Стефка Кожухарова: Авторът е роден през 1963 г., а първата му публикация вероятно е била през 1992 г. Авторът помни сезона – началото на лятото и копринената си риза, но не е съвсем сигурен за годината. Колкото до CV-то, творческата еволюция и прочие, би могло да се твърди, че с напредването на възрастта авторът, миткало по рождение и собственик на котка, става все по-последователен привърженик на непредсказуемите хрумвания, топографията, спазването на уговорките, полупразните аудитории и може би зимите в планината, както и все по-примирен фен на някои други автори (естествено, с мярка).
Бел. гл. ред.: Авторът обичаше да печата преводи от испански в „Ах, Мария“, & приятели“ (бр.3-4/1992, бр. 2/1995), но и това омръзва, за първи път намира място на страниците на „Ах, Мария“ като Автор (1999).
Стефка Кожухарова
АВТОПОРТРЕТ НА ФОНА НА ЧЕРНА СЪБОТА
Във въздуха на този ден има дупка, която отрича цялата спойка на моята мисъл. И мисълта ми е редник, едва оформено петно, което да ме защити от досадата. Няма къде да отидеш. Въздухът е болен. Дишането е вече начало на тъга. Мисълта ми е празна билярдна зала. От улицата долитат шумове. Пътуват градските автобуси. Душата съществува без претексти, с единственото задължение да бъде будна, може би близо до светлината, която прониква през погледа, далечно сродна с някакво подобие на бодърстване. Страстите – затворени в празна бутилка, където леността чертае далечни вражди. Никаква музика за слушане. Все пак в мен има някакво чувство, далечен силует без предназначение, настрана от историята на хората и растенията. Изживявам затъмнение. Тези, които ме четат, не ме чуват. Аз самият не се чувам. И все пак считам за свое задължение да споря, че съм жив. Затова дращя по тази стена. Излишни ми са множество думи, които могат безкрайно да се въртят в кръг, без да си захапят опашките. Излишни са двете ми ръце, излишни са всички мисли в главата ми, излишни са всички букви на тази машина. Излишен е днешният ден.
Все пак следобед разговарях с няколко души. Изплюх гущери, вехтории, миражи на стари меланхолии. И неизменното задължение да бъдеш човек.
Сега не вярвам на звуците в главата си. А това е сериозно. (Тоест преминаваме от прилива към отлива. Остава ми първичната дразнимост. Или съм загрубял? Неспособен да разпростра съзнанието си към други, по-здрави мисли?) После ще дойдат множество следващи дни и този призрак, подобие на човек, ще бъде погълнат от чистата същност на въздуха. Да върви по дяволите!
Няма къде да разтворя цианкалия си. Въздухът не иска да ми каже нищо, но се оставя да бъде дишан. Това е, което ни остава, и способността ни да обгърнем милиметъра.
* * *
Някога ще сънувам лодка. Почакайте, дъждове и пороища, казах някога, още не е дошла ерата на водолея. Реките са още барички, езерцата – локвички, а морето-океан – просто платното, което малкият Дали искал да вдигне, за да открие спящото под него куче. По-късно обаче, когато лунният рибар дръпне конците на прилива, удавникът от един ненаписан чужд разказ ще сложи върху очите ми монети, за да заплувам надолу по реката, която съвършено случайно носи началните букви на моето име.
* * *
В началото бе словото, по-точно Библията – малко след дванадесет – сме като вода, разляна по земята, която не се събира пак – още ли не си в леглото, ритуалните компреси – условен рефлекс за повикване на съня, но не се получава, косите ми са твърде къси, за да увисна между небето и земята и да излъжа болката – прегъвката на десния крак, левия, пълзи нагоре по вените и нервите, никога не броя овце, ръцете ми, очите ми, отляво котаракът. Задраска по килима, безпогрешен зоологически часовник, после забръмча електронният, само моят биологически часовник мълча цяла сутрин, въпреки горещото какао и конспектираните страници, течението на испанския роман, леко схващане в дясното рамо, нямам време за обедния бюлетин, две вафли, влизам само за малко, не, няма да чета, само за справка, точно навреме за курса, хайде пали, леко, отпускай съединителя, леко казах, не изведнъж, дай газ, още газ, на кого говоря, престроявай се, огледалото, мигача. Девет четири ме стоварва там, където трябва, две-три попътни задачи, прибързана цигара, не обичам така, всички билети ли струват толкова, добре, два, пет и половина е, но чакаме още, винаги чакаме, запишете „Задължения на водачите. Точка първа.“, Господи, толкова е досадно, че си пишем бележки на немски, чао, усмихвам се и поглеждам в очите, напоследък започвам да забелязвам кафявите очи, тези са с една идея много тъмно вишнево, капчица бордо в течен шоколад, но съвсем не са така изразителни като очите на Джеръми Айрънс. Потискам желанието си да отида на аерогарата, бразилският филм е в разгара си, но тази вечер не съм в настроение да се посмея, показалецът върху шайбата, преди да набере средно-късо-късо-дълго-дълго-късо-средно, но не набира, оризът е изстинал, предъвквам изречения, нямам претенции да откривам Америка, още по-малко да я преоткривам, въобще нямам никакви претенции, I`m so tired, ще ти дам Дебелянов, имам го, за кога ти е домашното, ами, ще ти правя кекс, нещо друго, ще ме събудиш утре в седем, най-сетне успявам да затворя пералнята, къде е пастата за зъби. Някои вечери ми е много трудно да си постеля леглото, тогава напълно разбирам Робърт Бърнс, но сега не е така, после идват компресите, но за това май че говорих.
СОФИЯ, СРЕДНОГОЛЯМА ОБЩИНА
Няма още три часа след пладне.
Шумолящият жълт плик с шестте бирени бутилки хармонира неоспоримо с черната коприна на панталона ми.
Отивам да ги връщам.
Отляво на пътя си виждам умрял гълъб. Сив, с полуотворени крила, с полузасъхнала кръв съвсем близо до човката. За пръв път не затварям очи с потресения жест на псевдолюбител на животните, в уплах допрял до гърдите си най-благородната ръка на Испания.
По-нататък по същия тротоар една жена рови в кофите и на прасеца ѝ има полузасъхнала кръв.
Не приемат бутилките.
Продавачът и продавачката се натискат. Намигаме си с левите очи. Което едва ли има значение.