„АРГО“ ИЛИ ПЛАВАНЕТО НА АЕРОСТАТА

Андреас Ембирикос

(откъс)

Лек ветрец караше листака да шуми, докато, облегната върху ствола на голямо дърво, Карлота съзерцаваше небето с очи, извърнати нагоре като млада молеща се Божия майка, с изражение на неописуема наслада, изписано върху лицето ѝ. Цялото околно пространство излъчваше аромат така, както би ухаел плътно затворен парник с множество и силно благоуханни цветя, заливащ въздуха не толкова с растителни, колкото с животински мириси, така неизменно, както би ухаело мюсюлманско теке, ако някой, намиращ се под лиричните му сводове, отпушеше флакон, пълен с мускус, и го оставеше да падне и да се разлее по килима. Три телеца с лъскава червеникаво-кестенява козина пасяха кротко в зелената ливада край дървото. В кристалната тишина на пейзажа ясно се чуваше хрупкащото им преживяне, докато животните пасяха свилената трева, която никнеше под краката им сред безбройните дребни микроскопични цветя, с които бе осеяна ливадата на това място. Ненадейно тътнещ кадифен звук и бърз конски тропот подплаши птиците и наруши разстилащата се навсякъде тишина. Бял жребец, бял на цвят, но и бял, тъй като бе запенен от препускане, язден от облечен в бели одеяния бедуин, спря за миг пред Карлота. Конникът, чието лице не се виждаше под омотаната върху главата му кърпа, а се виждаха само очите, се наведе, подпирайки се на широколистното дърво, и като прихвана девойката през кръста, я метна върху ата. След това, сръгвайки с шпори слабините на животното, потегли в буен галоп към хоризонта, чиято безметежна прозрачност за миг, само за едно кратко мигновение, изглеждаше размътена от въздигащия се към небесата радостен възглас, който похитителят надаваше, дърпайки юздите.

Много скоро пространството, в което допреди малко се намираше Карлота, напълно изчезна. Сега конникът прекосяваше в знойна жега ширналата се пустиня, ту възлизайки, ту спускайки се по златисти пясъчни дюни, а от време на време препускаше по равни терени, които отново се редуваха с пясъчни гънки и вълниста повърхност в посока на изток, все така здраво стиснал Карлота през кръста. Преди обаче да измине много време и преди да се появи и най-малка сянка или дори следа от някакъв оазис, похитителят спря коня си рязко насред пустинята и като остави Карлота да се свлече върху пясъка, той също се спеши. После просна девойчето на земята и като запретна полите му до кръста, се качи върху него. Горък писък, последван незабавно от острото изцвилване на коня, разцепи простора. Без ни най-малко да се разколебае, ездачът продължи тласъците си с неотслабваща настойчивост и след малко като разкъса девствената ципа на Карлота членът му потъна в лоното ѝ. След малко Карлота престана горко да пищи. Сега сладостни стенания на нега се изтръгваха от устните ѝ, докато движенията на възседналия я мъж, ставаха все по-учестени. Внезапно ездачът вдигна за малко глава, за да погледне лицето на конвулсивно тръпнещата девойка, чието изражение бе екстазно, както и преди малко, когато, облегната върху ствола на дървото, съзерцаваше небето с взор, извърнат към него. В онзи миг ездачът пламенно желаещ да целуне тръпнещата от нега девойка, отметна припряно кърпата от главата си, за да освободи устните си. Така най-после лицето му се откри…

В същия миг, прекъсвайки начаса бленуването си, Педро Рамирес подскочи от фотьойла и пребледнял се изправи на крака. Въпреки че никога не е бил особено вярващ, сега той се прекръсти. Неговото фантазно видение му се стори чудовищно. Ездачът, похитителят, любовникът на дъщеря му Карлота, бе самият той.

Силна тръпка разтърси професора по история. Но тъкмо в мига, когато бе готов да избухне в клетви и проклятия, отново порицавайки себе си, той дочу близо до себе си листата на дърветата да шумят, а клоните да скърцат, сякаш изведнъж се бе извил силен вятър. Дон Педро извърна глава да види какво става. Широкоплещесто загоряло от слънцето същество с космати гърди, яко и с извънредно сини очи с изключителен блясък се спря зад храстите недалеч от верандата и със странна широка усмивка на уста го прикова с поглед. Между нозете му сред къдрави червеникави косми изникна като обемист щръкнал жезъл голям и тежък възбуден член, тежък, но същевременно въздушен, огромен член с пурпурна на цвят глава. След това като внезапен ураганен вятър, извиващ се при пълно безветрие, или като петльово кукуригане, разцепващо внезапно полската тишина, избухнаха подобни на звук от духови инструменти смехове и последователни победоносни възгласи. За миг Пан се поспря. След това с огромен подскок прескочи шубраците и продължи по пътя си с невероятни скокове и невъобразими крясъци.

На предела на самобичуването Дон Педро Рамирес, който преди една минута едва не бе припаднал, отново усети кръвта си да кипи като горещ тайфун и оглеждайки се наоколо с изправено Херкулесово тяло, с широко разтворени тръпнещи ноздри изкрещя в тишината на имението, докато душата му се качи чак в устата: „Мила моя Карлота! Мила моя Карлота! Великият Пан не е мъртъв! Великият Пан не умира!“ и обезумял се втурна към полята със смехове и дивашки викове.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Коментари