Палми Ранчев: Усмихвам се подигравателно, стане ли дума за „ръкописи в чекмедже“. У нас нямало такива произведения. Упрекът е към авторите, строили къщурки от дули според предписанията на идеологическите архитекти. В спалнята – партията кърмилница. В кухнята. Кабинета. Близкия парк. И по улицата. Навсякъде. Нямаше къде да пишат за чекмеджето. И нямаше заради какво. Не се изплащаха хонорари. Нито се сключваха контракции. Но извън така наречения съюз на писателите. Далеко от парадните му двери. Там някъде се раждаха други писатели. Акушираха си и се отглеждаха сами. Както и трябваше да бъде. И е вярно, че у нас нямаше ръкописи, които да чакат по-свободни времена. Такива ни бяха писателите. И разбира се, техните чекмеджета. В други чекмеджета, ама съвсем други, отлежаваха също така други писатели. Повтарям: не ръкописи. Писатели в чекмеджета. Аз съм един от тях.
Бел. гл. ред.: Палми Ранчев е роден 1950. Първата му публикация – 1976. Издал е стихосбирките: „Манхатън, почти събитие“, „Хоризонт“, С., „Хора и неща“, „Хоризонт“, С.; сборниците с разкази и новели „Улични игри“, „Хоризонт“, С., 1994, „Трудно дишане“, „Хоризонт“, С.; и „Шапката на скитника“, „Свободно поетическо общество“, С., 1996, „Неделен обяд“, „Факел“, С., 1997. Пише в чекмедже. В „Ах, Мария“ публикува за първи път (1999).
Палми Ранчев
НЕ Е СЪЩОТО
Няма да се задълбочава – само ще гледа.
Гърдите – високи са. Остро стърчат
под пуловера. Ако няма сутиен – добре
стърчат. Надолу – прескача няколко
степени. Прелита ги. Там, където
може да кацне – формата позволява,
или по-добре: релефът поставя ръце.
Иска да ги постави. Става ли дума
за него – все едно е. Кръглото е малко
по-кръгло. Ако го е рисувал маниак
на съвършенството. Неговата мания е
друга. Чувства ли нещо? Ако чувства –
добре. Но и добрето започна да му омръзва.
Продължава да гледа. Тя говори на някого.
Вижда му гърба. От нейната страна е
лицето. Много важно. Той мълчи, тя –
пак говори. Нека говори. Чува, че казва
„мъж“. Не е той. Няма значение.
По-важен е погледът ѝ – среща го.
Прилича на ръка. Или само на пръст –
показалец. Ей, ти! Гледаш – какво гледаш?
И сигурно искаш – какво искаш?
Всичко е прекалено за кратко. Не отговаря.
Не е сигурен какво точно ще каже.
Тя приказва. Нищо повече. Нито вижда.
Нито чувства.
Точно тогава тя се изправя, започва да се
разсъблича. Погледна предизвикателно:
това ли искаш? Неговите думи също са
въпрос: да отговоря ли? Наистина ли искаш?
Или ти стига да те гледам? Прекалено дълго
се разсъблича. Става да ѝ помогне с някакъв
цип. Минава край тяхната маса. Не спира.
Някой дали разбира намеренията му? А тя?
Връща се. Продължава да гледа. Не може
да стигне до края. Не може. Толкова дълго
не може. А му се струва, че е започнал.
Ей, малката, познай какво правя. Бръкнах
си в джоба на панталона. Какво? Не позна.
Хили се. Наум. По-късно на глас. Защо не?
На съседната маса само говорят. Не му е
по-интересно, отколкото на тях. Нищо повече
не му е. Вдига си ръцете. Размахва ги. Повече
нищо няма да прави. Не иска да прави. Ей,
малката!… Не го чува. Поне да си представи
ръцете му там, където иска да са. Не си ги
представя. Погледът ѝ остава кафяв. Само кафяв.
Продължава да говори. Не знае дали точно
това иска. Желанието е прекалено, движенията
на ръцете му – не. Чува, че се изчервила.
Намесва се. Не се изчервявай. Или поне заедно
да се изчервим. Ей, малката!… Не иска. Или пак
не го чува. Спомня си Стефан Цанев – написал е
отново поема с Ленин. За движенията на световното
време. Все такива работи. Не се присмива. Дори не е
безразличен. По-лошо: иска да си завре езика в
ухото ѝ. Блудкаво е на вкус. Сигурно е от поемата.
Каквото и да каже, не е точно. Не е вярно.
Сиянието изчезва. А има сияние. Ако в гащите си
имаше нож – щеше да го извади. Дали ще го
напъха между бедрата ѝ. Или ще си отреже хляб.
Ще стане ясно след доста странични движения.
Чувства погледа ѝ отново – направлява го.
Не помръдва. Не смее. Или не – маха с ръце над
главата си.
Дълго време тя е излизала вечер сама. И сега
говори възбудено. Остригана е късо. Прическата
контрастира с гърдите ѝ. Иска той да ѝ стане гадже.
И тя на него. Разликата е ясна. Говорят за стари
приятели. После за друго. Решава да помогне.
Слага ръцете му където трябва. Разтегля му устата.
И нея – където трябва. Нужен е само още миг.
Продължава го. Няма значение докога. Той не
продължава. Нито тя. Седят на маса – неудобно е.
За нея е най-удобно да говори. Той кима. Оправя си
косата. Двамата изглеждат по-щастливи. Тя е малко
по-възбудена. Той – проговаря. И думите им
се заразмесваха.
Колко по-хубаво ще е, ако сега пътува нанякъде.
