курва. От оргазма съм настръхнал и вкаменен като корал. Бременен като мъжко морско конче.
Вали.
Отнякъде идва усилващ се тътен. Ту-ту, ту-туп. Аритмия. Градът на линейно геометричните влюбени сърца страда от сърдечна невроза. Някой дъни вратата на кръчмата. Закани, ебани майки, предсмъртни викове. Редовното меле в редовен час. Сирена в далечината. Кънтящи стъпки.
Тишина.
Труповете са наредени на стълбите като разнесено сутрешно мляко. По разписание пристигат от моргата. На абонамент са. На задното стъкло на катафалката има залепен предупредителен надпис: „Don`t worry, be happy“. Щом го видя, значи е време да тръгвам.
Ставам на въздушна възглавница. Може и да съм пиян. Някаква боклукчийска кофа се разхожда като асансьор по хранопровода ми. Имам чувството, че съм изял кило медузи в сос от негасена вар.
Отивам си.
Увеличаващата се доза на годинките ми действа все по-невролептично.
Лягам си.
Някой ме хваща през кръста и започва да лъска с мен паркет. По диагонал – горе дясно, долу ляво.
Пиян съм.
Добре все пак, че не го циклят. Паркета.
Не мога да взема душ. От него вместо вода тече електричество. Техникът каза, че не бил добре заземен. И с кафеварката е същото. Само от бирата не удря ток.
Краката ми са епруветки, в които се утаява дървовиднонишкова умора. Ноктите ми са отекли. Тялото ми е начукана пържола. Носът ми ще експлодира…
Кофата за боклук в хранопровода се е превърнала в двигател с вътрешно горене. Не може да запали.
Сънят скача с ластично въже. Потъвам надолу в бездната, почти заспивам и изведнъж се изхвърлям нагоре и отварям ужасено очи.
Накрая заспивам. Като корнишон. Сънувам килия за разпит с шупнала мазилка. Електрическа крушка виси на прокъсана жица, която искри и причаква жертви. Чакам Арлекин, той не идва. Вместо него се появява един пъпчасал бодлив език и гърчещ се маркуч от прахосмукачка. Преследват ме. Бягам из влажни, мухлясали подземия.
Друго няма.
Среднощно пиян съм, а вече е сутрин. Светът е гаден понеделник, а аз – петъчна вечер. Само една сериозна дума и ще задрайфам. Ще запея като водосточна тръба след снощния дъжд. Отнякъде мирише на лайна. Откъде ли?
Да, от устата ми.
Драйфам в кенефа до вечерта. Щастлив съм на излизане от кенеф и на влизане в кръчма.
Ще бъда двойно щастлив, когато изляза от кенефа и вляза в кръчмата.