Или е на аерогарата. Чака връзка с друг самолет.
Зяпа хората наоколо. Както и сега. Тази вечер.
Там ще е друго. Ще полети в тъмнината –
скоро – или поне го очаква. А тука ‒ какво? Иска
да стане чудо. Някак си да я хване за циците.
Откъм гърба. Или тя да го издебне. И да го засмуче
с отпусната долна устна. Главно с нея. И всичко
да стане, без да помръдне от мястото си.
Различно е. Убийствено някак си. Тя ще си отиде
с рошльото, който е гръб, коса и облегалка на стол.
За нея той е друго ‒ не знае какво. Дали каквото е тя
за него? Неговата пълна чаша ще прелее, ако я налее
в неговата. Различни са. Тя говори, той – мълчи.
Тялото му натежава. Става каменно. Няма да е същото,
ако е в самолет. Или на аерогара. И върху нея – ах, в нея
ако е – няма да е същото. Не помръдва в безкрайната
вечер. Ама никак. Поне да летеше нанякъде.
СОЗОПОЛ
Гребва от оживлението на главната улица.
Опитва го на вкус. Говори. Жена, приятел,
минаващо куче – слушат го. Тръгва към
най-страничната улица. Там разбира мълчанието
на морето. Не протяга ръка за думи. Когато
заговаря, отново е много пиян. Не се чува.
Не го чуват. Удря по масата. Шегува се. Говори
неясно. Жал му е за юмрука: боли го. Накрая стана
на всички толкова чужд, че започва да се разотива.
Скоро възкликва: какво толкова? И кой толкова.
Отива. Или се завръща. Нищо не е свършило, когато
пак се ражда. Както и преди, обича всички наоколо.
Без да обяснява защо. Познатите му го виждат отново.
Не му повтарят стари неща. Само се усмихват. Вече е
избягал зад ъгъла в кръчмата. Нищо не се е случило.
Не обяснява. Не знае. Усеща погледа на красиво момиче.
Протяга ръка. Отпива от чашата каквото и да е.
Момичето го запомня така.
Притиска я. Всичко вече е станало. Любовните
въздишки, думите – идват отдалеко. За първи път
е в този град отново. Котвата ръждясала, хоризонта
и морето – сънува ги. Спуска се по стръмна улица.
Сред хора. Много хора. Има любим приятел. Жена.
Дете. Куче. Винаги е имал. За да е сигурен, че ще
изпита същото. Бавно се отдалечава. Тъмнината
е топла. Падат звезди. Оставил е след себе си каквото
трябва. За да е по-човешка нощта. Завит презглава,
вече го няма. Никой не знае кой е. Една човешка
купчина. Или по-малко. Само разбъркана постеля.
ЛЮБОВ ПРЕЗ НОЩТА
Надменна вежда. Ъгълче на усмивка. Профил
на невинността. И на порока. Най-важното е
възклицание: ах, колко съм хубава! Красивото
се цени. И костюмът, с който е облечена. Триста
и двайсет долара. Подарък – от французин ли?
Или от англичанин? Добра опаковка. За нещо
истински нейно – тялото.
По-важни са очите – нощни пеперуди. Още една
причина да ѝ предложа всичко. Не ме питай какво
означава. Не е ли достатъчно – ще се откажа. Няма
да хапя юмруци. Ще променя живота си. Ранно
лягане. И режим на водката.
Знам, че тя е абстракция. Рисувана от бясна музика.
От тъмнина. И луди светлини. Тя е жената. Жените.
Заради нея ще забравя всичките си влюбвания.
Полувлюбвания. Лудовлюбвания. И разлюбвания.
Заради нея се отказвам от нея. Ей, къде ми е
черупката? Искам да се скрия.
Но кой е този? Висок. Слаб. И красив. Моят
заместник. Наместник. Предвестник. Обесник.
Постепенно всичко се разбира. Махай се!…
Заразен съм. Спинозен. Влюбен. Сто хиляди вата
трещят в главата ми. Червени лампи светят.
Нощни светофари. Виещи сирени. Надпищяват се.
Ослепяват се. И музика!… Музика!… Музика!…
После тъжни луни. Още по-тъжни. Кучешко
тъжни. Над сгромолясващи се виадукти от звуци.
И разрушена мозъчна тъкан. Заедно с копнежа
да-съм-в-нея.
Устните са за целуване. Прилепвам – отлепвам ги.
Бедрата опипвам. Разравям. До последната семка.
И крещя: възвисете хигиената. Къпете се по-редовно.
Човекът мирише. Употребявайте
о-без-ми-ри-си-те-ли.
Разчекната уста. Танцуващи пирани на сластна
Амазония. Влага и любов. Трия си пръстите. Сухи са.
И продължавам с думи. Съдбовни картички.
Разкрачени писма. Удушени в юргана въздишки.
И балонести охкания. Ох, не му позволявай!…
Да бърка в джинса ти. Да ти изтисква гърдите.
Бягай!… Избягай!… Ела при мене!…
Не се оправдавам. Но преди десет години бях
по-неопитомен. Още „по“ преди сто. Тогава бях
направо див. Щях да го убия. Ей така!… Днес
не мога. Не зная защо.
Отново сме един до друг. Как ти беше името?
Не ти, другата. Циците в бяло. Плача. Не точно.
Имам влага в очите. И разбира се, че съм за любовта.
Преди лягане. За сън. Но сега ме оставете на мира.
С други желания съм. И цел. Ще се само-у-би-вам!
У-би-вам! У-би-вам! С музика. Му-зи-ка!…